Джуд Деверо
Ухание на жасмин (4)

Четвърта глава

Алекс се сепна и се събуди, но само се ослуша, без да помръдне или да отвори очи. Не долови шум, стана и се огледа. На пръв поглед в обора всичко беше наред, но усещаше, че нещо се е променило… или щеше да се промени. Баща му твърдеше, че е наследил мъничко от ясновидските способности на майка си. Тя винаги знаеше кога идва някой. От шестгодишен сърцето му лудо се разтуптяваше в предчувствие, че нещо ще се случи, щом майка му започнеше да се щура из къщата. Тя никога не грешеше.

Алекс погледна момичето, което спеше непробудно. Той стоеше неподвижно, заслушан в тихите звуци, които издаваха животните в обора. Нямаше нищо необичайно. Но не можеше да се отърве от чувството, че нещо лошо ще ги връхлети.

Погледна към продънения покрив и установи, че скоро няма да се развидели. Беше спал съвсем недостатъчно. Усещаше инстинктивно, че трябва да изведе конете навън. При опасност щяха веднага да се метнат и да препуснат.

Алекс отиде безшумно до ограждението, където беше неговият кон, и прокара ръка по гърба на животното. Не беше от състезателните коне, каквито бе свикнал да язди, или яко шотландско пони от детството му, но Конър беше направил отличен избор, като се имаше предвид товарът, който носеше.

С нежен глас Алекс заговори на коня, като взе да му надява хамута. Животното се остави кротко в деликатните му ръце.

След това отиде при кобилата на момичето и я погали по хълбока. Предположи, че навярно е най-превъзходното животно от конюшнята на Ти Си Конър. Кобилата затъпка неспокойно, но Алекс я успокои с напевен шепот и гальовни ръце. Беше млада и му се струваше, че ще надбяга всеки друг кон. Проверявайки дали коремът й не се е подул, не можа да не се усмихне, като си спомни как яздеше Кей. Беше тренирана отлично и стоеше на гърба на коня непринудено, като че ли беше израснала в Шотландия. При тази мисъл се усмихна още повече. „Какво чудно има — бе казала тя. — Всеки във Вирджиния язди не по-зле от един шотландец“.

Алекс започна да оседлава кобилата бавно и тихо. Седлото на момичето беше много хубаво — английско. Алекс си отбеляза доволно, че не е дамско и тя не язди, седнала на една страна, макар да не се съмняваше, че обикновено не яхва коня.

Щом оседла конете, отиде да отвори портата. Открехна я предпазливо и се заслуша. Нито чу шум, нито видя някого. Изведе тихомълком конете, после ги отведе до грамадния дъб на около пет-шестстотин метра и ги завърза здраво под увисналите клони. Ако не завалеше, нямаше да пострадат, но знаеше, че ще им липсва спокойствието на обора. Остави ги.

Като се върна в обора, зарези вратата и погледна как е момичето. Спеше в същата поза, както и преди. Очевидно никога не се бе страхувало и никога не е будувало нощем. Алекс тръгна да обикаля в тъмното обора, опипвайки стените. Имаше само една врата, онази отпред, но предчувстваше, че може да им се наложи да търсят друг път за бягство. На противоположната страна попадна на изгнили и проядени дъски. Лесно ги махна и после замаскира зейналата дупка.

Върна се при Кей вече успокоен. Тя потърка носа си и при този жест той се усмихна. Преди години Нейт му беше изпратил малък портрет на сестричката си, скициран от майка му, и Алекс го държеше на нощното си шкафче. Когато Лилит го видя, стана ясно, че ревнува.

При спомена за покойната си съпруга усмивката му изчезна. И като че ли помнеше само образа й в локва кръв. Нейната смърт отначало отне желанието му да живее. Именно Конър му внуши идеята да си възвърне добрата репутация.

— Иди във Флорида с Грейди — каза му шепнешком, за да не чуят пазачите. — Като прекараш няколко месеца сред пищното великолепие, ще размислиш и ще си спомниш.

— Не искам да си спомням — отговори му Алекс.

— Зная какво е да изгубиш човека, когото обичаш най-много на света. Аз изгубих любимата си два пъти: първия — когато баща й я омъжи за друг, втория — когато почина. Ясно ми е, че няма да ми повярваш, но времето наистина лекува. Върви във Флорида и дай време на града да се укроти. Ти също ще се примириш донякъде. Алекс, трябва на всяка цена да докажеш пред хората, че си невинен.

Алекс погледна небето през дупките на покрива. Имаше около два часа за сън. Все още не знаеше какво да прави с момичето, но в главата му взе да се оформя план. В момента трябваше само да я опази, докато стигнат до мястото на срещата с Джеймс Грейди. Ако сполучеше да я отведе невредима, щеше да я остави при приятелите на Конър. Тя ще почака няколко седмици, после ще плати на някого да я придружи да дома й. Ще твърди, че убиецът — въздъхна при думата — я е отвлякъл, но е успяла да избяга.

Алекс легна до нея и извади от ножницата големия нож, който криеше под скъсаната мръсна риза, и го сложи до себе си. На коня имаше револвер и пушка, но оръжията засичаха, барутът се мокреше, затова в момента най-надеждната му защита беше ножът.

* * *

Кей се събуди и няколко дълги секунди не осъзнаваше къде се намира. Ресниците й бяха залепнали и под гърба й имаше някакви буци. Примигна, потърка очи и извърна глава. Като го видя до себе си, едва не се разпищя. Брадясалото му лице беше на сантиметри от нейното и вонята, която се носеше от него, я задуши.

Единственото й желание бе да се махне от него. След като мине известно време от бягството, сигурно щяха да измислят с чичо Конър начин да докажат нейната невинност. И понеже шотландецът изглеждаше дълбоко заспал, реши да излезе на пръсти, но наметалото беше усукано около тях и щеше да го събуди.

Щом зрението й се приспособи към мъждивата светлина, видя ножа. Ако успееше да го вземе, ще го притисне към гърлото му и ще го принуди да… да я освободи. Докато протягаше голата си ръка пред лицето му, наблюдаваше зорко дали няма да се събуди, но той не помръдваше. Толкова беше сигурна в непробудния му сън, че като заговори, се стресна и остана с отворена уста.

— Какво ти минава през главата, малката? — попита тихо, без да отваря очи.

Кей пресметна трескаво шансовете си да се претърколи и да хукне. Ще стигне ли до вратата преди него? Стопанинът на обора дали ще й помогне?

Все така със затворени очи Алекс взе ножа и й го подаде откъм дръжката.

— Това ли търсиш?

Кей грабна ножа и го опря светкавично до гърлото му.

— Освободи ме или се прости с живота — каза тя.

— Малката — отвърна търпеливо той, — ако искаш да избягаш от мъж, не го предупреждавай.

Тя притисна още повече ножа.

— От уважение към моя кръстник няма да те убия. Искам само да се отърва от теб.

Алекс лежеше спокойно със затворени очи и с нож, опрян в гърлото му.

— Върви си, но те предупреждавам, че не е минало достатъчно време. И ако не ме хванат, за да ме обесят, може да харесат твоето вратле.

— Но аз съм невинна.

Алекс отвори очи и я погледна. Лицата им бяха на сантиметри едно от друго.

— Да помогнеш на осъден да избяга, невинно деяние ли е?

— Помогнах на моя кръстник, не на теб!

— Тогава и той ще увисне до теб.

Тя притисна още по-заплашително ножа.

— Ако имах капчица здрав разум, щях да те убия и да накарам хората да видят…

Млъкна, защото Алекс бутна ръката й и скочи на крака.

— Навън има човек — прошепна и дръпна Кей да се изправи, но пелерината се бе увила в краката й и залитна към него.

— Ах, не съм виждал по-смотано девойче — промърмори той и я отблъсна.

Кей едва не се залепи за стената на обора, но запази равновесие, освободи краката си и видя, че шотландецът тича към вратата. Погледна през една цепнатина и в следващата секунда се озова пак до нея.

— Онзи старец Йейтс, иде насам и с него има човек. Трябва да тръгваме.

Тя забеляза храната на масичката и червата й закъркориха.

— Време за ядене няма, малката — буташе я Алекс към задната част на обора. Тя се препъна, едва не падна и тогава той грабна къшея хляб и го мушна под мръсната си риза. В следващата секунда се озова пред нея и вече отместваше дъските от отвора. Някой заблъска по вратата. Със сънен и ядосан глас Алекс извика:

— Що бъхтете по портата?

— Кажи го правилно — изсъска му Кей. Тя беше вече отвън и й хрумна да изтича откъм предната врата и да се предаде, но си спомни думите на шотландеца за двойна, че и тройна бесилка, и се разколеба.

— Какво искаш? — провикна се Алекс, промушвайки се през дупката. Но панталонът му се закачи и той напразно дърпаше крака си. Чак тогава Кей осъзна, че още стиска ножа. Вдигна го, погледите им се срещнаха за миг и момичето почувства, че той очаква да го намушка.

Провря бързо ръката си, сряза закачения плат и шотландецът се измъкна. Едва не се изчерви от благодарността в очите му.

— Конете са под дъба. По пътя е съвсем близо, но не можем да минем оттам. Ще тръгнем през нивите и побързай. Можеш ли да тичаш, малката?

— От братята си се измъквах — каза тя, сякаш това беше единственият възможен отговор на неговия въпрос. Повдигна полата на роклята си и заедно с наметалото ги преметна през ръката си.

Озадачен от думите й, Алекс забърза през нивите, а Кей не изоставаше. След като бяха тичали около двайсет минути, тя се изкуши да захвърли пелерината, да съблече роклята и да хукне по бельо. Но в случая трябваше да среже и връзките на корсета с ножа на шотландеца. В момента се нуждаеше много повече да диша, отколкото да има кръшна талия.

По едно време се наложи да прескочат дървена ограда. Алекс се прехвърли пръв и протегна ръце да й помогне, но когато тя почти падна върху него, той се олюля назад.

— Ти си много слаб мъж. Скачала съм от дърво върху братята си и не съм ги поваляла.

Алекс отвори уста, сякаш възнамеряваше да се защити, но я затвори и пак се впусна да тича. Но тя чу, че си мърмори нещо, и видя как няколко пъти поклати глава. Това, че успя да го ядоса, я развесели и се усмихна. Защо да не го пораздруса малко след всички неприятности, на които я подложи.

Когато най-после се добраха до конете, се смая. Беше й казал, че са под големия дъб, но да го чуе и после да види, бяха две различни неща. Дрехите й висяха на едната ръка, долните й гащи бяха влажни и залепнали, чорапите — кални и изпокъсани.

— Кога свърши тази работа?

— Сега няма време за въпроси, малката — сряза я Алекс. — Веднага потегляме — тя стоеше като вцепенена и той хвана ръката й, и я дръпна. — Да те метна ли на седлото?

— Ти ли? — попита, идвайки на себе си. — Най-малкият ми брат е по-силен от теб.

— Толи ли? — той подложи ръце, тя стъпи и яхна коня. — Това момче го бива повече в битките с кал.

Веднага съжали за думите си. Намекна за случай, за който Нейт му беше писал преди много години. Тя го зяпна с широко отворени очи.

— Откъде знаеш?

Баща й още се смееше при спомена за битката с кал между нея и най-малкия й брат, когато бяха по на три и четири години.

Алекс подръпваше юздите на коня и той тъпчеше около нея.

— Не си ли чувала за ясновидство, малката? — потупа слепоочието си. — Мога да чета мисли.

Усмихна й се, показвайки два реда равни бели зъби, приведе се и изведе коня изпод надвисналите клони.

— И той вярва, че ще го последвам — промърмори Кей и потупа кобилата по врата. Погледна назад, откъдето дойдоха. Не се беше развиделило съвсем, но виждаше, че никой не ги преследва. Подвоуми се дали да не се върне при стареца. Щеше да го склони някак да й помогне да се върне у дома си. Даже подкара коня в тази посока, но нещо я спря. Може би жестът на шотландеца, когато й подаде ножа, или пък това, че спомена Толи. И не на последно място вярата на Конър в невинността му. Каквато и да бе причината, не избяга от него.

— Сигурно ще съжалявам — каза си на глас, като обърна коня и тръгна след шотландеца. Догони го почти веднага и ако неговият кон не беше толкова натоварен, не й се вярваше, че щеше да успее. Яздеше превъзходно, също както шотландските й братовчеди.

Като се изравни с него, зърна облекчение в погледа му.

— Догоних те, защото хлябът е у теб — подвикна тя. Алекс бръкна под скъсаната си риза, извади сухия комат черен хляб и й го подаде.

Кей грабна къшея и първата й мисъл бе: „Нима ще вкуся това мръсно нещо?“ Ако не умираше от глад и ако той не я наблюдаваше, щеше да го хвърли, но нямаше намерение да му дава повод да й се присмива. Отхапа и задъвка, примирайки от удоволствие.

— Е, Катрин Едилин Харкорт, ще излезе, че не си чак толкова безполезна — отбеляза той с безупречен американски акцент и смушка коня.

Така се смая, че знае името й, че се вцепени и конят й забави ход.

— Хайде, малката! — подвикна й той. — Нямаме цял ден на разположение да се мотаеш.

— Да се мотая! — промърмори тя. — Давай, момиче — подкани коня, — да го надбягаме.

След пет минути го задмина и след още десет, като погледна назад, него никакъв го нямаше. Помисли си, че го е изгубила, но след един завой го видя, застанал срещу нея… вбесен.

— Повече никога не прави така — каза тихо, но от тона му я побиха тръпки. — Не мога да те пазя, ако не знам къде си. Едно е да дразниш мъж, друго — да излагаш на опасност кобилата си. Ще й нараниш предните крака по този каменист път.

— Аз ли? — учуди се Кей, обикаляйки около него, докато той и конят му стояха абсолютно неподвижно.

— Победи ме, значи си по-бърз от мен. По пътя ли язди?

— Къде съм яздил, не те засяга. Щом аз ще те пазя, трябва да ми се подчиняваш.

Тя се разгневи.

— Единственият мъж, на когото „се подчинявам“, е баща ми… и понякога Адам — добави, като че ли й хрумна по-късно. — А пък колкото до теб, щом ти е криво, защо не се оставиш шерифът да те намери?

След това дръпна юздите и препусна по пътя.

Повече от пет километра галопира, преди гневът й да се уталожи. По-надменни и арогантни думи до този момент не бе чувала.

Забави ход и погледна през рамо. Човекът не се виждаше. Е, може би трябваше да си признае, че онова, което каза, не беше съвсем несправедливо. Братята й твърдяха, че трябва да им се „подчинява“. И истината бе, че им се подчиняваше. В противен случай нямаше да й разрешат да ги следва, особено след като е хем по-малка, хем момиче. Но на Толи никога не се бе подчинявала!

Усети, че кобилата накуцва, слезе и я отведе под дърветата. Горкото животно имаше нужда от почивка, а също и тя. Заслуша се, но не долови шум. По пътя не се чуваше конски тропот. Изведнъж осъзна колко е гладна и жадна. На гърба на нейния кон беше само красивото седло, което бе донесла от къщи. Провизиите бяха натоварени на коня на шотландеца.

Беше се облегнала на едно дърво, когато до нея долетяха гласове. Изправи се бързо, готова да приветства който и да е, но в следващата секунда установи, че се приближават група мъже. Погледна се. Красивата й бална рокля беше раздърпана и мръсна, мънистата висяха на конците. И все пак личеше, че е била скъпа. Кобилата й беше прелестно расово животно, седлото — изящно. Като взе всичко предвид, Кей реши, че ще бъде по-умно да не дава на непознати да разберат, че е сама. Преди да разбере какви са, щеше да бъде по-добре да се скрие.

Отведе коня зад гъсталака покрай пътя и зачака. Когато съзря мъжете, се зарадва, че е проявила здрав разум и се е скрила. Бяха четирима и както седяха върху конете, ставаше ясно, че не са съвсем трезви.

— Цяла нощ са се наливали — прошепна някой в ухото й. Кей неволно ахна, като видя шотландеца до себе си.

— Какво беше това? — попита един по-малко пиян мъж, спря коня и слезе.

— Няма нищо — обади се друг. — Да се прибираме.

— Казвам ти, чух нещо.

Първият се приближи до дърветата и се взря в полумрака.

Алекс метна върху главата на Кей наметалото и я дръпна до себе си на земята.

— Йейтс рече…

— Зарежи го този стар лъжец! Вярваш ли му, че нощеска двамина убийци са спали в неговия обор?

— Защо не? Онзи убиец от Чарлстън избягал с любовницата си и защо да не се скрие в обора на Йейтс?

— Защото му трябва само една клечка, и ще изгори като факла. Ако са убийци, колко му е да убият и Йейтс? И на мен ми е идвало много пъти да му видя сметката.

— Подхвърляше едни монети. Откъде иначе ще ги изкопае?

— Той има пари, знам си аз. Но е скръндза и не си плаща бирата. Хайде да се прибираме. Чул си някоя подивяла котка.

Алекс и Кей гледаха как първият мъж неохотно се отдалечи, възседна коня и после всички препуснаха по пътя.

Алекс се отдръпна от Кей, тя се обърна по гръб и погледна към него.

— Свободна си да си отидеш — каза й гневно той. — Не съм тъмничар и не желая да се гледа на мен по този начин. Щом искаш, върви накъдето ти видят очите, но ако останеш с мен, трябва да… — замлъкна, като че ли търсеше подходящ израз. — Поне да слушаш какво казвам и да помислиш.

Кей щеше да отговори предизвикателно, че възнамерява да го изостави, но още чуваше разговора на мъжете, фактът, че новината за бягството на шотландеца се е разпространила толкова далеч на юг, я изплаши. И още по-страшно бе, че я смятаха за съучастница.

— Сигурно нямаш сестри, иначе нямаше да споменаваш думата „подчинение“.

Още лежеше на земята и се взираше в него. Той поклати глава.

— Нямам братя и сестри. Един съм на баща си.

— Ами майка ти?

— Почина, когато бях на девет.

— Съжалявам — отрони се от устата й. А той продължаваше да я гледа, насмешливостта беше изчезнала от сините му очи, и очакваше нейния отговор.

Кей не желаеше да му го даде. Не желаеше да обещава нищо на този мъж. Мислеше само как да се върне у дома при семейството си, да си вземе гореща вана и да си облече чисти дрехи. Как й се искаше всичко това да свърши!

Погледът му омекна и седна до нея.

— Зная, малката, как се чувстваш. И на мен ми дойде изневиделица. В един момент моите състезателни коне побеждаваха, печелех от онези мързеливи богаташчета в Чарлстън, ожених се за най-красивата жена на света, в следващия — се намерих в отвратителен затвор и щяха да ме обесят — добави по-тихо: — И жената, която обичах, беше убита.

Тя видя скръбта в очите му. Наистина не се беше замисляла за ситуацията от негова гледна точка.

Остана мълчалива и Алекс отиде при коня си да му затегне ремъците.

— Ще те отведа. Не заслужаваш това изпитание.

Кей се изправи и застана до него.

— Във Вирджиния ли?

— Аха, във Вирджиния, или ако предпочиташ другаде.

— А опасно ли ще бъде за семейството ми?

— За предпочитане е, отколкото да бягаш с един убиец.

Развърза коня си и тъкмо щеше да го възседне, когато тя го спря:

— Нека да поговорим.

— Няма за какво да говорим — метна се на седлото той. — Бих казал, че трябва да тръгваме, но пък от друга страна, как да го кажа, като на теб може да ти прозвучи като заповед, така че прави каквото искаш.

Кей стоеше неподвижно.

— Може би е редно да отделим време и да си съставим план.

Той беше на коня, а тя на земята и изглеждаше съвсем мъничка. Божествената й коса се стелеше по раменете й и в нея имаше клечици и листа, но това не накърняваше красотата й. Нейт никога не беше описвал косата на сестра си, освен че е червена и че братята й я дразнели заради това. Толи боядисал веднъж една перука червена и заподскачал около къщата, имитирайки Кей. Тя го накарала да престане, като запратила от балкона по главата му най-скъпоценната китайска ваза на майка си и едва не го уцелила. Алекс се беше смял много на наказанието им. Били наказани да перат цяла седмица.

— Чудесна идея — каза той. — Имаш ли предложения?

Тя примигна няколко пъти, обезоръжена от искреността му, но в действителност нямаше представа какво се прави, когато те преследват. И както обикновено постъпваше, прибягна до чувството си за хумор, за да се измъкне.

— Ще те облечем с рокля и ще се върнем във Вирджиния като две стари дами — очите й се смееха. — А това означава да се обръснеш и даже да се изкъпеш.

Приближи коня до един пън, стъпи върху него и яхна коня.

— Ако планът включва баня, отказвам — тонът му беше толкова строг, че Кей не можа да прецени дали се шегува или не. — А пък да облека рокля — изключено — погледна я много сериозно. — На север ли потегляме или на юг?

Тя преглътна. Никога не й се бе налагало да взима подобно решение. Мисълта какво може да причини на семейството си, определи поведението й. Ако братята й бяха в това положение, нямаше да се поколебаят и за миг да предпазят хората, които обичат.

— На юг — прошепна най-накрая.

Тъкмо се накани да прибави още нещо, но той кимна рязко, дръпна юздите и двамата потеглиха, галопирайки. Спряха само два пъти да пият вода и да напоят конете.

При една от почивките Кей попита колко далеч трябва да стигнат, за да избягат от слуховете. От картата на Конър не разбра много. Знаеше само, че пътуват на юг, понеже слънцето постоянно светеше в лицето й.

— Хората обичат страшни истории и по мои предположения, ще излезем от обсега на клюките чак във Флорида.

„Флорида“ — помисли си тя и я полазиха тръпки. Блата, тресавища, алигатори и растения, които ядат хора. Чичо Конър все такива истории разправяше на нея и на Толи, когато бяха малки, и после Адам я успокояваше, защото сънуваше кошмари.

— Не се притеснявай — каза Алекс. — Няма да те водя с мен из блатата. Ще те оставя при приятелите на Конър.

Отиде при коня си, порови в една торба и подаде на Кей парченце говежда пастърма.

— Мразя пастърма — негодуваше тя, но дъвчеше, макар и с неохота. — Останах с впечатление, че нямаш план.

— За връщане във Вирджиния, нямах.

Той не обясни нищо повече и момичето попита:

— Е? Няма ли да споделиш с мен?

Подаде й ръка, за да й помогне да възседне коня.

— Не.

Кей се ядоса и реши да му приложи стария си номер като на братята си. Преди да се метне на седлото, буташе уж неволно нищо неподозиращата жертва, тя загубваше равновесие и се озоваваше на земята. Но Алекс сякаш очакваше точно това, отстъпи и самата тя щеше да падне по гръб, ако той не я беше хванал.

Щеше да се разпищи, но лицето му грееше самодоволно и тя не можа да не се усмихне.

— Сигурен ли си, че нямаш сестри?

— Сестри нямам, но се уча да предугаждам какво вероломство си намислила.

Кей отвори и затвори няколко пъти уста. Искаше да се оправдае, но в края на краищата се разсмя.

— Слабак си в сравнение с братята ми и си по-стар от тях, но може би си по-умен. С изключение на Адам, разбира се.

Помогна й да яхне коня.

— С изключение на Адам — повтори, възсядайки своя кон. Извърна се настрани и попита: — На колко години е Адам?

— На двайсет и осем.

— И аз тъй си спомням — рече той замислено и се загледа в слънцето. — Не зная какво ти е мнението, малката, но аз ще хапна парченце.

— Аз ще впивам изгладнял поглед в задницата на твоя кон.

— Впиваш ли го вече? — попита Алекс. — Може би трябва да се радвам, че не ламтиш за моята.

— Мръсотията ще ме отрови — каза тя съвсем сериозно. — Конят е по-чист. И мирише по-хубаво.

Алекс не можа да не се засмее, когато тя отметна назад красивата си коса, вирна брадичка и мина пред него.