Джуд Деверо
Ухание на жасмин (22)

Двайсет и втора глава

— Сега е по-сладко — каза Алекс. Докосваше голото рамо на Кей, другата си ръка беше потопил в потока.

— Кое?

— Ние. Ти и аз. Сега е по-хубаво.

Тя се надигна и го погледна в очите. Бяха се сгушили във високата трева на около километър и половина от бивака. Утре щяха да стигнат до разменния пункт и щеше да започне нов етап от тяхното пътешествие.

— Ами ако никога не се върнем?

— Искаш да кажеш никога да не напускаме този рай и никога да не се връщаме при хорската суетня ли?

Около тях се носеха птичи песни и непрестанният рев на алигатори. Тя се усмихна и пак сложи глава на рамото му.

— Просто изведнъж ме прониза предчувствие, че нещо ще се случи.

Първата му мисъл бе да я успокои, но после реши да каже истината:

— Мен също. Но може би аз съм неспокоен заради онова, което ме сполетя. Тъкмо когато си въобразявах, че имам всичко, то ми бе отнето.

Но не й каза, че е наследил от майка си способност да предусеща бъдещето. Нещо бе на път да се промени. За добро или за зло, не знаеше. Постоянно се чудеше защо не предусети смъртта на жена си.

Кей се умълча за малко.

— Иска ли ти се да не беше преживял тази трагедия?

— Разбира се! Смрадта на затворническата килия ще ме преследва до края на живота ми. Никой човек не бива да чуе за себе си онова, което бе казано за мен в съда, и… — тя се изправи. — Какво има?

— Нищо особено. Захладня.

Започна да пристяга гърдите си с платното.

— Да можеше да махнеш тази превръзка! — Алекс й помогна да я нагласи. — Ако не беше Тим, другите нямаше да се изненадат, ако се появиш с балната рокля — Кей продължаваше да мълчи и той я обърна към себе си. — Нещо те тревожи, хайде, изплюй камъчето!

Тя отбягваше погледа му.

— Само че ако всичко това не ти се бе случило, нямаше да се срещнем.

Когато го погледна, разбра какво имаше предвид. Питаше дали би предпочел Лилит пред нея. Как да й отговори? Лилит му беше съпруга. Наистина съвсем за кратко, но се влюбиха още в първия миг, щом погледите им се срещнаха, и очарованието на тази внезапна и неосъществена любов хвърляше сянка върху съвсем реалната романтика между него и Кей.

Кей се отдръпна и пъхна ръце в ръкавите на ризата.

— Била е твоя съпруга и ти си я обичал. Разбирам. Би ли ми подал обувките?

— Нали няма да започнеш нова битка? Нали няма да престанеш да ми говориш?

— Не — отвърна и го целуна нежно по устните. — Всъщност не смятам, че това някога ще се повтори. Възнамерявам следващия път, когато се провиниш пред мен, да стоваря юмрука си в старата ти, грозна мутра.

Алекс се усмихваше и същевременно я гледаше премрежено — жест, който му бе осигурявал прошка от жените при всяко положение.

— Нима? Стар и грозен ли съм?

— И глиганите са по-хубави от теб. И ако не престанеш да ме гледаш по този начин, ще пъхна под възглавницата на Тим букетче от онези растения, които предизвикват кихане. Тогава нощта ще ти се види безкрайна.

Алекс се отказа от прелъстителния поглед и пак се просна на тревата. Сдобриха се с Кей, но тя не се премести в неговата палатка. Илай каза на Алекс: „Твой ред е да спиш с момчето“, и по очите му се разбираше, че няма да отстъпи.

Алекс не спомена пред Кей, но предполагаше, че решението на Илай е продиктувано и от близостта на палатките им. Бяха правили любов точно под носа му. Алекс се бе смутил много.

— Печелиш — каза на Кей. — Свирукането ме подлудява, какво остава и ако се разкиха. Надявам се, че повече никога няма да се караме.

— И аз — отговори тя, обаче тонът й не беше така възторжен. Не можеше да си обясни защо, но се страхуваше от утрешния ден. Нямаше да бъдат сами с малобройната си компания, в разменния пункт щеше да има и други скиталци, а те носеха новини. Тревожеше се, че са минали през селището на Грейс и са научили това-онова. Властите издирваха Алекс, знаеха, че е на юг, и не бе изключено да го причакват.

— Не гледай така печално — прегърна я той. — Твоите кандидати ще те чакат. Как се казваха?

Вървеше пред нея и се смееше.

— Алекс — прошепна тя. — Всичките се казват Алекс.

* * *

— Познавам го — шушнеше Алекс така тихо, че Кей едва го чу. Бяха пристигнали в поселището преди около два часа, но и двамата не бързаха да отидат до търговския пункт. Той се залови със сала, а тя се извини, че иска да огледа рисунките си. Тим изтича на брега, щом салът опря в пристана. След безлюдните места, на които бяха, пунктът за разменна търговия с дузината малки къщи около него им се стори като голям град. Господин Грейди и Илай също не бързаха, но след известно време се запътиха бавно към магазина, като се взираха внимателно във всеки минувач.

Два часа по-късно, след като никой не се спусна към тях с револвери и белезници, Алекс и Кей се решиха да отидат в пункта, център на мъничкото селце. Там траперите носеха кожи и ги разменяха за стоки или им се плащаше в брой. После кожите се отпращаха надолу по реката и в края на краищата завършваха пътя си върху гърба на някоя богата жена в Ню Йорк.

Но когато с Кей влязоха предпазливо, Алекс пребледня и прошепна:

— Познавам го.

След това бързо излезе. Младият мъж зад тезгяха вдигна поглед от перата за дамски шапки, които броеше, и видя само Кей. Изгледа я от глава до пети, сякаш се мъчеше да си спомни дали не я е виждал преди, и пак се залови с перата. Господин Грейди и Илай се подпираха в единия край на тезгяха, пиеха ябълково вино и наблюдаваха какво става.

Момичето се измъкна навън и хукна като обезумяло да търси Алекс. Намери го седнал на един пън, недалеч от сала.

— Кой е той? — попита и седна до него. Стараеше се да се държи спокойно, но сърцето й пулсираше в гърлото.

— Ако щеш вярвай, той е едно от богатите синчета, дето се мотаят по конните надбягвания.

— Много пари ли взе от него?

— Какво значи това? Говориш, като че ли съм го ограбил.

— Комарджиите често се чувстват измамени. Само искам да знам какъв е човекът, на когото се натъкнахме, нищо повече.

Алекс се загледа в едно дърво, по което бяха накацали безброй бели птички, и въздъхна.

— Не, той не е такъв. Казва се Джордж Кембъл и по онова време бих казал, че ми беше приятел. Поканен беше на сватбата ми, но не дойде. Замина извън града.

На Кей не й беше приятно да се споменава сватбата на Алекс.

— Представи си, че не е чул какво ти се е случило или пък че ти е бил истински приятел.

— Има ли човек в тази страна, който да не е слушал за мен?

— Ще приемем, че има.

Започна трескаво да прехвърля наум различни възможности, ако въпросният Кембъл знае за случая. Преди всичко трябваше да го избягват. Дори да нямаше в момента кой да арестува Алекс, щеше да бъде въпрос на дни да прати хора по петите му.

— Искам да говориш с него — каза Алекс.

— С търговеца ли? Да не си се побъркал?

— Вероятно. След като се оженихме с Лилит, всичко, което чувах и виждах, е като неясно петно в паметта ми. Джордж не е бил там по време на тези събития и… може би не ме мрази толкова много — въздъхна дълбоко. — Когато заминаваше от Чарлстън, ми каза, че ще му липсва начинът, по който съм отмъкнал всичко, което притежава.

— Възпитан човек — промърмори Кей.

— Това е мъжка шега.

— Не намекваш ли, че не мога да ви разбера? — попита войнствено.

— Моля те, нали няма да започнеш битка?

— Как е възможно да говориш така! Само се опитвам да… — замълча, защото усети, че ще се скарат. — За какво искаш да говоря с него?

— Искам да разбереш какво знае той.

— Дали е чул нещо за твоите преследвачи.

— Да — потвърди Алекс.

— Не знам дали ме бива в лъжите.

— И за какво ще ти се наложи да лъжеш? Кажи му, че знаеш за мен от баща си. Това не е ли истина?

— Ами господин Грейди и Илай няма ли да се досетят за кого говоря? Даже Тим ще се досети.

— Не се притеснявай, ще ги накарам да излязат. Ти само измъкни от него какво знае. Аз ще бъда с теб.

— За да ме защитиш, ако ме нападне ли?

— Да, малката, точно затова.

Кей преглътна.

— Добре — съгласи се, но идеята да шпионира никак не й се нравеше. Върна се бавно до магазина за разменна търговия и застана отвън, докато откъм сала не долетя звук като бумтеж от експлозия. Господин Грейди и Илай изхвръкнаха като тапи и Кей се сви в сянката.

— Какво направи сега това глупаво момче? — говореше Илай.

Тя се позабави само секунда, не знаеше нея ли има предвид или Тим, после влезе в хладния тъмен магазин, където младият мъж пак броеше, този път кожи.

— Джордж Кембъл ли се казвате?

— Доколкото ми е известно, и съм единственият с това име във Флорида.

Кей тъкмо щеше да приложи усмивка, която знаеше, че разтопява мъжете, но навреме се усети. В случая се предполагаше, че е момче.

— Баща ми има приятел — Макдауъл, чийто син…

— Алекс ли?

— Да, Алекс — потвърди тя и лицето й светна. — Споменавал ми е твоето име и се чудех ти ли си.

— Аз съм — той се наведе да извади още кожи изпод тезгяха и в това време Кей забеляза Алекс да се вмъква и да се притаява зад един шкаф. — Как я кара Алекс?

Кей остана смаяна от въпроса, но успя да се престори на безразлична.

— Добре е. Кога го видя за последен път?

— В деня, преди да напусна Чарлстън. Така се напихме, че са ме отнесли на ръце до парахода. Събудих се чак в Ню Орлиънс и главата ме боля цяла седмица.

— Ню Орлиънс! Нали това е била целта ти?

— Да — захили се той. — Ню Орлиънс беше целта ми. А ти къде си ходил на училище?

— В държавно училище — излъга на бърза ръка Кей. Стори й се, че пак се е издала. — И познаваше ли Алекс добре?

— Познаваше! Говориш, като че ли е умрял. Нали не е?

— Не — отговори предпазливо. — Доколкото зная е жив.

— Радвам се. Добре си прекарвах с Алекс, макар че загубих от него около сто надбягвания. Той докара онзи кон… — Джордж подсвирна и поклати глава. — Това животно сигурно е от друга планета. По-бърз от него не бях виждал. Но и по-добър от Алекс в отглеждането и тренирането на коне не бях виждал.

— Така ли?

Кей се настани на един стол пред тезгяха. Беше й приятно да слуша истории за Алекс от човек, който го е познавал, преди да бъде обвинен в убийство.

— Беше истински магьосник с конете — Джордж погледна към нея. — Какво стана с него?

— Какво имаш предвид? — попита тя привидно спокойно.

— Нали щеше да се жени за племенницата на старата госпожа Андъруд, но явно се е отказал.

На Кей й струваше много да не се извърне към Алекс.

— Защо? — попита съвсем спокойно на пръв поглед.

— Защото видях Лилит преди две седмици в Ню Орлиънс.

— Моля?

— Наложи ми се да отида внезапно до Ню Орлиънс… — махна с ръка. — Както и да е, докато бях там, видях Лилит — Джордж пак изчезна под тезгяха и после се подаде. — Мога да се закълна, че и тя ме видя, но се направи на разсеяна. Затичах се след нея, за да я попитам за Алекс, но тя изчезна в един вход. Даже разпитвах хората, но никой не я познаваше — сви рамене. — Може би не е била тя. Може би е била някоя, която прилича на нея. Въпреки че…

— Въпреки какво?

— Лилит имаше бенка в основата на шията с формата на сърце. Много си млад, за да ме разбереш, но ще ти кажа, че тази бенка караше мъжете да си фантазират какво ли не.

— И жената в Ню Орлиънс имаше същата бенка!

— Да. Заради нея я забелязах. Иначе беше различна. С опъната назад коса и не толкова красива, както преди. Не ме разбирай погрешно, пак беше хубава, но изглеждаше някак изплашена. Като ме видя, си помислих, че ще се разпищи. Очите й бяха като на подивяло животно. Съжалих я. Защо не се е омъжила за Алекс? Скарали ли са се?

— Не зная — отвърна Кей почти шепнешком. — Вече нищо не зная.

— Пък аз си мислех, че съм единственият, който се чувства по този начин. Дойдох тук с надеждата, че ако баща ми не ме вижда известно време, ще забрави какво надробих в Ню Орлиънс, но от последното му писмо разбрах, че ще трябва да остана тук до края на живота си.

Кей като насън се смъкна от високия стол. Не се сдържа и погледна към Алекс, скрит зад шкафа. Той й направи знак с ръка, но тя не разбра веднага какво имаше наум. Искаше да накара Джордж да излезе.

— Не се ли върти някой при задната врата?

— Нищо не чувам.

— О! Сигурно са алигаторите. Знаеш ги какви са. Един захапа крака на Тим, но аз го убих с един изстрел. Казвам ти, ако не бях там, момчето щеше да умре. Господин Грейди благославя деня, в който ме нае.

Джордж изгледа недоверчиво тънката фигура на Кей.

— И което е по-важно…

— Все пак ще проверя задната врата — побърза навън Джордж.

Алекс излезе иззад укритието си.

— И твърдиш, че не те бива в лъжите!

Тя не обърна внимание на забележката му.

— Какво ще правим сега?

— За теб нищо не се променя. Ще останеш с другите и ще отпътуваш на юг, както е планирано.

Обърна се и излезе от магазина. Кей вървеше след него.

— А ти какво планираш?

— Отивам в Ню Орлиънс естествено.

Кей не беше съвсем сигурна, но сякаш походката му беше различна, някак по-пъргава.

— Идвам с теб.

Подтичваше, за да върви редом с него.

— Не идваш.

Тя се спря и погледна свирепо след него.

— Чудесно! Ще прекарам седмици насаме с Джейми Армтидж.

Алекс се закова на място, после се обърна и я изгледа намръщено. Тя му се усмихваше сладко.

— Чакай ме тук след час.

Така бързо вървеше, че тя не се и опита да го настигне.

— Ако тръгнеш без мен, ще ти изпратя покана за сватбата си — извика след него.

Той разпери ръце, но не се обърна.

Кей стоя като вкаменена известно време. Съществуваше вероятност Лилит да е жива. Съпругата на Алекс може би беше жива и живееше в Ню Орлиънс. Жената, която обичаше повече от живота си, навярно го чакаше само на два дни усилена езда оттук.

Кей стисна юмруци.

— Дано не е много едра — промърмори под нос. — Ще я убия, но не си заслужава да се трепя прекалено заради нея.

След тези думи се почувства по-добре и се разбърза. Трябваше да се приготви за пътуването, този път само с Алекс. Беше чувала и по-неприемливи идеи.