Джуд Деверо
Ухание на жасмин (5)

Пета глава

— Наистина ли ще бъдеш спокойна? — попита Алекс Кей за трети път.

— По-досаден си и от братята ми — каза тя, преструвайки се на храбра. Всъщност се страхуваше до смърт да остане сама в гората. Огледа призрачните развалини, където той опъна платнище и направи нещо като заслон. Но след като на мястото на вратата зееше дупка, как щеше да се предпази от нещо, което се спотайваше между дърветата.

— Добре съм — успокои го. — Тук ще те чакам да се върнеш.

— Имаш револвер и знаеш как да го използваш, нали?

Доста време изгуби да й обяснява, че няма вероятност мечки да нападнат бивака.

— Стрелям много добре — стана й хладно, потри ръце и погледна небето. — Като че ли се кани да завали, затова тръгвай.

Искаше й се да го помоли горещо да не я изоставя сама, но по-скоро щеше да умре, отколкото да го изрече.

Алекс не се заблуди от привидно смелото й поведение. Знаеше, че е изплашена, и след като бяха бегълци от закона и плячка за всеки преследвач на наградата в три щата, с пълно право се страхуваше. Но имаха нужда от храна, а не можеше да се появи на обществено място с нея. Издирваха се мъж и жена, пътуващи на коне.

— Ще взема твоята кобила — съобщи той, наблюдавайки дали момичето ще се разтревожи. Когато забеляза паника на хубавото й лице, едва не се отказа. Във вързопите имаше суха храна, но тя щеше да им бъде необходима по-късно. В момента трябваше да се подкрепят с топла храна и Алекс щеше да направи всичко възможно да осигури.

— Тръгвай! — подкани го Кей и отстъпи към заслона. — Престани да се тревожиш за мен. Мога да се грижа и сама за себе си.

Алекс си помисли, че едва ходеше сама, но не го изрече на глас. Най-много се страхуваше да не реши, че сега й се открива възможност, и щом му види гърба, да избяга. Не му се мислеше какво биха направили онези самозвани защитници на нравствеността с момиче, което смятат за престъпница.

Яхна неохотно кобилата и като погледна още веднъж Кей, я остави сама в гората, защитена само от рухналите стени на изгоряла къща.

Яздеше възможно най-бързо по тясната пътека между дърветата и за хиляден път прокле приятеля си Конър. От една страна, дължеше живота си на този човек, но, от друга, по негова вина му беше натрапена отговорността за момиче, което изобщо не знаеше как да се държи и какво да прави. Отказваше да му се подчинява и отиваше където си иска. И ако Алекс само намекнеше какво е редно, тя му се озъбваше, че бил най-неблагодарният и най-смрадливият мъж, когото е виждала.

Но като стигна пътя, ядът му се изпари и се усмихна. Яздеше отлично, трябваше да й го признае, и като си представи стойката й на седлото, развяващата й се коса, широкото наметало и бялата рокля на елегантното й телце, се разсмя на глас.

Млъкна веднага и се огледа дали някой не го е чул, но пътят беше безлюден.

В действителност девойчето беше приятна компания, от каквато се нуждаеше отчаяно след последните месеци от своя живот. Процесът беше истински фарс. В съдебната зала нямаше нито един човек, в това число и неговият адвокат, който да не е убеден във вината му. Всеки ден направо го влачеха от затвора до съда и хората го освиркваха, плюеха го и даже го замеряха с камъни. Когато съдебните заседатели го обявиха за виновен, самият той вече не вярваше в невинността си. Но пък и защита от рода на „нямам представа какво се е случило“, не беше особено убедителна.

Само Конър прояви добрина към него и когато му каза какъв план за бягство е намислил, Алекс погледна на идеята скептично.

Това, че Ти Си Конър е счупил крак час преди бягството, че застреляха единия мъж, на когото бе платено да помогне на Алекс, а другия заловиха, като че ли беше съвсем в стила на цялата ситуация. И когато най-накрая стигна до мястото на срещата, и завари там хубаво момиче, облечено с бална рокля, му се стори, че е дошъл краят на света. Беше сигурен, че след броени минути ще бъде мъртъв, и тя заедно с него.

После малката разбра шотландския му диалект, който на повечето американци не им беше ясен, и Алекс осъзна с ужас, че е дъщеря на Ангъс Мактърн Харкорт. Беше любимата сестра на най-добрия му приятел, и му се падна да се грижи за нея, когато не можеше да защити дори себе си. Ако беше имал време да помисли, със сигурност щеше да се предаде, вместо да рискува живота й. Но щом засвистят куршуми, човек загубва ума и дума и освен да побегне, друго не му хрумва.

И все пак се оказа, че момичето е направено от по-здрав материал, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Виждаше колко е изплашена и как събира смелост и в най-тежката ситуация.

Пришпори кобилата. Според картата на Конър наблизо имаше хан и смяташе да направи всичко възможно да вземе храна оттам. От седмици не беше хапвал истинска храна и ребрата му се брояха. Пак се подсмихна, като се сети как момичето го наричаше слабак и… старец. Алекс прокара ръка по брадата си. По-добре да крие лицето си, познато на толкова много хора около Чарлстън. Но пък заради брадата малката смяташе, че е стар човек, положително по-стар от любимия й брат Адам.

Той наведе глава, подминавайки талига с мъж и жена, и въздъхна с облекчение, когато те не му обърнаха внимание.

Яздейки, Алекс се помъчи да си спомни какво му бе писал Нейт за сестра си, но то не беше много. Нейт се интересуваше от разплитането на загадки и двамата си разменяха писма за мистериозни според тях случаи. Нейт споменаваше сестра си само когато си беше изпросила наказание, което означаваше, че се е била с другия си брат Артър Толбът Харкорт, иначе казано, Толи. Беше разсмивал много пъти баща си с лудориите на Кей и Толи.

„Май е същата като майка си — казваше бащата на Алекс. — Разправял ли съм ти как стреля по Ангъс?“ Алекс отговаряше, че му е разправял, но с удоволствие ще чуе историята пак. Разказа им я за пръв път Малкълм, прачичото на Кей. Алекс и баща му три пъти ходиха на гости у семейство Мактърн, на север от Глазгоу. Алекс познаваше и шестимата братовчеди на Кей, всичките по-възрастни, по-богати и по-добре образовани от него. Само когато ставаше въпрос за коне, Алекс беше всепризнатият познавач. Именно Дерек, първият по старшинство син, с единайсет години по-голям от Алекс, откри дарбата му. Беше осиновен от Малкълм, господар на клана Мактърн, и от жена му Хариет и един ден щеше да бъде господар, затова другите го слушаха. Каза, че Алекс е магьосник с животните и може да ги накара да правят каквото пожелае. Алекс описа на Нейт случая в едно писмо и той започна да го нарича „Мерлин“. За да обясни откъде идва името, му изпрати книга за древните магьосници. Прозвището беше подходящо и след това Нейт винаги наричаше Алекс „Мерлин“.

Съзря в далечината хана и се отърси от спомените. Беше по-голям и по-оживен, отколкото му се искаше. Надяваше се, че ще влезе и ще поръча храна, но там имаше толкова много хора, които неминуемо бяха научили новините от Чарлстън. А пък Алекс беше мръсен, с изпокъсани дрехи и приличаше на избягал затворник, какъвто всъщност си беше.

— Проклятие! — промърмори той и се поколеба дали да не се върне при Кей. С пастърма и сушени плодове щяха да изкарат няколко дни. Колкото по на юг отиваха, толкова по-малка бе вероятността да ги познаят.

Стомахът му изкурка болезнено от глад. Алекс слезе от коня и го отведе зад дърветата, откъдето можеше да наблюдава хана. Кухнята беше откъм задната страна и даже отвън се готвеше нещо в голям котел.

През двойната врата често влизаха и излизаха хора. Не, нямаше начин да влезе оттам и някой да не се досети кой е.

И тогава му хрумна блестяща идея. Щом той не може да влезе, защо да не принуди всички да излязат. Провери с колко барут се е запасил. Беше достатъчно да вдигне голяма олелия.

* * *

Кей тича по пътеката, докато не изгуби от поглед шотландеца, после се върна в пустия бивак и седна на един пън. Държеше револвера, който той й остави, и започна да се чуди барутът сух ли е. При стрелба, ако е влажен, ще избухне в лицето й. Даже да не избухне, ще й бъдат необходими поне три минути да презареди. Ами ако я нападне мечка и тя не я уцели с първия изстрел? Няма да й се наложи да презарежда, защото ще бъде мъртва и разкъсана.

Нещо изшумоля зад нея и тя подскочи с насочено оръжие, но беше само една катеричка.

— Трябва да се успокоя — каза си на глас и се огледа дали някой горски обитател не я слуша. Беше ясен ден, но под преплетените клони на дърветата цареше сумрак.

Кей не беше свикнала да бъде сама. Във Вирджиния или при роднините в Шотландия около нея винаги се навърташе някое същество от мъжки пол. Затвори за миг очи. Така й се искаше да види някой от братята си или баща си, или братовчедите си.

— Даже Толи — прошепна тя.

Ако той препуснеше към нея в този момент, щеше да е толкова доволна, че щеше да понесе безропотно да я дразни и закача.

Отвори очи и пак седна на пъна. Никой от толкова много мъже, които й бяха близки и скъпи, нямаше да се появи и да я спаси, да я прегърне, да я успокои.

Нито пък можеше да изтича при майка си и да изплаче тревогите си. Положението бе такова, че ако сега Кей отидеше при когото и да е от тях, щяха да го арестуват за съучастничество в бягството на убиец от затвора.

Очите й се напълниха със сълзи, но тя ги изтри и се загледа в пътеката. Шотландецът беше тръгнал преди малко, така че нямаше надежда скоро да се върне.

Пак скочи, като долови шум зад себе си, но не видя нищо, поне мечка не тичаше с намерение да изяде нея и коня. Животното кротко пасеше и тя донякъде се успокои и седна.

Искаше й се да запали огън, но той й забрани, понеже някой можеше да го забележи. В гората беше студено, мрачно и много самотно. Огънят щеше да я стопли, да й даде кураж и да държи дивите животни на разстояние.

Отново се помъчи да се успокои, но не успяваше. Ами ако шотландецът не се върнеше? Без нея щеше да пътува по-лесно и по-бързо. Не беше разглеждала картата на Конър и нямаше представа къде е срещата с изследователите — не че това я засягаше. Тя щеше да остане някъде и да прати човек с известие до семейството й.

Стана и отиде под платнището, което той опъна заради нея, и се зачуди дали не е имал предвид само тя да лагерува.

Уви се в грамадното наметало на Хоуп, подложи си качулката и се сви на кравай. Спомни си последната вечер у Конър. Беше се почувствала смела и се беше подразнила от отношението на Хоуп, като че ли беше дете и повърхностна, за да се справи с толкова проста услуга, за каквато я молеше чичо Конър.

— И беше права — промълви Кей и подсмръкна. По-добре да си мисли за нещо хубаво. Например за… за… За поръчката на Хоуп за съпруг. Смешно беше. Тя обичаше да командва, невинаги се държеше мило и понякога обиждаше. Нищо чудно, че не беше омъжена.

Защо да не се вземеха с шотландеца и това хрумване отвлече мислите й и дори постопли душата й. Той очевидно очакваше жените да му се подчиняват сляпо и си представи как ще се карат. Хоуп щеше да изисква от съпруга си да се къпе веднъж в годината, а той щеше да настоява тя да го слуша даже когато не е прав.

Картинката я развесели и тя се изсмя с глас. Протегна се върху постилката от листа и се помъчи да запази във въображението си тази картина. Шотландецът беше по-стар от Хоуп, предполагаше, че е минал четирийсетте, но какво от това. На трийсет години Хоуп нямаше право да бъде прекалено придирчива, ако се намереше кой да я вземе.

Тя се успокои постепенно и потъна в жизнено необходимия й сън.