Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Едилин (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Scent of Jasmine, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 76 гласа)

Информация

Сканиране
viki-kati (2012)
Разпознаване и корекция
Guster (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona

Издание:

Джуд Деверо. Ухание на жасмин

Американска. Първо издание

ИК „Плеяда“, София, 2011

ISBN: 978-954-409-317-4

История

  1. — Добавяне

Шестнайсета глава

Алекс наблюдаваше Кей, която отиваше към пристана. Държеше главата си високо вдигната, брадичката — вирната, походката й беше решителна, като на мъж, готов да се хвърли в бой. Въпреки всичко как да не се гордее с нея. Невъзможно беше човек да повярва, че това е същото момиче, с което се запозна в началото.

Но гордостта не променяше неговите намерения да направи всичко възможно, за да я спре. Не можеше да й каже, че истинската причина да се противи на нейното участие в експедицията, бе страхът му, че като останат толкова време близо един до друг, няма дълго да се владее. Нямаше още дълго да я гледа как ходи наперено с тесните си панталони и да не я прегърне. След като бяха братя, щяха да спят в една палатка. И как щеше да издържи?

Когато тръгнаха да пътуват заедно, Алекс беше толкова гневен и изпълнен с омраза, че можеше да спи до дузина голи жени, без да му мине през ума да вземе онова, което му предлагат.

Но Кей, с нейния лъчезарен възглед за живота и вярата й, че всичко е възможно, го промениха. Чарлстън и ужасът, който преживя, сега му се струваха нереални, като че ли никога не се бе случвало.

Гледаше я как се усмихва на Грейди и му съобщава, че ще се състезават, за да се реши съдбата й. Алекс не беше самоуверен, но в случая беше сигурен, че ще спечели. Умееше да рисува бързо от натура. Не й беше казал, но баща му му беше донесъл от Единбург водни бои и Алекс се беше пристрастил към рисуването на пейзажи. Знаеше, че за онова, което се изисква в експедицията на Грейди, го бива, така че победата щеше да бъде лека.

По-трудно щеше да утеши Кей, че няма да тръгне с тях. Представяше си милата сцена как плаче и той я успокоява. Ще бъде състрадателен, но твърд, и ще й каже, че е за нейно добро. Бе сигурен, че в края на краищата тя ще го разбере.

Сутринта заминаваха, хубавите й очи щяха да бъдат пълни със сълзи и той щеше да ги помни по време на опасното пътешествие. Надяваше се, че като се върне, Нейт ще е открил истината и Алекс ще изчисти името си.

След като свалят от него несправедливите обвинения, ще си върне конете и ще се отправи на север към Вирджиния да намери Кей. Ако не се е омъжила още за някой бездушен тип, който никога няма да оцени каква е в действителност, ще… Но това оставяше на бъдещето.

Кей му помаха да отиде при нея. Като че ли беше уредила състезанието да започне. Усмихнат, Алекс тръгна към кея.

* * *

— Така добре ли е? — попита господин Грейди и кимна към дългите дъски, подпрени със сандъци, където щяха да рисуват. Върху тях бяха приготвени пера за писане, хартия и мастило.

— Младият Кей поиска и паничка с вода — каза Грейди на Алекс. — Ти искаш ли?

Алекс нямаше представа за какво й е вода след като има мастило и отхвърли предложението.

— Както ви е добре известно, отправяме се на изследователско пътешествие — започна господин Грейди. — Ще документираме онова, което виждаме, затова главното необходимо качество е бързината на изображението. Имате три минути да нарисувате, каквото виждате. Дали ще бъде пристанът, човек или птица, зависи от вас. Искам само да установя на какво сте способни за кратко време. Кей седна по турски върху дъските на пристана и се загледа в белия лист. Спомни си всичко, което нейният учител Ръсел Джоунс й беше внушавал. Преди две години, когато пристигна от Англия, той мизерстваше. Не познаваше никого и според майка й сърцето му било разбито, но даже тя не успя да го предразположи, за да сподели защо е толкова нещастен. Нае господин Джоунс да преподава на дъщеря й, но Кей не смяташе, че той я харесваше. Ръсел Джоунс искаше да учи човек, който ще посвети живота си на изкуството, а тя не мечтаеше за това. Сега си спомни как я наставляваше да рисува движещи се фигури. „Рисувай по-бързо! — викаше той. — Нима очакваш братята ти да застанат мирно, докато ти се двоумиш?“ Кей се научи как само с няколко щрихи да скицира братята си, които играеха или яздеха.

При работа с мастило грешки не биваше да се допускат, понеже не можеха да се поправят. След три месеца упражнения в бързо рисуване най-накрая господин Джоунс изсумтя, което можеше да мине за някакво одобрение. Не я похвали, но той обикновено се скъпеше на похвали.

Господин Грейди извади часовника си, засече времето и каза:

— Старт!

Кей рисуваше бързо, постоянно потапяше пръстите на лявата ръка в паничката с вода и размазваше мастилото, за да постигне светлосенки.

Когато господин Грейди обяви края на състезанието, тя вдигна перото и се изправи. Кльощавият Тим я погледна с гадна усмивка, като че ли очакваше нейното падение, и наперено се приближи да види рисунката й.

Илай погледна първо тази на Алекс.

— Пресвета Дево, тази наистина си я бива. Мислех си, че Конър може да рисува, но ти си много по-добър от него — обърна се към Грейди, който се взираше мълчаливо в рисунката на Кей. — Трябва да наемете този мъж.

Господин Грейди не каза нищо, стоеше до Тим и гледаше работата на Кей. Озадачен, Илай се приближи.

Алекс наблюдаваше Кей и се мъчеше да не се разсмее. След изявлението на Илай смяташе спора за решен.

— Хайде, ма… — навреме се усети. — Кей, не се обезсърчавай. Не всички имат…

Замлъкна, щом видя рисунката й. Само за три минути беше изобразила пристана, реката, небето и Илай с рибарска мрежа на коленете. Рисунъкът беше точен, светлосенките — изкусни. Според Алекс картината трябваше да бъде сложена в рамка и окачена в музей.

Тим, Илай, Грейди и Алекс зяпаха Кей.

— Не е много добра, но отдавна не съм рисувал — каза тя. — Обещавам, че по време на експедицията ще наваксам.

Алекс пръв се съвзе и се извърна. Без да промълви дума, се запъти към пансиона.

— Моят брат сякаш ми се разсърди — подхвърли тя и хукна след него.

— Работата е твоя — викна господин Грейди след нея, без да откъсва очи от картинката й.

— Такова нещо не съм виждал през живота си — говореше Илай.

— Пропуснал е грозната птица, дето е кацнала на подпората — каза Тим и двамата мъже го погледнаха унищожително.

— Преди минута пеликанът го нямаше — уточни Илай.

— Тим, струва ми се, че малко завиждаш — господин Грейди взе рисунката на Кей и я заразглежда внимателно. — Ще я изпратя на майка ми. Живо се интересува от моите набези в диви и непознати земи. Сега ще мога да й покажа.

Кей настигна Алекс точно пред пансиона и добре, че Грейс и природените й сестри не се мотаеха наоколо.

— Доволна ли си от себе си? — промърмори той. — Радваш ли се, че станах за смях?

— Ти се хвалеше, не аз — поведението му я смути. — Понеже рисувам по-добре от теб ли си вбесен?

Хвърли й поглед, с който й даде да разбере, че предположението й е нелепо.

— Тогава защо си толкова ядосан? — попита тя, но всъщност знаеше отговора. — Ядосан си, защото не искаш да идвам с теб.

— Не бях ли ясен?

Тя го гледаше мрачно с ръце на кръста.

— Беше прекалено самоуверен и сключи облог с мен, но няма да удържиш на думата си, така ли? Ти си само един суетен мъж, който не признава, че е направил грешка.

— Свали си ръцете! Мъж никога не застава като теб.

Кей беше толкова ядосана, че пелтечеше.

— Да не си посмял да ме пипнеш!

Алекс я хвана за ръката, повлече я по една пътечка между палми и гъсти храсти и се спря чак когато се отдалечиха достатъчно, за да не ги чуват и виждат. Обърна се към нея:

— Ти явно не осъзнаваш колко рисковано е това пътешествие. Флорида се обитава от животни, които никой не е виждал. Има вероятност да загинеш по най-различни начини, да те нападнат…

Кей се отдръпна от него и очите й станаха два пъти по-големи, когато прозря причината.

— Не се страхуваш за живота ми. Има друго. Пътувах с осъден на смърт убиец, преследваха ни въоръжени мъже, но не се разтревожи толкова много за моята безопасност. Палехме огън, влязохме с взлом в магазин и ти даже най-спокойно танцува с мен. Причината за твоето упорство е друга, нали?

— Не е друга, разбира се — отговори набързо, но избягваше погледа й.

Тя направи крачка към него и вдигна глава нагоре, за да се вгледа в очите му. Понякога беше трудно да долови изражението му.

— Приятно ми е да си мисля — каза меко, — че през тези седмици ние се сближихме. Преживяхме заедно много и станахме приятели.

Наоколо беше тихо и зелено, чуваха се птичи гласове и въздухът бе благоуханен. Алекс не издържа, прегърна я и я целуна. Беше само нежно докосване, но Кей се отдръпна и го погледна изумено. Примигна няколко пъти с дългите си мигли, сложи ръце около врата му и също го целуна.

На него му беше добре известно, че независимо от дърдоренето й тя е съвсем неопитна, затова я целуна деликатно, но тя се притисна към него и разтвори устни.

Напрегна цялата си воля и я отблъсна.

— Това не биваше да се случва! — промълви. Сърцето му биеше лудо, дишаше учестено.

Сърцето на Кей също туптеше бурно и погледна към него с невинно недоумение.

— Другите мъже, които са ме целували, не бяха като теб.

— Ще ме включиш ли в списъка на твоите ухажори?

Забележката му прозвуча по-гневно, отколкото възнамеряваше, но мисълта, че и други са я целували, никак не му харесваше.

— Ще те впиша начело във всички мои списъци.

Каза го толкова ентусиазирано, че той се разсмя. Тя винаги намираше начин да разсее мрачното му настроение.

— Сега разбра ли защо не мога да те взема със себе си? — попита той.

— Искаш да кажеш, че ме желаеш повече от всичко на света, възпламенявам те и кръвта ти кипва.

— Горе-долу. Поне виждаш, че не можем да пътуваме заедно, а да спим в една палатка — изключено.

— Тормози те сериозен проблем — извърна се за кратко настрани, после пак се взря в него. — Да не си влюбен в мен?

— Ще бъда искрен с теб, малката ми. Не съм сигурен, че някога ще бъда способен да изпитвам отново любов. Може би човек веднъж в живота си среща любовта и аз се ожених за моята.

Кей не показа разочарованието си. Тя също не беше влюбена в него, но едно момиче се радва, когато поне половин дузина мъже въздишат по него.

— И пречката е само… физическа необходимост.

— Аха, физическа необходимост.

Кей хвана панталона си.

— Това, че съм с мъжки дрехи, не охлажда ли чувствата ти?

— Те влошават положението. Ако жените започнат да носят мъжки панталони, които очертават краката им, горките мъже.

— Говориш така, защото не си виждал толкова много женски крака, колкото мене — каза тя. — Срещат се повече грозни, отколкото красиви.

— О, нима?

— Смееш ли ми се вече?

— Позна. Като че ли стана навик.

Тя сложи ръка на гърдите му.

— Ами ако обещая да не правя нищо, от което да кипва кръвта ти? — пристъпи още по-близо до него. — Ако обещая, че ще се държа прилично във всеки миг от пътуването?

Алекс я хвана за раменете и отблъсна.

— Още една целувка и ще стане страшно. Отдръпни се и не ме докосвай.

Кей се отдръпна, но не успя да скрие усмивката си. След като според нея от прекалено дълго време я възприемаха като момче и след онези ужасни момичета, които й се натискаха, усещането, че е жена, беше неописуемо. Беше прекрасно да се чувства желана. Обърна се към него и го погледна.

— Моля те, Алекс, нека да дойда с теб. Съжалявам за… за твоите мъжки страсти, но обещавам, че ще направя всичко възможно да ги охладя. Ще се държа отвратително с теб през цялото време, ще те ритам, ако започнеш да флиртуваш с мен. Не те принуждавам, но ти спасих живота. Когато имаше нужда от помощ, ти помогнах. През онази нощ нито чичо Конър, нито Хоуп бяха насреща, само аз. Беше много страшно и въпреки това не те изоставих. Като изключим онзи случай, когато щях да ти прережа гърлото, бях много мила с теб.

— Искаш да ми кажеш, че съм ти длъжен.

Лицето на Алекс беше сериозно.

— Всъщност, да.

— Кажи ми, наистина ли искаш да дойдеш или те е страх от брат ти?

— От Толи! От него изобщо не се страхувам, но той ще ми се подиграва и ще ме принуди да се чувствам наистина ужасно — вдигна отчаяно ръце и се обърна за момент. — Не виждаш ли колко ме засяга този въпрос? Ако сега се прибера вкъщи, баща ми повече никога няма да ме пусне да изляза. Толкова ще се страхува за мен, че ще ме заключи в моята стая и ще изхвърли ключа в кладенеца. Камериерката ще ми праща храна по въже, спуснато през прозореца.

— За нощното гърне да не споменаваме.

— Дамите не говорят за такива неща и ти се смей, колкото си искаш, но ако трябва да чакам Толи, Адам и Нейт да разрешат тайната около убийството, баща ми ще е принуден да ме пази денонощно. И за да ме опази, ще ме държи под домашен арест — въздъхна, обзета от безсилие. — Най-накрая сигурно ще ме омъжи за някой шотландец, който убива по три дракона сутрин преди закуска.

— И ако те омъжат за шотландец, съдбата ти ще бъде по-злочеста от смъртта ли?

— Подигравай ми се, но говоря сериозно. Щом аз мога да гледам сериозно на твоето необуздано желание към мен, мисля си, че и ти можеш да се отнесеш със същата сериозност към моите проблеми.

— Необуздано… — Алекс стоеше вдървено. — Добре, малката, как ще ти помогне отиването в джунглата.

— Може би като постигна нещо, ще накарам моето семейство да пренебрегне факта, че съм прекосила няколко щата, преследвана от въоръжени мъже.

— И рисуването ли ще те спаси?

— Щом е за благородна кауза. Бих искала баща ми да се гордее с мен. Бих искала един ден моят съпруг да има какво да разказва на нашите деца.

— Както ти разказваш за фирмата на майка си ли?

— Да, точно така. Някои от жените, които са работили при нея, сега живеят в Едилин и са омъжени за мъже, които баща ми познава.

Алекс застана по-далеч от нея. Помисли си, че наистина й го дължи. Може и да се шегуваше, но ако не беше нейната храброст, сега нямаше да е жив. В действителност направо копнееше тя да участва в експедицията. Въпреки сведенията в писмото на Конър за действията на Адам, когото Кей очевидно смяташе за светец, слязъл на земята да оправя делата на простосмъртните, Алекс се страхуваше да я остави сама. Минаваха му какви ли не тревожни мисли за нея. Едва ли беше широко известно, че тя е извън подозрение. Ами ако някой се досетеше, че не е момче, а червенокосо момиче? Ще се попита защо се крие и нямаше да му отнеме дълго да я свърже със скандалния процес в Чарлстън. Алекс не искаше да си представя какво ще се случи с Кей, ако попадне на човек, който не е научил последните новини.

Друга предпоставка беше неговото лично отношение. Нейната близост го радваше. Тя го разсмиваше, с нея му бе леко. В деня на сватбата му с Лилит стоеше с чаша шампанско в ръка, гледаше как красивата му съпруга обикаля гостите, спира се да поговори тихо с всеки един и си мислеше, че е най-големият късметлия на света. Мислеше си още колко много приятели има, откакто дойде в Америка. Те се смееха и пиеха за неговото здраве и за успеха му. Потупваха го по гърба, разговаряха за коне и за общи капиталовложения. В този ден Алекс се почувства член на обществото на богатите и щастливите хора. Не беше вече току-що слезлият от кораба с три коня дрипав и мръсен мъж. Беше личност, млад човек по пътя към успеха.

Но на следващия ден откриха трупа на Лилит до него и всичко се промени. Гневът, който заля града, се отрази на съдебния процес и делото беше претупано набързо. А в затвора не го навести нито един от така наречените приятели. Само Конър дойде. Алекс веднага го помоли за перо и хартия и Конър му донесе. Алекс беше обзет от натрапчивата идея да каже на хората, които беше смятал за свои приятели, че е невинен, че не е убил Лилит. Беше я обичал много. Изля душата си в писма и Конър ги предаде лично на всеки един от тях.

Никой не му отговори. Алекс принуди Конър да не крие истината. Писмата бяха върнати неотворени. Никой не искаше да има нищо общо с Александър Макдауъл след неговия арест. Изглежда нямаше човек, който да допусне даже за миг, че може би е невинен.

След като писа трескаво три седмици писма на хора, с които се бе запознавал, откакто дойде в Америка, написа и на Нейт. От деца си пишеха и всеки гледаше да се похвали на другия, затова навярно не му се искаше да си признае, че се е провалил. Беше пристигнал в Америка с нагласата, че ще успее. Именно неговият баща му беше внушил тази представа. Преди всичко беше спечелил тук своите пари. Чрез търговското дружество „Охайо“ му бяха присъдени хиляди акра земя и бащата на Нейт, Ангъс, убедил Мак да я продаде на капитан Остин, който искал да построи дом в голямо имение за любимата си жена. Най-накрая се оказало, че за Мак това било сделката на живота му, понеже кралят на Англия не подписал документите. Нито един от хилядите акри не били дадени на законните собственици. Капитан Остин загубил всичко.

На Алекс новата страна му се струваше страна на богатите, докато след сватбата си не осъмна като бедняк. Беше обеднял и откъм приятели. Едва след като разбра истинската им същност, преглътна гордостта си и писа на Нейт. Със седмици писа писмото. На Конър му беше разрешено да стои само минути, а в някои дни не го пускаха при Алекс. Криеше перото и мастилото в ботуша, хартията в жакета. Алекс трябваше да пише със светкавична скорост. Описа на Нейт всички подробности, които си спомняше, и се надяваше, че в поредицата от събития се крие ключът на загадката. Знаеше, че Нейт щеше да си зададе куп въпроси. Имало ли е тайнствена личност около Лилит? Не че Алекс беше забелязал. Влюбен бе до уши и не забелязваше нищо друго освен нея. Но положително е имало, защото някой я е мразел толкова силно, че я е убил — нея, не Алекс.

— Къде се отнесе? — попита Кей.

Отне му известно време да осъзнае къде се намира. Така бе потънал в миналото, че долавяше миризмата на затворническата килия, която седмици наред беше обитавал. Повече от всичко искаше да грабне Кей в прегръдките си, да усети здравото й младо тяло.

Тя явно се досети за чувствата му, даже ги разбра, и той се отдръпна на още по-голямо разстояние.

— Гледаш с „онзи поглед“.

— Моля?

— Когато мислиш за съпругата си, погледът ти става стъклен. Ако любовта преобразява по този начин хората, аз не я искам.

— Не любов причинява това, а… — млъкна, защото виждаше, че тя се опитва да го спаси от самосъжаления. — Да не би да ми намекваш, че твоят Ейбрахам не ти действа така?

— Не, не ми действа така за разлика от сина си.

След това тя се запъти към селото. Алекс постоя още известно време, но се усмихваше.

— Точно в пет сутринта да си на кея и да носиш със себе си сандъка на Конър — викна подире й.

Тя кимна, без да се обръща, и той още повече се захили. Да, нямаше какво повече да го усуква, искаше да бъдат заедно по простата причина, че тя го радваше.

Освен това… Какво каза тя? Че изпитва необуздано желание към нея ли? Нещо такова беше. Но той можеше да се владее. Някога, когато този период мине, когато името му бъде оневинено, може би ще… Но за далечното бъдеще не си правеше планове. Щеше да живее в този миг и да посрещне онова, което го очакваше.