Джуд Деверо
Ухание на жасмин (11)

Единайсета глава

На сутринта, много преди да се зазори, Алекс каза на Кей да стане, но тя не се събуди.

— Трябва да тръгваме, така че увий онова нещо около гърдите си и да потегляме.

— Искам си шоколада — промърмори Кей, като се опитваше да се надигне. — Искам си и банята.

— Къпа се преди два дни. Хайде, обличай се.

Щом Алекс се обърна с гръб, тя легна и заспа на мига.

— Ставай! — задърпа я той за колана на панталона. — Само да се проснеш пак и ще те шляпна по малкото, закръглено задниче.

— Ужасен си.

Изглежда, не можеше да отвори очи и все пак стана, но се олюляваше.

— Кей! — каза остро той. — Облечи се.

— Облечена съм — смънка тя.

Алекс взе платното и го метна на рамото й, но тя само стоеше. Когато не помръдна, той й заговори:

— Бог да ме убие, ако лъжа, изкушавам се да те изоставя тук! Бях вече долу и кръчмарят знае, че дъщеря му е избягала с конярчето. Досеща се, че някой им е помогнал. Ако те зарежа, няма да си държиш устата затворена и ще се хвалиш наляво и надясно, че ти си уредила работата. Той сигурно ще те тикне в затвора.

Кей отвори едното око.

— Нали в действителност нямаш намерение да тръгнеш без мен?

Напълно готов, Алекс застана до вратата.

— Пет минути. Ако след пет минути не си при конете, повече няма да ме видиш.

След това излезе и затвори вратата.

Кей стоя като вкаменена цяла минута. Той, разбира се, лъжеше, но, от друга страна, може и да говореше истината. Четири и половина минути, след като Алекс излезе от стаята, тя беше застанала до кобилата си пред обора и се прозяваше. Когато той се появи от кръчмата с две димящи канчета в ръце, го посрещна с думите:

— Много се забави. Чакам те от часове — видя, че се захили, но само й подаде едното канче. — Къде е закуската?

— Само толкова. Кръчмарят е страшно разгневен, за да готви. Мъжът, за когото искал да омъжи дъщеря си, е в кръчмата.

Не добави нищо повече и тя попита:

— И какъв е?

На Алекс му беше смешно и очите му проблеснаха.

— Много стар и много грозен.

Изпи на един дъх чая и се запъти към кръчмата, но той я хвана за ръката.

— Накъде тръгна?

— Да кажа на човека за жасминовото масло. Помага даже на старите и грозните да станат хубави.

— Качвай се на коня — разсмя се той. — Ако яздим бързо, вдругиден ще пристигнем привечер.

— Вдругиден! — възкликна тя и този път вече се събуди.

Алекс я гледаше от коня си.

— Ще ти липсвам ли, малката?

Възнамеряваше да му отговори, че ще се радва да види семейството си, но думите не излизаха от устата й. Като видя как сключи вежди Алекс, разбра, че отново се разтревожи.

— Разправях ли ти за Ефраим? — попита тя, мятайки се на кобилата.

— Третият ти обожател ли?

Излязоха от двора и поеха по пътя.

— Да. На четирийсет и две е, вдовец, с три почти отгледани деца.

— Малката, моля те, нали не говориш сериозно?

— Не. Той е много богат, има хубава къща и…

— А сърцето ти танцува ли от радост, щом го зърнеш?

— Смятам, господин Алекс Макдауъл, че си най-романтичният мъж, когото познавам.

— С изключение на Адам, разбира се.

— През дългите зимни вечери Адам пише поезия.

Алекс изсумтя.

— Надявам се никога да не се срещна с твоя съвършен брат.

Кей погледна Алекс и изведнъж й дойде наум, че е възможно той никога да не се запознае с нейното семейство.

Алекс забеляза как се промени изражението й, видя как помръкнаха очите й.

— Готова ли си за езда? Можеш ли да ме догониш?

— Ще те надбягам, когато си поискам.

— Така е по-добре. Повече никаква тъга. Скоро ще се отървеш от мен.

Обърна коня и пое в тръст по пътя, а Кей яздеше плътно зад него.

Вече бяха навлезли дълбоко на юг и избягваха градовете, даже главните пътища. Минаваха покрай големи великолепни плантации, чиито жилищни сгради бяха цели селца. Хиляди акри земя, засята с индигови растения, памук и ориз, покрай които се виеха буренясали пътеки, по които яздеха те.

Освен плантациите срещаха и малки стопанства с коптори, около които тичаха куп деца. Контрастът между много богатите и много бедните беше крещящ.

Кей наблюдаваше с интерес, доколкото бе възможно при изтощителното темпо на Алекс. От време на време я питаше как е и тя неизменно показваше, че всичко е наред.

Слънцето ставаше по-блестящо, небето — по-синьо, хората и къщите — по-нарядко. Тя нахлупваше сламената шапка още по-ниско, за да предпази очите си от ослепителната светлина.

Следобеда спряха до един поток да се нахранят.

— Още ли ти се иска да си бъдеш вкъщи? — попита Алекс.

Тя погледна стройните палмови дървета и грамадните папрати.

— Като че ли желанието ми се изпари.

— Въпреки двамата ти обожатели!

— Тримата.

— Нали не говориш сериозно за онзи третия с порасналите деца? На колко години е най-голямото?

— Осемнайсетгодишен син.

— Той ще скочи в леглото ти.

— Никога няма да направи подобно нещо. Момчето е много мило. Учи право.

— О, щом е адвокат, значи е чисто злато.

— Ужасен си.

— Никога не съм твърдял обратното — яхна коня и я изгледа. — Като изключиш стария вдовец, остават ти проповедникът и комарджията. Малката, трябва много сериозно да се замислиш за кого ще се омъжваш.

Той се засмя и поведе коня към пътеката.

Кей се метна на кобилата и се изплези зад гърба му. Но той се обърна и я видя. Така гръмко се разсмя, че тя изпита желание да го удари.

Яздеха от часове, пътеките ставаха все по-тесни и по-буренясали. На два пъти спираха до къщите, за да пита Алекс за посоката. Всеки път ги канеха в домовете си, понеже стопаните бяха зажаднели за компания и новини от големия свят. Кей копнееше да слезе от коня, да се поразходи, но Алекс не разрешаваше. В една от къщите хубавко, около шестнайсетгодишно момиче погледна Кей и й даде голям комат царевичен хляб. На Алекс не предложи нищо.

Като потеглиха, Кей хапна с удоволствие.

— По-хубав хляб не съм яла през живота си. М-м-м! Много е вкусен!

Не предложи на Алекс.

— Разбра ли защо даде на мен, а на теб — не?

Той не отговори.

— Флиртуваше с мен, затова. И флиртуваше, защото ме смяташе за момче.

Алекс я изгледа от глава до пети. Панталоните бяха опънати на бедрата й, косата й падаше по раменете и шапката с голяма периферия засенчваше лицето й, все едно беше с воалетка. Помисли си, че не би могла да изглежда по-женствена.

— Току-що доказа, че хората са глупави.

— Виждат, каквото се очаква от тях да видят. Къде ще спрем за през нощта? Наоколо има ли странноприемница?

— По този път няма. Ще ми дадеш ли малко от царевичната питка?

Кей държеше дебело парче.

— Ще ти го продам.

— Парите са у теб.

— Не искам пари. Искам да ми кажеш какъв е планът ти за мен.

Погледна я с присвити очи.

— Като че ли не си го разбрала вече.

— Намекваш, че си прозрял какво се крие зад моите деликатни въпроси ли?

— Ти не знаеш смисъла на думата „деликатно“.

— Добре тогава, разкажи ми история от твоето детство.

— А какво ще кажеш за история от затвора, където споделях килията си с плъхове? Или може би ще ти хареса повече как гражданите ме замеряха с камъни, когато ме влачеха към съдебната палата.

Кей престана да се усмихва и му подаде хляба. Той го излапа на две хапки.

— Твоето жалостиво сърце някой ден ще те вкара в беля. Аз печеля!

Смушка коня и препусна напред.

— Ти… — викна тя след него. Ах, защо! Защо не послуша Толи, когато искаше да я научи да ругае! — Ти си много лош човек, Александър Макдауъл! — провикна се и до нея долетя смехът му, но междувременно и тя започна да се усмихва.