Александра Маринина
Посмъртен образ (24)

Алина Вазнис десет дни преди смъртта си

Началото на септември край морето беше топло и слънчево, започваше най-приятният сезон тук. Работата над филма бе на привършване, той се получаваше необикновено сполучлив, всички казваха, че ще бъде дори по-добър от „Първичен страх“, и Алина всеки ден излизаше на снимачната площадка в приповдигнато настроение, изпълнена с желание за работа.

Този ден снимаха една сцена на плажа, плътна тълпа любопитни курортисти бе наобиколила снимачната площадка. Андрей работеше бързо, той винаги отделяше голямо внимание на репетициите, та после да прави минимален брой дубли. Първият дубъл бе заснет напълно прилично.

— Десет минути почивка и ще повторим — весело каза Смулов, отвори бутилка „Фанта“ и наля в пластмасова чашка от пенливата оранжева течност.

Алина отиде при него, седна на пясъка и блажено изпружи нозе.

— Е, какво? Добре ли стана?

— Прекрасно, ти си ми умно момиче! В най-напрегнатия момент стисни ръката си в юмрук, ще кажа на Женя да хване в едър план как я разтваряш и на дланта ти се виждат следи от ноктите. Ще бъде хубаво.

— Добре, ще го направя.

След десет минути Алина отново застана в центъра на кръга, епизодът започна. Според сценария тя трябваше бавно да обхожда с поглед хората от масовката. И изведнъж видя него. Лудия. Не беше възможно да е сгрешила — беше същото лице с голямата грозна бенка на бузата, със същите страшни очи, със същите тънки мокри устни. Но това не беше възможно! Не беше! Той не се бе появявал почти две години. Беше умрял.

В част от мига Алина забрави, че я снимат. Отново беше подвластна на страха, който се бе върнал при нея след две години…

— Гениално! — чу гласа на Андрей.

Към него тутакси се присъединиха други гласове:

— Невероятно!

— Великолепно!

— Алина, гениална си!

Тя с голямо усилие се отърси от вцепенението. Рано се бе зарадвала, болестта явно бе отишла твърде далеч. Не може с години безнаказано да вземаш психотропни препарати. Само си е въобразявала, че е оздравяла — кошмарът отново се върна, този път като халюцинации. Какво ще стане с нея сега? Господи, какво ще стане? До края на живота си ще бъде в лудница? Инвалидност? Съжалението на околните? Всички я поздравяват, като си мислят, че тя гениално е изиграла уплаха, но какво ще стане, когато научат, че тя не е никаква талантлива актриса, а обикновена луда, тормозена от халюцинации, обзета от остра психоза?

Постара се да се овладее и да не издаде отчаянието си. Най-много й се искаше Андрей да не е забелязал нищо. Той толкова дълго се бе мъчил с нея, за да я отърве от страха, бе хвърлил за нея толкова сили и време — не бива да разбере, че всичко е било напразно. Той няма да го преживее. За него ще бъде такъв удар!

Алина си наложи да се държи нормално, докато пътуваха към хотела с Андрей и асистент-режисьорката Лена Албикова. Със сетни сили се крепи по време на обяда, но после се оплака, че е уморена, и се заключи в стаята си. Не можеше да плаче. Тресеше я като от болест, ръцете й трепереха, зъбите й тракаха. Оставаше последното средство — таблетките, които продължаваше да си носи. Не го правеше съзнателно — просто те си бяха в пътната й аптечка още от времето, когато ги пиеше редовно. Бяха до аспирина, лекарствата против главоболие и простуда, до кислородната вода, бинта и лепенките.

Пъхна под езика си три таблетки феназепам и след двайсет минути започна да я отпуска. Алина полегна на кревата, зави се с две одеяла, макар че навън беше двайсет и пет градуса, и успя да се отпусне и да заспи. Вечерта дори бе в състояние да слезе за вечеря и да се разходи със Смулов по крайбрежната улица. Той не обърна особено внимание на нейната мълчаливост — беше нещо нормално за нея. На другия ден от сутринта отново им предстояха снимки и Андрей не остана при нея за през нощта. На сутринта Алина отново взе лекарство и излезе на площадката. Успя да работи така, че никой нищо да не забележи, макар че един господ знаеше какви усилия й струваше това. Добре че беше последният снимачен ден. Прибираха се в Москва.

В Москва тя лека-полека започна да се успокоява. Пристъпът не се повтори повече, халюцинациите не се връщаха и Алина се почувства по-уверена. А после дойде работната прожекция на заснетия материал. Пуснаха лентата с епизода на плажа — отначало първия дубъл, после втория. И на екрана отново се появи това зловещо лице с бенката и страшните очи. Алина стисна зъби, за да сдържи стона си. Отново! Случи се отново!

Но тя беше твърде силна и здравомислеща, за да се предаде без бой. Огледа бавно залата. Да, всичко в нея беше така, както трябваше да бъде, всички си седяха на същите места, на никого не бяха израсли по две глави или по пет ръце. Значи не е болна, не е било халюцинация. Лудия наистина е бил там, на плажа. И е попаднал в кадъра.

Реши да провери себе си — открай време не бе паникьорка и винаги се бореше до последно. Помоли механика да пусне отново втория дубъл. Андрей я погледна изненадано, но подкрепи молбата й. За щастие към него се присъединиха и останалите присъстващи в залата.

— Разбира се, хайде да го видим пак! Това е безподобно! Този кадър ще влезе в аналите на световната кинематография!

Екранът отново светна. Този път Алина се стараеше да се контролира, да не губи самообладание. И отново видя Лудия. Той само се мерна в поредицата лица, мерна се за кратък миг, но тя го позна безпогрешно. Прекалено добре познаваше това лице, та можеше да го различи и след хиляда години.

Когато се прибра вкъщи, Алина се опита да обмисли спокойно ситуацията. И късно вечерта се обади на Смулов.