Джуд Деверо
Ухание на жасмин (15)

Петнайсета глава

Кей побутваше едно яйце в чинията си и беше толкова унила, че даже не я интересуваше каква птица е снесла това яйце. Видя вече толкова най-различни и непознати хвърчащи и ходещи твари, че не можеше да им хване края. Вчера беше попитала най-любезно момичетата каква е грамадната птица, която лети над главите им, но те не се интересуваха от птици, а само от Кей. Вълнуваше ги единствено да се натискат в нея, да я пипат и да я насилват да ги гледа.

— Няма начин да е прав — промърмори Кей, като се сети за Алекс, според когото всички момичета постъпвали така. Ще му докаже, че нейното поведение към многобройните й обожатели няма нищо общо с подобни маниери. Обноските й бяха в най-висша степен почтителни и подобаващи на една дама. В редките случаи, когато се бе случвало да остане насаме с някой от своите трима кандидати, не беше допуснала нищо, което да не е и за пред майка й. Ставаше въпрос за майка й, не за баща й.

— Каза ли нещо? — попита Грейс, която носеше още една паница с храна.

В пансиона нямаше други гости освен Кей и ако изядеше дори половината от храната, която й сервираха, щеше да надебелее. Питаше се дали ако надебелее, момичетата няма да я оставят на мира.

— Брат ти не се е показвал тази сутрин — отбеляза Грейс. — Дали ще закуси?

— Не знам къде е спал през нощта, нито дали е ял.

— Аха! — възкликна жената.

— Спах под звездите — съобщи Алекс откъм вратата.

Кей се извърна и едва не се спусна към него. Беше прекрасно да види познато лице. И въпреки че скри усмивката си още преди да цъфне на лицето й, той я забеляза.

— Господин Йейтс — покани го Грейс, — седнете да хапнете. Ще ви приготвя яйца.

Тя излезе и Алекс седна срещу Кей.

— Липсвах ли ти?

Взе си препечена филия от чинията в средата на масата.

— Никак. Дано да си замръзнал през нощта.

— Ще ми се летата в Шотландия да са така топли, както зимите тук. До кога възнамеряваш да ми се сърдиш, малката?

— Престани да ме наричаш така, иначе Грейс ще те чуе.

— Защо ли родителите й са сметнали раждането й за благородно дело?

Кей си беше помислила почти същото смешно нещо, когато тя й се представи, но нямаше намерение да му достави удоволствието да го чуе. Само го изпепеляваше с поглед и продължаваше да побутва яйцето в чинията си.

— Грейди пристига днес.

— Дано не дойде — гласът й беше гневен. — Дано и ти останеш тук.

— Толкова много ли искаш да бъда с теб?

— Изобщо не искам да бъда с теб. Противно ми е да чакам брат ми да дойде да ми се присмива.

— Малката — каза търпеливо Алекс, — има пощенска служба. Защо не напишеш писмо и не помолиш някой от другите ти братя да дойде. Как се казваше хубавецът?

— Итън. Не! Ако Адам е посочил Толи, Толи ще бъде. Никой не противоречи на Адам.

Алекс се намръщи за секунда, но бързо се овладя.

— Ще дойдеш ли да ме изпратиш утре?

— Мислех, че днес заминавате.

— Грейди ще осигури сал, още припаси и други необходими неща, и ще потеглим утре рано сутринта. Ще плачеш ли, като ми махаш за довиждане?

— Ще дам прием.

— А ще поканиш ли момичетата? Ще си откраднеш ли целувки от тях?

Тя се пресегна през масата и се опита да го убоде, но той се отдръпна и се разсмя точно когато Грейс влезе.

— Надявам се, че съм ги приготвила по вкуса ти — каза тя и взе да мести любопитен поглед от единия към другия и обратно.

— Превъзходни са — отговори Алекс, поглеждайки Грейс със сърдечна усмивка.

Тя също му се усмихна и се върна в кухнята.

— Ти флиртуваш с нея — рече Кей с глас, който беше по-скоро съскане.

— Хубава жена е — отговори Алекс.

— А ти си женен мъж.

— Не, малката — промълви тихо той, — не съм.

— Не исках да… — започна да се извинява, но не продължи. Не я биваше да се сърди. Даже когато беше малка и Толи й погаждаше ужасни номера, не му се цупеше дълго. Захлупи глава на масата.

— Не искам да стоя тук сама.

— Грейс ми се вижда добра жена и може да ти стане приятелка — в гласа на Алекс се долавяше съчувствие.

— Влюбена е в чичо Конър.

— Как, нима? На кого ще му мине подобна мисъл? А той влюбен ли е в нея?

— Как бих могла да знам? Аз съм негова кръщелница. Той не обсъжда с мен любовните си преживявания.

— А може би е трябвало. Щеше да бъде по-разумно, отколкото да ти разказва за своите преживявания с убийци.

Кей нямаше как да не се засмее.

— Тук съм съгласна с теб.

Той се пресегна през масата, хвана ръката й и тя го погледна.

— Наистина много съжалявам, малката. Не съм искал това да се случи, нито пък Конър. Ако не се беше качил на онази стълба, сега той щеше да бъде тук, а не ти.

— И щеше да тръгне с теб — Кей го погледна умоляващо.

Алекс дръпна ръката си и хапна от яйцата.

— Не ми вади душата! Няма да дойдеш и това е окончателно.

— Той пристигна! — влетя с вик една от близначките. Очите й се залепиха право върху Кей. — О-о-ох! — изпъшка и седна до нея, но Кей стана.

— Кой е пристигнал? — попита Алекс.

Момичето изобщо не го погледна. Не откъсваше очи от Кей.

— Господин Грейди.

— О — обади се равнодушно Кей, поглеждайки Алекс.

Лапна набързо още няколко хапки, грабна шапката си и каза, че трябва да тръгва.

Кей го последва.

На вратата той се обърна към нея:

— Ти остани. Не знам откъде идва Грейди и дали не е чул новините от Чарлстън. Възможно е да се отнесе към теб с подозрение.

— Подозренията са свалени от мен, забрави ли? Не аз съм в опасност, а ти.

Алекс се захили.

— Почти се хванах на въдицата — каза Кей.

Той се разсмя.

— Опитът си струваше — прегърна я през раменете. — Хайде да вървим, малко братче, и да видим какво ни очаква.

— Теб, не мен — навъси се Кей. — В трапезарията ти стана ясно какво очаква мен.

— Тези момичета не са за изхвърляне, братко. Може би като се върна, ще ме поканиш на сватбата си.

— Не е смешно.

Алекс се разсмя и я прегърна по-силно, но тя се измъкна.

— Дано алигатор да изяде краката ти.

— О, не, малката, не го искаш.

— О, да, искам го. Аз… — замлъкна, защото бяха стигнали пристана и между безбройните сандъци и кошове стоеше висок мъж, облечен със снежнобяла риза, тъмнозелен жакет и бежови бричове. На главата си носеше филцова шапка с широка периферия. Беше се извърнал настрани и лицето му не се виждаше, но си личеше, че е млад, с фигура на ездач.

— Той ли е?

Алекс сви озадачено вежди, като забеляза изражението й.

— Предполагам. Защо?

— Прилича ми на някого.

— По-добре се върни в пансиона. Ако Грейди те познае, загубени сме. Обещавам ти да дойда следобед да се сбогуваме.

Тя се дръпна, когато той се опита да я прегърне отново през раменете.

— Ще ме върнеш там само насила. Да беше се обърнал да видя лицето му.

Алекс застана пред нея, за да я скрие.

— Тази работа не ми харесва. Щом ти го познаваш, ще те познае и той. Номерът, че си момче, няма да мине.

— Ако е онзи, за когото го смятам, няма опасност, защото го срещнах, когато бях на осем.

— И все пак…

— Ти Йейтс ли си? — чуха глас зад себе си.

Алекс неохотно откъсна очи от Кей, обърна се и като чу нейното ахване, разбра, че именно този е мъжът, когото познаваше.

Джеймс Грейди беше много красив. Беше около трийсетгодишен, висок колкото Алекс, но значително по-едър, защото не беше водил полугладно съществувание седмици наред. Беше тъмнокос, със сиви очи и дълбоки трапчинки на страните.

Щом Алекс го видя, му станаха ясни много неща. Също както Кей, Грейди миришеше на пари. Като погледнеш такъв човек, веднага си представяш салон за приеми с кристални огледала и дим от пури. Представяш си жени с толкова елегантни тоалети, че ще си кажеш, че са създадени на Олимп.

Алекс не се съмняваше, че Джеймс Грейди по нищо не се различава (освен по възраст) от богатите плантаторски синчета, от които печелеше при конните състезания в Чарлстън. С други думи, беше от същата класа и със същото възпитание като Кей. Двамата имаха един и същи начин на живот. Бяха равни.

Алекс си каза, че няма причини да ненавижда човека, но не можа да прогони чувството.

— Ти ли си Йейтс? — повтори въпроса си човекът.

— Да — успя най-после да отвори уста той. — Аз съм Алекс Йейтс.

— Приятелят, за когото ми писа Конър, същият, който се оправял с всякакви животни ли?

— Живинките ги тачим, ама са без мярка таквиз речи.

— Моля, какво казахте?

По време на тази размяна на реплики Алекс успя да държи Кей зад себе си. Тя се опитваше да се измъкне от хватката му, но той я държеше здраво. Най-накрая тя забоде лакти в гърба му и той беше принуден да я пусне.

Мушна се под мишницата му, застана пред него и загледа господин Грейди с широко отворени очи.

— Аз съм Карл Елиът Йейтс — представи се тя, като се изпъчи. — Този ми е брат и аз съм неговият преводач.

Алекс осъзна, че отново е проговорил на диалект и Грейди не го е разбрал.

— Брат ми каза, че благодари за комплимента на господин Конър и ще се постарае да оправдае очакванията му.

— Така ли? — позасмя се господин Грейди и погледна Кей развеселено. — С толкова малко думи ли изрази всичко това?

— Да — отвърна тя, без да се усети, че господинът се шегува. — Говори английски, но неправилно.

— И защо брат ти има толкова силен акцент, а ти нямаш?

— Щото дебна да не бъркам — отговори тя със същия акцент и очите й светнаха тържествуващо.

Господин Грейди избухна в смях.

— Добре, момко, виждам, че ще бъдеш идеално попълнение към нашата малка група. Ще…

— Той няма да идва с нас — прекъсна го Алекс.

— О, извинете — каза господин Грейди. — Помислих, че е предвидено да бъде с нас.

— Той трябва да остане да чака брат си… брат ни… да дойде да го прибере.

— Нима здраво момче като това тук не може да пътува само? На колко години си, момко?

Кей понечи да каже, че е на двайсет, и Алекс я смушка така силно с лакът, че щеше да падне.

— На шестнайсет — побърза да отговори той.

Господин Грейди се загледа в Кей и каза:

— Изглежда по-голям.

Продължаваше да я гледа, като че ли се мъчеше да си спомни нещо, и Алекс застана помежду им.

— Ще се грижа за конете, ще ловувам, ще върша всичко необходимо.

— Необходим ми е човек, който да скицира и да рисува чудесата, които ще срещнем.

Господин Грейди с Алекс и Кей тръгнаха към нея. Тя беше много по-ниска и от двамата и й беше трудно да ги заобиколи. Всеки път, щом се опиташе да мине покрай Алекс, той протягаше ръка и я спираше. След два опита притича от другата страна и тръгна редом с Грейди.

— Ако знаех за злополуката на Конър, щях да доведа някой друг. У нас има едно момче, което рисува по малко. Не така хубаво като Конър, но щеше да свърши работа. И ето, че съм тук, готов за пътешествието, а няма кой да документира онова, което ще видим. Навлизали ли сте навътре във Флорида, господин Йейтс?

Алекс погледна крадешком Кей, която с широко отворени очи зяпаше като омагьосана господин Грейди. Преди да се е случило нещо непредвидено, трябваше да я отведе в пансиона.

— Между другото, баща ми е израснал в шотландската пустош — наруши мълчанието господин Грейди. — Преселил се е тук съвсем млад, на не повече години от Чарли и…

— Кей — поправи го тя и когато той погледна към нея, обясни на висок глас: — Съкратено от началните букви от имената ми.

— Кей, така ли? — примигна срещу нея, после се обърна към Алекс: — Вие двамата от Чарлстън ли идвате?

— Да.

— Каква беше тази история за някакъв избягал от затвора убиец? Един от братовчедите ми живее в Чарлстън и в писмата си не пишеше за нищо друго. Твоето име — Алекс — ми напомни. Изглежда, негодникът убил жена си през първата им брачна нощ.

Алекс понечи да каже нещо, но не можа да издаде и звук.

— Ужасно е — намеси се бързо Кей, — но се говори, че човекът е невинен, жертва на заговор, толкова сатанински, че даже не си позволяват да пишат за него по вестниците.

— О, нима? — зачуди се господин Грейди. — Братовчед ми положително не е чул, понеже нищо не споменава в писмата си.

— Чичо Конър ни разказа.

— Чичо ли?

— Да, господине, той е мой кръстник.

— Много интересно — продължаваше да се чуди мъжът. — Познавам Конър от около десет години и той никога не е споменавал, че има кръщелници.

— Предполагам, че след като живеем в Шотландия, е забравил за нас — обясни тя. Правеше се, че не вижда Алекс, защото той я предупреждаваше с яростни погледи да си затваря устата. Лъжите, които съчиняваше, се навързваха една след друга. — Значи нямате художник за експедицията?

— Да не би ти да можеш да рисуваш?

— Не може! — обади се високо Алекс. — Той едва държи молив, какво остава за четка. Не е ли вярно, брат ми?

Гледаше я много ядосано.

— Всъщност в училище бях много добър по рисуване. Поне по-добър от повечето ученици — погледна към Алекс, застанал от другата страна на Грейди. — Теб все те нямаше и си забравил.

— Добре тогава, момче, покажи какво можеш — предложи господин Грейди. — Винаги нося със себе си преносимо писалище, така че ще се справиш ли с обикновени канцеларски принадлежности?

— Ще опитам — каза тя скромно.

— Не смятам… — започна Алекс, но когато и Кей, и Грейди се обърнаха към него, млъкна. — Ще говоря с брат си насаме.

— Да се срещнем ли тук след това? — предложи господин Грейди. — Ще приготвя моливите и хартията.

Без да се церемони, Алекс повлече Кей към една от сградите.

— Какво, да те вземат мътните, правиш?

— Искам да дойда с теб.

— Вече говорихме. Пътешествието е прекалено опасно, затова няма да дойдеш, и това е последната ми дума.

— Да се пъхна в устата на Хадес е за предпочитане пред възможността да стоя тук и да чакам да дойде Толи да ми се присмива.

Алекс прокара ръка през брадясалото си лице и се опита да преброи до десет, но знаеше, че и до сто да преброи, няма да има никаква полза.

— Ще тръгнеш с нас — каза толкова спокойно, колкото можа, — въпреки че брат ти нареди да не мърдаш никъде.

— Адам не знае, че има смекчаващи обстоятелства. Ако имаше представа с кого ще пътувам, щеше да ми разреши.

Алекс се облегна на стената и дълбоко въздъхна.

— Хубаво, казвай! Кой е той?

— Кой кой е?

Алекс присви очи срещу нея.

— Само исках да поразведря обстановката, но ти изглежда си изгубил чувството си за хумор. Чудесно! Престани да ме гледаш така. Истинското име на господин Грейди е Джеймс Армтидж и той е…

Алекс изпъшка.

— Значи си чувал тази фамилия?

— Чух я, щом слязох от кораба, с който пристигнах от Шотландия. Бащата искаше да купи конете ми.

— Кралят.

— Моля?

— Така наричат бащата на Джейми — Крал Армтидж.

— Джейми ли?

— Така го наричат в семейния кръг. Предполагам, че второто му име е Грейди. А може би е моминското име на майка му. Знаеш ли откъде идва прозвището „крал“ на бащата на Джейми?

— Не е ли защото притежава Джорджия?

— Само голяма част от нея. Почти цялата Южна Каролина е негова. Джейми е третият син в семейството и разбирам защо пътува под измислено име. Само така ще се държат с него като с нормален човек. Много е мил, нали?

Алекс скри лицето си в шепи.

— Моля те, кажи ми, че няма да се връщаш отново на идеята да си търсиш съпруг.

Тя се облегна на стената до Алекс и заразказва:

— Когато бях осемгодишна, отидохме с моите родители в Грейсуел, Южна Каролина, на гости у семейство Армтидж. Баща ми беше работил с господин Армтидж по време на Войната за независимост и двамата бяха приятели. Баща ми не се обръщаше към него с „крал“, казваше му Били и те постоянно разговаряха за Шотландия. Джейми си беше дошъл от Уилям. Това е…

— Знам какво е и ако щеш вярвай, но мога и да чета, и да пиша.

Кей го погледна, като че ли да попита какви ги дрънка, но продължи с историята:

— Бях само на осем, а той — на двайсет и две, и ме люля на люлката.

Алекс почака, но тя мълчеше.

— И какво се случи?

— Нищо. Това е. Полюля ме около половин час и ме остави. На другата сутрин беше заминал, преди да стана. Повече не го видях.

Алекс се отлепи от стената и я погледна.

— Пропускам ли нещо? Случката прозвуча така, като че ли е нещо много важно.

— Важно е. Същата вечер заявих на майка ми, че ще се омъжа за Джейми Армтидж, и тя ми отговори, че съм направила отличен избор.

Алекс примигна няколко пъти срещу нея.

— Толкова ли си вманиачена на тема брак?

— Искам да реша въпроса правилно. Какво толкова лошо има? Виждала съм нещастни бракове и не желая да живея по този начин.

— Само допреди няколко дни ми разправяше за трима мъже, измежду които ще си избираш съпруг, а сега ще гониш четвърти.

Тя застана срещу него.

— Аз не гоня нито един мъж. Само ти казах, че познавам този мъж. Познавам неговото семейство, дома му и някои от градовете, които баща му притежава.

— И настояваш да пътуваш с мен, за да го преследваш също както близначките преследват теб.

— Противен си.

Алекс няколко пъти пое дълбоко дъх, за да се успокои, и да опита друг подход:

— Брат ти Адам нареди да стоиш тук и да чакаш, и аз смятам, че трябва да го послушаш.

— Аз пък смятам, че Адам ще нареди да прекарам колкото е възможно повече време с някой от синовете Армтидж. Адам не харесва…

Млъкна и погледна встрани.

— Какво не харесва?

Не й се искаше да отговаря, но Алекс я гледаше навъсено.

— Мъжете.

— Да не би по-големият ти брат, когото явно обожаваш, да не харесва тримата мъже, от които си избираш съпруг?

— Да. Сега доволен ли си?

Алекс не издържа и се усмихна.

— Какво казва Адам за тях?

— Няма да ти кажа.

— Толкова неприлично ли е? Или си прекалено малодушна, за да повториш думите му.

— Адам казва, че и тримата не са достойни да целуват подметките на моите обувки. Ето! Като го знаеш, по-щастлив ли си?

— Доста по-щастлив съм — той се захили. — Знаеш ли, колкото повече ми разправяше за твоя любим Адам, толкова повече не харесвах този дръв… брат ти, но започвам да си мисля, че ще си допаднем.

— Едва ли. Много си приличате.

— Приличаме ли си? Кога си промени мнението и реши, че приличам на брат ти?

— Много се оживи от цялата ситуация, затова повече и дума няма да чуеш, освен че ще замина с Джейми, независимо дали ти харесва или не.

— Няма да заминеш.

— Ще замина.

— Няма да заминеш.

— Ще замина.

Алекс сви юмруци. Имаше едно желание — да я метне през рамо, да я тръшне до някое дърво и да я завърже. После ще плати на някого да я освободи четири часа след тяхното заминаване, а може би шест; тя умееше да се придвижва бързо.

— Не ми харесва начинът, по който ме гледаш. Тръгвам и толкова.

— И какво ще правиш? Ще подстригваш мъжете ли? Или ще кърпиш дрехите им? Дочух, че си веща в прането. Сетих се! Какво ще кажеш за готвенето?

Едва се сдържа да не му натрие носа с препоръчителните си писма от училището за изящни изкуства. Забележката му за прането я накара да се замисли, че знае подробности за семейството й, които идваха от някой близък. Би трябвало да е чичо Конър, но той не беше особено словоохотлив, освен когато ставаше въпрос за растения. Какъвто и да беше източникът, Алекс разполагаше със сведения от много личен характер за нея и семейството й. Странно, че не знаеше, че Кей рисува. Обикновено тя винаги носеше със себе си скицник и моливи. Вечерта, когато срещна за пръв път Алекс, отиваше на бал и затова беше оставила принадлежностите си вкъщи. После бе повлечена от толкова нови преживявания, че не се сещаше за изкуство.

И сега фактът, че Алекс не знаеше, щеше евентуално да се окаже в нейна полза.

— Каза, че никой няма художнически умения. Ако си спомням правилно, думите ти бяха: „Не може ли да се намери разрешение?“ Ти рисуваш ли?

— Горе-долу — отговори той. — Ако щеш вярвай, но имах учител по рисуване в Лондон.

— И възнамеряваш да предложиш себе си за художник на експедицията, така ли?

— Мина ми през ума — усмихна се Алекс.

Как й се искаше да го ритне! Още какво криеше от нея?

— Какво ще кажеш да нарисуваме по няколко рисунки и да оставим Джейми да реши кой от двама ни ще документира пътешествието за идните поколения.

Алекс продължаваше да се усмихва.

— Предупреждавам те, малката, че бях най-добрият в класа по рисуване.

— Нима? — попита, като се постара в гласа й да прозвучи възхита.

— Да, наистина. Обичах да излизам всред природата и да рисувам животни. Ако не се бях захванал с отглеждане на коне, щях… — сви рамене. — Къде си учила рисуване?

— В пансиона за млади дами на госпожа Купър — отговори бързо тя. — Учеха ни да рисуваме порцелан.

Вярно беше, но спести факта, че историята с порцелана се случи, когато беше на четири години. Беше изрисувала портретите на всички членове от семейството на чаши, което накара майка й да наеме първия от многото частни учители по рисуване.

— Сега рисуваш ли?

Усмихваше се широко, почти самодоволно. Алекс беше абсолютно сигурен, че ще спечели състезанието. Ако сестра му беше особено талантлива, Нейт щеше да сподели с него, затова реши, че уменията й са незначителни. Чаени чаши! Как не! Тя нямаше представа какво се изисква при подобна експедиция. Трябваше да рисува бързо и точно.

— Сключваме ли сделка? — попита Кей. — Ще се състезаваме, Джейми ще бъде съдията. Ако прецени, че не ме бива, връщам се в пансиона и чакам Толи. Договорихме ли се?

Алекс сви вежди. Говореше прекалено самоуверено и се усъмни дали не му готви някой номер.

— Какво си намислила?

— Нищо. Искам да дойда с теб и ще надмина себе си, но ще те победя. Ако предложиш да се дуелираме с револвери на разсъмване, и при тези условия съм съгласна.

— И всичко това само, за да бъдеш с този Армтидж.

— И това, и други неща.

— Кажи ми, малката, той ли те интересува или парите му?

За миг се поколеба дали да не го удари, но не желаеше да се принизява.

— Парите му, разбира се, особено след като според теб бих се омъжила за някого, без да го обичам. Ти си мислиш, че съм неспособна да изпитвам любов. Не е ли вярно? Че съм коравосърдечна, за да се влюбя!

Алекс примигваше смутено.

— Как стигнахме от рисуването до коравосърдечието?

Кей разпери ръце възмутено.

— Ти си идиот, даже още по-лошо — ти си мъж.

Мина покрай него, а на лицето й беше изписано дълбоко презрение. Алекс се подпря на стената и обърна очи нагоре. Не беше съвсем сигурен, но имаше чувството, че току-що се съгласи да й даде разрешение да тръгне на изключително опасно пътешествие навътре в джунглата. И което беше още по-потресаващо, той нямаше представа как се стигна дотук.