Джуд Деверо
Ухание на жасмин (8)

Осма глава

Кей се сдържаше да не прави забележки за косата или тялото на шотландеца, докато не се разположиха на бивак за през нощта. По едно време го помоли сладко, със сведени очи, да спрат до поток или река и Алекс я изгледа подозрително, като че ли щеше да попита какво е намислила, но се отказа. Затова лагеруваха тук. Докато вечеряха със сушени плодове, сухари и туршия, тя мълчеше.

Едва след като се нахраниха, тя се изправи и го загледа отгоре.

— Време е да се изкъпеш.

— Студено е — отговори той, без да я поглежда.

— Едва ли е под осемнайсет градуса и ти си шотландец, така че за теб не е студено.

— Течението на реката е много силно.

Не беше необходимо да поглежда реката, тя течеше съвсем спокойно.

— Имам мек сапун за косата ти.

— Не ми трябва — говореше, без да я поглежда. — А колкото до теб, малката, страхувам се, че е време да подрежем косата ти. Взех ножици, за да не те скубя с нож, и започваме с твоята прическа.

Кей знаеше, че се опитва да се измъкне, но нямаше да му се размине.

— Миришеш толкова лошо, че се налага да слагам ръка пред носа си и да дишам през устата. Косата ти е толкова мръсна, че съм виждала крави с по-чисти опашки. Ти смърдиш и аз не мога повече да понасям.

Алекс гледаше право напред към водата и залязващото слънце. Тайната му бе, че не искаше да премахне миризмата на затвор от тялото си. Знаеше, че е глупаво, но откакто се ожени за Лилит, не се беше къпал, защото в затвора не му разрешаваха. И сега като че ли щеше да премахне допира й от себе си.

Освен това дни наред беше насаме с млада жена, която бе започнал да гледа с известно желание. В края на краищата беше по-добре да я държи на разстояние.

— На мен моята миризма ми харесва.

— Хубаво, но на мен не ми харесва. Щом ще пътуваме заедно до Флорида, ще се случи да имаш нужда от моята помощ и ако държиш да я получиш, ще се постараеш да бъдеш чист.

Но той не даде никакъв знак на съгласие или несъгласие и тогава тя отиде при коня и се зае да го оседлава. Двоуми се по-дълго, отколкото бе предвидила, но най-после я спря.

— Защо твоят баща не те е пляскал, за да се научиш да слушаш по-възрастните?

— Баща ми никога не е удрял дете, докато майка ми… — погледна го свирепо. — Не ме разсейвай със семейството ми! Ето водата, ето сапуна. Като се изкъпеш, ще намажа косата ти с жасминово масло.

Алекс отстъпи назад ужасено.

— Ама, не, изключено.

— Жасминовото масло ще убие всички гадини, които живеят там. Ще ги удуши.

— Ама то мирише, малката… Няма да понеса вонята.

— Чудесно — каза Кей, като впрегна целия си чар. — А пък аз ще се окъпя — пъхна се между дърветата и събу обувките си, като ругаеше при всяко вдишване и издишване. — Терпентин сигурно му се иска — мърмореше тя. — Въобразява си, че ще мирише на мъж. Да си стои мръсен, не ме интересува. Но наметало няма да види повече и до мен повече никога няма да спи. Повече няма…

Спря тирадата си, защото чу силен плясък. Или беше голяма риба, или мечка, която възнамеряваше да ги изяде… Пристъпи по-близо до реката, погледна и видя главата на шотландеца над водата.

— Времето е топло, но водата е студена — каза той и дори на помръкващата светлина се виждаше, че лицето му вече е мораво.

— Реките и езерата в Шотландия са по-студени — разсмя се тя.

— Да, но не влизам гол, а с наметката.

Кей продължи да се усмихва и се върна между дърветата. Беше сама в гората с гол мъж, вероятно убиец, но усмивката не слизаше от лицето й. Дори на нея й се струваше странно.

— Няма ли да се натопиш и ти, малката? — повика я с тона на възрастен мъж към малко момиченце.

— Използвай сапуна! Дано да измие поне малко мръсотията.

— Няма ли да дойдеш да ми покажеш как? — подразни я той.

Кей се криеше в гъсталака и се заливаше от смях. Той замлъкна, чуваха се само плясъци и тя надзърна предпазливо иззад едно дърво. Той трепереше до кръста във водата с насапунисана коса. Гмурна се и над водата се извиха голите му задни части. Кей пак се скри зад дървото, закиска се и взе да се съблича.

„Какво ли ще направи, ако вляза в реката при него?“ — зачуди се тя. От нейните приятелки Джесика Уелш беше кокетката. Веднъж майката на Кей изрази учудване, че Джес не е избягала с някой мъж още на тринайсет, като имаше предвид миналото на майка й Табита. На Кей много й се искаше да чуе какво се крие зад тази забележка, но майка й не се впусна в повече подробности.

— Какво щях да направя, ако бях Джесика? — попита се на глас. Мина й през ум, че ще съблече всичките си дрехи и ще се потопи гола в реката. Угасващата дневна светлина, топлият въздух, да бъде сама с мъж… Изглеждаше й съвсем редно.

Но Кей се подпря на едно дърво и въздъхна. Нередното в случая беше, че не този беше истинският мъж. Почти не го познаваше, беше много по-стар от нея и беше от мъжете, които семейството й не би одобрило и не би се гордяло с избора й. Дори да се докажеше невинността му, винаги щеше да носи позорно петно.

„Не става“ — помисли си тя и въздъхна още веднъж. Може би обстоятелствата бяха благоприятни, но мъжът не беше подходящ.

Почака, докато чу, че излиза от водата, и едва тогава влезе, доста по-далеч от мястото, където беше той. Макар че й се искаше да поплува, водата беше доста по-студена, отколкото й се стори първоначално, и не се отдаде на забавления. Изми косата си, изкъпа се и излезе на брега.

Като се върна в бивака, Алекс беше запалил огън и седеше до него, облечен с чисти дрехи. Изглеждаше и миришеше доста по-задоволително. Всъщност навярно от светлината изглеждаше по-млад и даже малко по-хубав.

— Как е? — попита той.

— По-добре. Само че сега няма да мога да те намирам по миризмата.

Той се наведе към огъня и й се стори по-висок, отколкото когато го срещна за пръв път, а косата му беше влажна, чиста и не стърчеше на мазни кичури.

Кей взе кафявото шише с жасминово масло, което унищожаваше всякакви паразити. Избра именно този вид измежду всички масла, защото обичаше много аромата на жасмин. Алекс го беше върнал на рафта тайно, но тя забеляза и докато той се чудеше как да я поласкае, го пъхна незабелязано в торбата.

Алекс не каза нищо, само даде знак, че е съгласен да излее маслото върху главата му. Но тя седна до него с гребен в ръка и той разшири недоумяващо очи.

— Какво ще ме правиш, малката? — попита с кротък глас.

— Не онова, което смяташ. Наведи се да видя косата ти.

Седна усмихнат срещу нея, но тя не започна да го маже и той я погледна.

— Много си висок и не те стигам. — Постла една кърпа върху коленете си. — Легни и сложи тук главата си.

— Малката, не смятам, че…

— Че няма да можеш да сдържиш „страстта“ си към мен ли? — попита, без да се усмихва. — Страхуваш ли се, че като се допреш до мен, ще се влюбиш на мига?

Знаеше, че го е взела на подбив, и никак не беше по вкуса му, но, от друга страна, беше схванала как да го разсмива.

— Ще се пазя за някоя по-зряла, а теб отстъпвам на Михаел.

— Михей — поправи го тя, докато той слагаше глава на скута й.

Първо разреса косата му, после започна да втрива маслото. Тежък аромат на жасмин изпълни въздуха около тях.

— Направих веднъж същото с Итън, когато беше изцапал косата си с мед и восък. Баща ми искаше да обръсне косата му, но аз не можех да го понеса и казах, че ще го изчистя по друг начин.

— На колко години беше?

— На единайсет мисля.

— Тогава той е бил…

— На четиринайсет.

— Винаги ли си се държала майчински с тях?

— Не — масажираше скалпа му с маслото, но въшки не усещаше. — Може би донякъде към Итън, но той е най-нежният от братята ми, най-милият и най-красивият.

— Красив ли е? По женствен начин ли?

— Не. Поне нито едно момиче не смята така. Жени, стари и млади, ще си счупят краката да тичат след него.

— Сигурно е приятно.

— Понася го. Майка ми се дразни. Казва, че момичетата от моето поколение нямат нито задръжки, нито срам, и сами се предлагат на мъжете.

— Като теб и твоят момък ли?

— Аз никога…

— Той не те ли е научил как да използваш… — направи жест към устата си.

— Не — отвърна Кей неохотно, защото всъщност излъга. — Джесика ми обясни. Тя има повече опит от мен и другите ми приятелки.

— Значи не си правила нищо непозволено с онова момче Михей!

На Кей никак не й хареса, че говореше като баща й.

— Той трудно може да се нарече момче. На трийсет години е, неженен и води неделните служби.

— Свещеник ли е? За пастор ли възнамеряваш да се омъжиш?

— Защо, какво лошо има?

— Съгласи се да помогнеш на осъден на смърт да избяга от затвора. Не ти ли се струва, че това се разминава с представата за добра съпруга на благочестив мъж?

— Сто пъти ти повторих, че го направих заради чичо Конър, не заради теб.

— А той не е ли бил страстно влюбен в жена на име Вирсавия?

— Да — отговори Кей, като не схващаше накъде клони.

— Кажи ми, дете, Конър задоволил ли е някога страстта си?

Тя не продума и той я погледна.

— Хайде, малката, виждам го по лицето ти. Как е постъпил?

— Хоуп.

— Надявал се е, че хайде хоп, и като по чудо жената, която обича, ще остане сама някой ден.

— Не! — възкликна тя. — Вирсавия родила дъщеря на име Хоуп, не хайде хоп, която прилича много на чичо Конър — погледна го ядосано. — Ако продължиш да ме зяпаш така, ще излея маслото в устата ти.

Алекс затвори очи, но продължи да се хили.

— Само казвам, малката, че ако се омъжиш за пастора и хората разберат какво си направила, ще почерниш живота на съпруга си. Но пък той може да се окаже състрадателен човек и да ти прости греховете.

— Не съм… — гласът й заглъхна. Как ли ще постъпи Михей, когато научи какво е направила? Как ще му обясни, че е прекарала много дни насаме с този мъж, даже е държала главата му на скута си, но нищо греховно не се е случило? Когато видя как й се подхилва Алекс, като че ли чете мислите й, се изкуши да изпълни заплахата си и да излее маслото в устата му. — Забрави ли, че си осъден на смърт убиец, и сме съвсем сами? Зная, че не настояваш да говоря за… за мъже.

— Точно така. Само исках да разбера дали не си направила нещо непозволено.

— Колкото повече те познавам, толкова повече ми заприличваш на моите братя.

— На кой от тях?

— Отчасти на Нейт, отчасти на Толи.

— Но не и на красивия Итън.

— Определено не на Итън.

— Ами на съвършения Адам?

— Друг като Адам няма на света. Никой не прилича на него.

Умълчаха се, Алекс затвори очи, около него се носеше аромат на жасмин и Кей масажираше главата му с нежните си пръсти.

— Заклевам се, малката, накара ме да изпадна в екстаз.

Както галеше косата му, се замисли къде е семейството й, къде е тя, и за факта, че не знае накъде отива или какво ще се случи. Животът й беше предначертан и много добре знаеше какво иска. Можеше да нарисува картина на живота си, когато стане на трийсет години. Щеше да има двама сина и една дъщеря. Само трябваше да реши кой да й бъде съпруг. А сега се чудеше дали някой от нейните кандидати, след като се оказа бегълка, ще я иска за жена.

Внезапно от очите й потекоха сълзи и една капна на челото на Алекс. Беше със затворени очи, умът и тялото му бяха в пълен покой, какъвто не беше изпитвал от много време насам, но добре знаеше какво чувства тя. Не му беше приятно да си мисли, че е разплакал момиче, особено толкова сладко и невинно като нея.

— Знаеш ли, че дойдох в тази страна заради конни състезания? — попита той толкова тихо, че тя едва го чу.

— Не. Аз… — тя хълцаше и подсмърчаше, преглъщайки сълзите си. — Всъщност не знам почти нищо за теб.

— Освен онова, което си прочела във вестниците — подхвърли той и тя усети, че тялото му се напрегна.

— И тях не съм чела. Зная само онова, което Хоуп ми каза — след като думите й не оказаха никакъв ефект върху него, направи онова, което би направила с братята си и започна да милва косата му. Винаги ги успокояваше. — Обичаш ли други животни освен състезателни коне?

— Обичам всички животни: птички, коне, миещи се мечки.

— Ами паяци?

Той се усмихна.

— Не чак толкова, но и тях обичам. Направих нещо много лошо там, в Шотландия. Два пъти го направих.

Тя продължаваше да го реши. Косата му беше разпиляна върху скута й, лъснала от благоуханното масло.

— Моите братя вършат лудории, които никак не се харесват на баща ми. Веднъж, не знам в какво по-точно се беше провинил Нейт, но татко му беше ядосан цяла седмица.

Алекс не можа да не се подсмихне. Знаеше отлично какво е било провинението на Нейт, причината за постъпката му и мнението на баща му. Но нямаше никакво намерение да се издаде.

— Тайно съеших моята кобила с расовия жребец на лорд Брокингхърст. Два пъти.

Кей избухна в смях.

— Сериозно ли?

— Да, съвсем сериозно. Имах прелестна малка кобилка, страшно темпераментна. Прилича малко на теб, наистина. Отведох я на юг към Англия и почаках да пуснат най-бързия жребец на нощна паша. Цената за едно чифтосване със страхотния звяр беше непоносима.

— Затова си открадна онова, което иначе не можеш да вземеш.

— Предпочитам възгледа, че съм дал възможност на коня да изпита удоволствие с моята кобила, при това цяла нощ.

— Значи си благодетел.

— Малко или много.

— И какъв беше резултатът от твоето благородство.

— Първото конче беше кобилка, но както ти е добре известно, кобилите не бягат така бързо като жребците.

— Може би просто не искат — каза Кей. — Предпочитат да си стоят заедно със семейството, вместо да бягат.

Алекс отвори око и я погледна.

— Ще те отведа у дома, малката, не тъгувай.

— Маскирана като момче ли? Дали да не взема да дъвча тютюн.

Той не сваляше поглед от нея.

— Може и да помогне, малката, защото в момента никак не приличаш на момче. Косата ти…

Той посегна да я пипне, но тя отблъсна ръката му.

— Говорехме за коне.

— Ах, да — затвори пак очи. Много добре знаеше, че каквото и да се е било загнездило в косата му, отдавна го нямаше, но беше доволен, че тя не го отблъсна. — Второто беше красиво конче, съвършено във всяко едно отношение.

— Подразбира се, че е било жребче.

— Естествено. Кое друго същество е съвършено? — когато тя направи жест да отблъсне главата му от скута си, той се разсмя. — Само те дразня, малката. Не си ли разбрала още?

Тя се умилостиви и продължи да разресва косата му.

— И какво направи?

— Имах план, нали разбираш?

— И какъв беше?

Щеше му се да й каже, но нямаше как, понеже в плана влизаше и семейството й. Знаеше, че преди около десет години баща й беше купил ферма за коне недалеч от Едилин. Имаше къща и конюшня, рекичка и езеро, с една дума всички условия един мъж да отглежда семейство и коне. Нейт му беше писал, че баща му е много зает, не се грижи както трябва за фермата и тя запада. Алекс му отговори, че му се струва като фермата на неговите мечти, и Нейт беше помолил горещо баща си да не я продава, намеквайки, че един ден ще я поеме.

Вероятността да притежава някога ферма близо до своя приятел, промени живота му. Неговият баща често му говореше за възможностите в Америка и Алекс мечтаеше отдавна да дойде тук. Планът му беше да спечели достатъчно пари от конните надбягвания и да купи фермата, след което и баща му да се пресели при него. Всичко излезе извън релси, когато срещна Лилит и се ожени за нея, преди да е спечелил достатъчно пари, за да купи стопанството, но беше доста врял и кипял, за да не подминава любовта, когато я срещне. Разбира се, Лилит не беше точно фермерската съпруга, но вярваше, че ще успее.

— Какъв беше планът ти? — попита пак Кей, когато той се умълча.

— Да спечеля много пари. Нали затова идват хората в Америка.

— И спечели ли?

— Да — отвори очи и се загледа в тъмнината. Огънят хвърляше светлина, но слънцето залезе и бързо се смрачи. — Натоварих на кораб майката с двете й деца. Намеренията ми бяха да заплождам кобилата и да се състезавам с жребеца. Тарка беше бърз…

— Тарка ли? Така се казваше най-бързото пони на баща ми още в Шотландия. Яздила съм го, когато бях малка.

За малко Алекс да се изпусне и да каже, че знае историята от писмата на Нейт и затова така е нарекъл своя кон.

— Името е често срещано.

— Нима? А пък аз си мислех, че е изключително рядко. И така, докара конете си в Америка и ги пусна да се състезават. Или само Тарка използваше?

— Моята кобилка надбягва повечето от техните коне. Пазех Тарка за голямата награда.

— Ах, да. Подвел си ги да мислят, че ще те победят, и тогава си се появил с друг кон. На тайно място ли го държеше?

— Вероломни мисли ти минават — каза той, но с усмивка.

— Не беше ли тактиката ти такава?

— Аха, точно такава беше. Криех Тарка далеч и нито едно от онези богати момченца не подозираше за съществуването на жребеца. Печелех и губех, и тогава се появих с Тарка — усмивката му стана още по-лъчезарна. — Да можеше да го видиш отнякъде. Строен, черен и сияен като изгрев. Беше великолепно животно и го знаеше. Пристъпваше с високо вдигната глава и щръкнала опашка и не поглеждаше другите коне. И препускаше! При състезанията надминаваше всички, като че ли са били изкарани на паша. Надбягваше ги с много дължини. В Америка нямаше достоен съперник.

Кей сви вежди.

— Прозвуча ми, като че ли не е… — поколеба се. — Като че ли не е жив. Какво се случи с него?

— Не зная — отговори Алекс и радостта от гласа му изчезна. — Когато ме обвиниха в убийство, конфискуваха всичко, което притежавах. Попитах Конър къде са конете ми, но той не знаеше и не успя да разбере.

— Само да споменеш пред чичо Конър, че някъде има растение, което никой не е виждал, той ще преобърне земята, за да го открие.

Алекс се усмихна и доброто му настроение се върна.

— Винаги ме разсмиваш, малката — обърна се на една страна и погледна нагоре към нея. — Когато възстановя репутацията си, ще си взема Тарка, майка му и сестра му.

— И как възнамеряваш да възстановиш репутацията си?

— Имам… — щеше да разкаже, че вече е свършил доста работа по този въпрос, но трябваше да спомене брат й и млъкна. В затвора Алекс с помощта на Конър написа дълго писмо на Нейт с всички подробности, които му бяха известни, и му го предаде тайно. Конър нае конник да отнесе писмото на Нейт. Алекс смяташе, че Нейт ще успее да дойде и ще разнищят случая, но съдията обяви, че престъплението на Алекс е изключително брутално и той ще бъде обесен два дни след произнасянето на присъдата.

— Какво имаш?

Алекс стана и сложи дърва в огъня.

— Нищо, малката. Нямам абсолютно нищо.

Тя усети, че лъже. Живота си му повери, а той криеше от нея как възнамерява да се защити. Сви колене и ги обгърна с ръце. Около тях се носеше упойващ аромат на жасмин.

— Моля те, би ли използвал и някое друго обръщение освен „малката“?

Устата му се изкриви в нещо като усмивка.

— С удоволствие, щом и ти се обърнеш към мен с някакво име, каквото и да е то.

— Това е нелепо. Аз те наричам…

— Да, как ме наричаш?

— Господин Макдауъл.

— Харесва ми — протегна се и влажната риза залепна за гърба му. — Излиза, че уважаваш по-възрастните. Може би ще добавиш едно „сър“, което е съвсем уместно в сегашната ни ситуация.

— Сегашна! — удиви се тя. — Ако не те бях спасила, сегашна ситуация нямаше да има, защото щеше да бъдеш мъртъв. Когато те видях за пръв път, тичаше пеша, преследваха те и около теб свистяха куршуми. Какво стана с хората, които ти помогнаха да избягаш?

— Застреляха единия, другият сам се предаде — каза тихо Алекс.

— А ти как се измъкна?

— Претърколих се в тъмното и хукнах. Не смятах, че съм избягал — гледаше я и се усмихваше. — Но прелестно младо момиче, облечено за прием, ме очакваше и ме спаси. Приличаше на ангел.

— Тогава друго каза. Каза, че си обречен да умреш.

— Криво си ме разбрала. Казах, че се мисля за умрял и се възнасям на небесата.

— Каза… — започна тя, но осъзна, че я поднася. — Да, вярвам ти, че съм била ангел за теб и ти беше, о, толкова доволен да ме завариш там.

— И аз точно това си спомням — очите му проблясваха на светлината от огъня и тя не се сдържа, и му се усмихна.

— Малката, мисля… — погледна я. — Кей, мисля да поспим. Тръгваме в ранни зори.

Тя изпъшка.

— Пак ли, преди да се развидели? Вкъщи моята камериерка ме събужда с чаша горещ шоколад и аз си лежа и си пийвам, докато тя не ме попита с какво възнамерявам да се облека през този ден.

— Звучи много скучно — отбеляза той, разръчквайки огъня.

— Не, никак не е… — огледа се в тихата нощ. Бяха стигнали доста на юг и растителността ставаше различна. Забелязваше цветя, които беше виждала само в рисунките на чичо Конър. — Тогава не ми беше скучно, Алекс.

— Какво каза?

— Че вкъщи не ми беше скучно.

— Не, това чух. Какво каза преди?

Тя се засмя.

— Алекс. Това ли искаше да чуеш?

— Не, господин Макдауъл ми харесва повече.

Взе буца пръст, замери го и го удари по ръката, а той извика, сякаш му я откъснаха.

— Ти не си джентълмен.

— И не искам да бъда. Искам само онова, което има жребецът на един джентълмен.

Тя се разсмя и стана.

— Време е за сън. Нека камериерката да стопли леглото ми, да донесе шоколада и съм готова да се предам — очакваше да се засмее, но той я гледаше сериозно. — Какво има?

— Не приличаш на момче.

— Дано — погледна дрехите си. — Трябва да призная, че с панталони човек се чувства много свободно. И липсата на… на някои елементи от бельото улеснява ездата.

— Не, става въпрос за походката, за движенията ти. Малката… — махна с ръка. — Искам да кажа, Кей, никога няма да минеш за момче по този начин.

Тя сложи ръка на косата си. Не, никакви сълзи!

— Зная. Моята коса е…

— И да я обръсна, пак ще изглеждаш като момиче. То е в стойката ти, в движенията на ръцете ти.

— Какво им е на ръцете ми?

— Нищо лошо няма, ако си дама, която влиза в бална зала. Но ти изглеждаш като момиче, облечено с мъжки дрехи.

— О — най-сетне разбра тя. — Искаш да се размотавам като Толи.

— Не зная, но ми покажи.

Тя тръгна от другия край на огъня с изпънати рамене и прибран корем, и мина покрай него наперено. Като спря, изтри носа си с юмрук и го погледна нахално, като че ли го предизвикваше на бой.

Алекс се подсмихваше, но не издържа и избухна в смях.

— Положително преувеличаваш. Момчето едва ли ходи така.

— Такава е походката му.

— Опитай още веднъж, само че този път без дързостта да се счепкаш с всеки. Раменете нека да са изопнати, но ходи с по-малко перчене.

— Да опитам като Адам.

Отново запристъпва, само че този път мина разстоянието само с няколко дълги крачки, а пък изразът й говореше, че е прекалено заета, за да обръща внимание на останалия свят.

Алекс се изкашля, за да не се разсмее.

— Не става? Ами Итън?

Кей тръгна, но сега вървеше бавно, забелязваше всяка подробност и когато очите й блеснаха към Алекс, го изгледа дълго, сякаш никога преди не го е виждала, но ще бъде поласкана да се запознае с него.

— Боже Господи! — смая се Алекс. — Момчето положително не се държи така.

Кей сви рамене.

— Момичетата тичат след него по улицата.

— Ами, хм, според мен не целим това. Не искаме хората да хукват след нас. Ами четвъртият ти брат? Как се казваше?

— Натаниъл. Нейт.

Кей се огледа и взе чантата от седлото.

— Представи си, че това е книга — забоде нос в нея и тръгна бавно, сляпа и глуха за всичко друго освен за четивото. Стигна до едно дърво — и без да вдига глава, го обиколи три пъти.

Върна се до огъня и погледна Алекс.

— Е?

Той не преставаше да се смее.

— Не става, нито един от четиримата. А защо…

— Какво?

— Виж, малката… Кей, защо не опиташ да ходиш като мен?

— О! Това ли имаш предвид? — тя изду гърди, намръщи се и се загледа кръвнишки във въображаема личност. — Не можеш ли да се размърдаш, малката? Няма да те чакам цял ден! Голяма беля си — после изчезна в тъмнината.

— Аз не… — Алекс не довърши и поклати глава. — Може би точно така се държа. Но ако възприемеш тази походка, без да говориш, може би ще се получи.

— Това комплимент ли беше?

— Не и от мен — отговори той, но се усмихваше. — Вече наистина е време за сън. Утре ще тренираме походката ти.

— Нали няма да ме караш да седя с разтворени крака?

— Ще те накарам — отвърна той с важен вид.

— А може би така е по-добре. Ако бъда обвинена в онзи най-ужасен грях, майка ми ще ме открие, където и да съм.

Вдигна от земята грамадното наметало на Хоуп и се уви в него. После се огледа и се замисли за истинското положение. Не беше трудно да се отгатне, че тя е жена, и някой да ги разпознае с Алекс. Тогава щяха да се простят със свободата си.

— Искам веднага да отрежеш косата ми — каза тихо и не се осмели да я докосне, иначе щеше да се разплаче.

Видя, че той се кани да измисли някакво извинение и да отложи операцията за сутринта, но се отказа. Кимна към един пън и тя седна със скован гръб.

Алекс извади ножицата от чантата. Косата й беше още влажна и съхнейки, се виеше на къдри. Отрязването на такава коса беше истинско разхищение на красота.

Кей вдигна поглед към него, видя колебанието му и щеше да му каже да не затруднява и двамата. Но после реши вместо това да го предизвика:

— Разказвах ли ти за Бенджамен?

— И кой е той? — попита Алекс и взе един кичур. Искаше му се да го допре до лицето си и да го почувства върху кожата си. С месеци не беше усещал женска мекота. — Да нямаш и пети брат?

— Бенджамен е най-младият ми поклонник. Само на двайсет и две е и е много красив. Не колкото Итън, разбира се, но е много приятно да го гледаш. Семейството му е страшно богато, обича хазарт, разни игри и залагания на конни състезания.

— Залага на коне ли? Нали нямаш намерение да се омъжиш за комарджия?

Както държеше дебел кичур, клъцна първата жертва. Докато великолепната червена коса падаше на земята, той я гледаше вторачено.

Кей усети, че подстригването е започнало, и решително преглътна сълзите си.

— Но той ме разсмива и измисля най-различни интересни игри. Склонна съм да се омъжа за него. Ще погледне като на страхотно приключение бягството ми през цялата страна с осъден на смърт убиец.

— Що за мъж е онзи, когото не го е грижа какво си преживяла? — Алекс отряза още коса. — Ами ако бях виновен, както вярва цял свят? Имаш ли представа какво щеше да ти се случи досега?

— Но ти не си и като се върна, ще разкажа на Бен всичко. Даже ще си умре от смях как те намазах с жасминово масло.

— Така ли? — поинтересува се Алекс, като продължаваше да реже косата й. — Няма ли да ревнува?

— Бен казва, че ревността е глупаво чувство и когато се оженим, аз никога няма да го ревнувам, независимо какво прави той.

— Прозвуча ми, като че ли ще избяга с друга жена и ще те остави вкъщи с цял куп дечурлига.

— Не е ли това предназначението на съпругата?

— Не — каза Алекс. — Децата се отглеждат от двама.

— В такъв случай не твърдиш ли, че мъжът трябва да ревнува?

— Твърдя… — млъкна, защото се усети, че тя го е взела на подбив. — Ти си досадно хлапе. Ето приключих.

Когато Кей се изправи, наметалото се изхлузи от раменете й и тя застана загледана в него за миг, като се страхуваше да помръдне. Какво ли беше усещането с толкова малко коса на главата? Завъртя главата си нерешително на една страна, после на другата. Всъщност не беше толкова зле. Беше я скъсил до раменете и можеше да я върже на опашка, както братята си.

Завъртя пак глава, този път по-бързо, косата й се разпиля върху лицето. Беше около трийсет сантиметра по-къса и чувстваше изненадваща лекота. Той я гледаше с широко отворени очи и с ножица в ръката.

— Всъщност ми харесва — стъпи с единия крак върху пъна и се престори, че държи лула. — Е, сър, как е цената на житото днес? Ще се покачи ли или англичаните пак ще я подбият?

Не беше виждал друго същество по-неподходящо за мъжка роля. Косата й се къдреше около раменете, дългите й мигли хвърляха сянка върху лицето.

— Говоренето остави на мен.

Тя се изправи и пак тръсна глава. Усещането беше наистина чудесно.

— Престани! — скара й се Алекс.

— Защо?

— Дразниш ме. Лягай да спиш.

— А ти какво ще правиш?

— Не е твоя работа — сряза я той с ясното съзнание, че говори ядосано. Още обичаше Лилит, но много отдавна не беше оставал насаме с жена, а Кей беше… Замисли се каква е най-подходящата дума. Съблазнителна. Беше повече от съблазнителна.

Взираше се в него и той знаеше какво иска. Искаше да знае къде отива, какво ще прави и кога ще се върне. Изпита желание да повтори, че не е нейна работа, но се въздържа.

— Отивам да измия това противно масло от косата си — отговори най-накрая. Всъщност се налагаше да се гмурне в леденостудения поток.

— Не бива — спря го тя. — Маслото трябва да остане поне една нощ, за да задуши каквото там има в косата ти. Измий я, преди тръгнем утре сутринта — вдигна наметалото и се загърна. — Но прави каквото искаш. Аз си лягам.

Просна се на земята до огъня, без да говори, после отгърна единия край на наметалото. Канеше го. Все пак вълненият плат щеше да ги разделя, а колкото до нея, когато той беше наблизо, тя се чувстваше по-спокойна.

Като че ли доста време Алекс остана като закован. Двоумеше се. Най-после тя чу тихичко кискане — звук, който беше започнала да разпознава, после легна на тревата до нея и се зави с наметалото.

— Лека нощ, Кей — прошепна.

— Лека нощ, Алекс — отговори тя и като почувства топлината на тялото му през дебелата тъкан, заспа.