Джули Гарат
Уговорен брак (9)

Девета глава

На Коледа Ричард Бодън дойде на вечеря в „Уайдеил Хол“ и по изключение Лизи седна на масата заедно с всички. Ейми й бе помогнала да приготвят менюто. Вечеряха на свещи в неприветливата, облицована с дъбова ламперия, трапезария.

Ейми бе малко неспокойна преди срещата си с Ричард, но скоро откри, че опасенията й са били неоснователни. Ричард с нищо не намекна за случилото се в къщата му в Хатън ин дъ Деил и към края на вечерта тя почти започна да вярва, че си бе въобразила, че я е държал в обятията си и я целувал през онази снежна зимна нощ преди малко повече от седмица.

Джифърд Уелдън беше в добро настроение. Ричард бе пристигнал в „Уайдеил Хол“ с ландровъра си и затова не пи никакъв алкохол. Лизи предложи да поиграят на карти, когато привършиха с храненето. После се завързаха приятни разговори и вечерта изтече неусетно.

Ричард реши да си тръгне към единадесет часа и Ейми го изпрати до вратата. Когато облече палтото над тъмния си костюм, той извади от дълбокия си джоб малко пакетче, обвито в кафява хартия, и й го подаде.

— Отвори го сутринта — каза й и добави: — Не знаех, че имаш рожден ден днес. Иначе щях да ти донеса и цветя.

— Не е необходимо. Рождените дни престават да бъдат вълнуващи, след като навършиш двадесет години.

Очите му заискриха.

— Караш ме да се чувствам стар.

Наведе се и я целуна леко по челото.

— Лека нощ, Ейми.

— Това ли е всичко, което ще получа? Докосване по челото? — подхвърли тя дяволито.

— Аха. Засега!

Бяха сами — чичо й Джиф си бе легнал, а Лизи оправяше кухнята.

— Чудесно! — помъчи се да прикрие разочарованието си Ейми. — Може би ще се видим пак през коледната ваканция?

— Съмнявам се. Освен ако не дойда да поработя малко върху Гейбриъл.

Тя се навъси леко.

— Този проклет ангел!

— Ревнуваш ли? — разсмя се Ричард.

— О, да!

Ейми притисна пакетчето, което й бе подарил, към гърдите си.

— Какво има вътре?

— Би трябвало да се досетиш по формата.

Той закопча палтото си и се обърна към вратата.

— Предполагам, книга…

— Улучи от първия път — „Стриване на камъни и каменоломните в Пийк Дистрикт“.

— Така ли… — разочарова се Ейми.

— Не, можеш да промениш изражението си. Пошегувах се.

— О, Ричард!

— Сега ще лежиш будна цяла нощ и ще се чудиш какво е, нали?

— Нищо подобно. Още щом си тръгнеш, ще отворя пакета.

Той направи иронична гримаса.

— Е, слава Богу, че поне не похабих хубава коледна хартия за увиване.

— Аз пък нямам какво да ти дам…

Ейми изведнъж се почувства неловко, защото не бе очаквала, че ще й донесе подарък за Коледа.

— Не се тревожи — отвърна весело Ричард с ръка вече на бравата. — Така ми оставаш задължена, нали? А тази мисъл ми се нрави.

Когато той отвори вратата, отвън нахлу студен въздух и Ейми потрепери.

— Не излизай. Ще се простудиш с тази сладка, тясна рокля — подхвърли Ричард.

Не й се искаше да си тръгва и тя се опита да го задържи.

— Харесваш ли ме с рокля?

— Изглеждаш страхотно, каквото и да облечеш.

— Със сигурност знаеш как да не направиш комплимент, нали?

Още секунда и щеше да си е тръгнал.

— Целуни ме — подкани го Ейми. — Не зная как да те възприемам, когато си в такова настроение. Бъди като през онази вечер. Тогава ще зная как да се държа с теб.

Ричард срещна погледа й.

— Искаш да бъда предсказуем, госпожице, така ли?

— Искам да ме притиснеш, да ме целунеш силно и хубаво, и истински…

С две крачки бе до нея и Ейми го гледаше с очакване — очите й бяха смели и блестящи. Почувства, че владее положението, както и през онази вечер в Хатън ин дъ Деил.

Ръката му се плъзна около кръста й и той я притегли към себе си.

— Силно и хубаво, и истински? Така ли?

Ейми кимна и притвори очи. За нея това бе игра и вече си бе създала правилата. Силно и хубаво, и истински — така я бе целувал през онази снежна нощ в средата на декември. Но тя бе задържала сърцето си скрито от него, защото то вече бе отдадено спонтанно на Кип. Кип обаче така и не бе узнал, че го бе обичала.

Едната ръка на Ричард Бодън бе плътно прилепнала към гърба й, а с другата той хвана брадичката й. Тялото й бе напрегнато, бе изпълнено с очакване на мимолетното удоволствие, което целувките му веднъж вече й бяха доставили.

Устните му се докоснаха до нейните, но този път бяха нежни. Нямаше и следа от грубата им страст, която бе почувствала преди. Те се допираха до нейните едва-едва, но тази целувка я накара да се задъха от сладостта й. Тялото й реагира бурно, то копнееше за повече. Ръцете й се обвиха около раменете му. Ричард Бодън беше голям и покровителствен. Можеше да накара целия свят да се му се подчини, стига да пожелаеше.

Устата му се сляла напълно с нейната и Ейми си пое дълбоко дъх, за да разтвори устни и да му позволи още по-голяма интимност.

Наистина странни копнежи обземаха тялото й и те нямаха нищо общо с това, което някога бе изпитвала към Кип. Не беше „среща на момче и момиче“, а нещо чисто физическо, плътско. Нещо, което съвсем не беше нито очаквала, нито желала — разгарящ се плам, надигаща се страст, която я завладяваше…

Внезапно изпита отвращение от себе си, възприемайки поведението си като предателство спрямо Кип. Любовта й към Кип бе невинна, докато мъжествеността на Ричард Бодън — силна като земята и огъня, като слънцето и луната — отнемаше невинността й. „Мъж от камък!“ — мина й през ума. Това определение за него беше съвсем подходящо. Принуди се да реагира остро на прегръдката и целувките му, станали вече прекалено интимни и сластни. Отскубна се от обятията му и се олюля назад, допирайки опакото на ръката си към устните си, като че ли с този жест щеше да изтрие целувките му. Той се засмя.

— Сега разбираш ли защо те целунах по челото? Предполагам, че е по-безопасно.

Ейми се обърна, побягна и се спря, едва когато захлопна силно вратата на спалнята си. Облегна се задъхана на твърдото дърво и впери очи в електрическата крушка над леглото си, която разпръскваше ярка светлина.

Устните й продължаваха да тръпнат дълго след като си бе легнала, свита на кълбо като уплашено дете. Опитваше се да заспи, но бе прекалено възбудена, за да потъне в сън, и всеки път, щом затвореше очи, пред нея изплуваше лицето на Ричард Бодън…

 

 

Коледните празници отминаха, а после отминаха и новогодишните.

Ейми всеки ден очакваше отговор на обявите, които бе пуснала в половин дузина вестници, излизащи покрай източното крайбрежие на Англия, но тази Кити бе все така неоткриваема, както и преди.

Чичо й Джиф изглеждаше още по-болнав със застудяването на времето и гъстата мъгла, която забулваше Аспен Тор през по-голямата част от деня.

Хеликоптерът прекрати ежедневните си полети и Ейми установи, че й липсва бученето на това огромно „насекомо“, което жужеше непрекъснато над „Уайдеил Хол“. Разхождаше се дълго и направи безброй видеофилми за английската зима, за да ги покаже на Кейт и Марти, когато се върнеше в Америка. Ако ходеше да пазарува в Хатън, молеше Джон Греъм да я придружава. Отбягваше стария параклис и щом телефонът иззвъняваше, оставаше Лизи или чичо си Джиф да вдигнат слушалката. Но Ричард Бодън така и не се обади и постепенно дните й започнаха да стават отчайващо дълги.

Към средата на януари пристигна писмо и тя забеляза, че чичо й Джиф бе озадачен, когато я повика при себе си и й го подаде.

— Прочети го и ми кажи какво разбираш от това, момичето ми.

Ейми го прочете, после го и препрочете.

— Странно… — отрони накрая.

— Чувала ли си някога за това списание, наречено „Дайъри“? Защото аз не съм!

Тя се засмя.

— Не би и могъл, чичо Джиф, Това е едно от онези лъскави издания, предназначени за жените с кариера. Зърнах го по павилионите в Хатън. Сравнително ново месечно списание, но изглежда доста популярно.

— Но защо биха искали да пишат за „Уайдеил Хол“, дете?

— Редакторката обяснява, че всеки месец възнамерявали да представят по някое по-интересно имение. Но не величествените замъци на херцозите и благородниците, а къща, в която живеят истински хора.

— Но откъде тази редакторка, тази госпожа Катрин Блейк, е узнала за нас?

Ейми сви рамене и му върна писмото.

— Не зная, чичо Джиф, но все пак мисля, че идеята е страхотна.

— Така ли?

Старецът се загледа навъсено в тънкия лист хартия.

— Чудя се какво ли ще каже Лизи Аберкромби за това? Може би трябва да попитам нея.

— Ако решат да напишат материала, обещават, че ще платят за привилегията да направят няколко снимки и да разговарят с теб. Хиляда лири са твърде добра сума, за да се отхвърлят — изрече замислено Ейми, имайки предвид окаяното състояние на „Уайдеил Хол“.

Тя бързо пресмяташе наум колко изолационни материали биха се купили за хиляда лири, макар и да съзнаваше, че що се отнася до имението, те бяха просто капка в морето.

Джиф Уелдън въздъхна.

— Не съм убеден, че с хиляда лири ще стигнем твърде далече, Ейми.

— Но все пак ще бъде забавно.

— Забавно? Да изложим живота си на показ пред фотообективите и светкавиците им, да допуснем чужди хора да душат наоколо?

— Все пак, става въпрос само за три дни. А и някои от тези списания са доста дискретни — успокои го Ейми. — Честно, чичо Джиф, не мисля, че трябва да се притесняваш. А и ще бъде чудесно да видим „Уайдеил Хол“ върху корицата на истинско първокласно списание, нали?

— Не зная… — отвърна Уелдън и тръгна към кухнята, поклащайки глава. — Ще видим какво ще каже Лизи. Тя е доста разумна за такива неща…

 

 

Катрин Блейк се чувстваше добре отпочинала и готова за предстоящия работен ден след дълбокия сън и горещата сутрешна вана. Усмихна се като си припомни, как бе попитала за стая с душ, когато бе телефонирала преди два дни. Бяха й отговорили, че „Хоукууд Армс“ не разполага с такива.

Бяха я обзели лоши предчувствия и се бе замислила дали да не си направи резервация в най-близкия голям град, но той беше на десет мили, а Катрин държеше да бъде колкото се може по-близо до „Уайдеил Хол“. Знаеше, че няма да има време за губене, а „Хоукууд Армс“ според картата се намираше на няколко минути път с кола от имението, което я интересуваше. Тогава бе решила да отседне в странноприемницата и сега не съжаляваше.

Чудеше се дали той ще бъде тук тази сутрин. „Той“ беше чернокосият, черноок загадъчен мъж — единственият друг гост, освен нея, отседнал в тази тиха долина на Дербишайър.

Седеше сам в ъгъла до вратата, когато Катрин пристигна предишната вечер. Беше дълбоко замислен, почти навъсен. И беше единственият мъж в малкото ресторантче, който не й отправяше „нежни“ погледи. Вероятно това я бе накарало да му обърне по-особено внимание. Катрин бе свикнала да я гледат, а в това закътано селце в сърцевината на Пийк Дистрикт една висока, привлекателна и модерно облечена брюнетка със сигурност бе рядкост.

Сега непознатият седеше на малка маса до прозореца, когато тя влезе в ресторантчето. Закусваше и като че ли не я забеляза, когато Катрин се настани на съседната маса срещу него.

След малко вдигна глава и тя му се усмихна, но мъжът се намръщи и само и кимна. На дневната светлина Катрин можеше да го прецени по-добре, отколкото снощи. Косата му бе късо подстригана, а лицето — бледо и характерно. Беше слаб, почти кльощав, с дълги крака, свити под стола, и бели, добре поддържани ръце, които боравеха с ножа и вилицата, като че ли правеха дисекция на тяло, а не режеха парче бекон.

— Хубава сутрин, нали? — обади се Катрин, колкото да каже нещо.

Осъзнаваше, че щом щяха да бъдат заедно тук следващите два дни, атмосферата можеше да стане доста напрегната, ако непрекъснато се пренебрегваха.

Той привърши със закуската, облегна се назад и се загледа през прозореца към околните хълмове.

— Да — отвърна разсеяно.

Вниманието на Катрин бе привлечено от съдържателката, която й поднесе закуската — огромна кана чай и чиния, препълнена с всичко, което не се препоръчваше от съвременната медицина. Загледа се в купчината храна пред себе си, чудейки се откъде да започне. Откакто се бе откъснала от родния си край преди осемнадесет месеца, не бе виждала подобна закуска.

Чу тих смях и погледна към съседната маса.

— Да не би да ви изглеждам така, сякаш имам нужда от подсилване? — подхвърли иронично.

— Не и на мен — отвърна той.

Гласът му й напомни за хълмовете, обрасли с трева, за мириса на боровете, езерата и долчинките на Шотландия, където прекарваше ваканциите си като дете.

— Но — добави предупредително мъжът, — ще бъдете подложена на безмилостен разпит от госпожа Хилаби, ако не си изядете всичко.

— О, не! — простена Катрин.

— Тук казват, че малко тлъстина те предпазва от студа.

— Недейте! — умолително изрече тя, като взе ножа и вилицата. — За Бога, не ме плашете! Не мога да понеса мисълта да ме изтезават, ако оставя малко храна в чинията си. А и когато си бях у дома, обикновено закусвах така…

— Но сега сте елегантно градско момиче.

Непознатият дори успя да се усмихне.

— О! Личи ли ми?

— През няколкото седмици, откакто съм тук, съм видял само жени с ботуши и якета.

— Няколко седмици?

Катрин започна да се храни, а после спря, за да размисли.

— Е, тлъстините май все още не са ви придали вид на преждевременно застаряващ човек.

— Нито съм се простудил.

Той допи чая си, дръпна стола си назад и стана. Катрин продължи да се храни.

— Значи ще ви видя пак тук, нали?

Мъжът се поколеба, преди да си тръгне.

— Предполагам — усмихна му се тя.

Госпожа Хилаби — съдържателката на „Хоукууд Армс“ — бе доста разговорлива, когато дойде да прибере чиниите.

— Говорихте ли с господин Пауъл? Той е много мил и симпатичен, когато го опознаете.

Катрин кимна.

— Разменихме няколко думи.

— От Шотландия е. Фотограф. Очевидно е доста известен със снимките си — прави ги от въздуха. Направи и на странноприемницата. Нямам търпение да я видя как изглежда отгоре.

Катрин бе заинтригувана.

— Казахте, че името му е Пауъл? — сбърчи чело. — Да не би да е Марк Пауъл? Този Марк Пауъл, с когото ние работим. Има фототека в Лондон и често използваме снимките му в нашето списание. Не съм го виждала, но винаги съм си представяла, че е много по-възрастен от вашия гост.

— Не зная нищо за това, госпожице Блейк. Ще трябва да попитате него, предполагам — засмя се госпожа Хилаби. — Може да ви повози с хеликоптера си, ако го помолите учтиво. Каза ми, че летял над Дербишайър и правел снимки за книгата, която пишел. Изглежда е впечатлен от „Уайдеил Хол“, защото непрекъснато ми задава въпроси за имението.

— Какво съвпадение. Точно там имам среща тази сутрин — в „Уайдеил Хол“.

— Вие двамата трябва да се сприятелите — намигна съзаклятнически съдържателката.

Катрин се засмя, но не и отговори нищо. В момента в живота й имаше много по-важни неща от това да си свали някой мъжкар.

Непознатият я завари неподготвена час по-късно, точно като си отключваше колата. Бе застанал до един голям сребристо чер мотоциклет, подпрян на каменната стена, ограждаща ливадата, която се простираше от паркинга на странноприемницата до реката.

— Чух, че отиваш към „Уайдеил Хол“ — заговори й на „ти“ като на стара позната.

Катрин се ядоса и мислено се закани на госпожа Хилаби.

— Разбирам, че си си поприказвал със съдържателката — отвърна сухо.

— Госпожа Хилаби е очите и ушите на света.

Той направи няколко широки крачки и се приближи.

— Хубава кола.

— Да.

— Какво ще кажеш, ако дойда с теб? Летял съм много пъти над „Уайдеил Хол“, но ще бъде хубаво да го видя и от земята.

— Съжалявам! Имам среща с господин Уелдън. Няма да бъде учтиво, ако се появя с пълна кола туристи, нали?

— Мога да мина за твой фотограф. Всъщност, няма да имам нищо против да направя няколко снимки. Ще ти ги предоставя да си избереш за списанието.

Катрин се изкуши, фотографията не беше силната й страна — беше много добра в интервютата. А и фотоапаратът, който носеше, не беше професионален. Бяха й поръчали само да интервюира възрастния господин и да направи няколко пробни снимки. В момента нямаше нищо определено предвид за „Уайдеил Хол“. Дори й костваше известно усилие да заинтригува списанието с това имение. Ако обаче успееше да напише хубав материал, тогава може би щяха да склонят да направят цялостно представяне.

Катрин беше благодарна на съдбата, че бе успяла да стигне дотук. Отчаяно бе търсила повод да посети „Уайдеил Хол“ и това като че ли бе единственото разрешение. Обявата във вестниците по източното крайбрежие беше обезпокоителна.

Спомни си колко несигурна и застрашена се бе почувствала, когато леля Мери й се бе обадила по телефона.

— Кити, скъпа, дали е възможно някой от семейството на Кип Уелдън в Америка да се опитва да се свърже с теб? — бе попитала тя.

Сърцето на Катрин се бе свило от уплаха. В Лондон не я познаваха като Кити. Тази част от живота й бе приключена — отдавна го бе решила.

— О, лельо, надявам се, не. Не и след цялото това време. Мислех си, че родителите на Кип са се отказали да ме търсят.

— Е, ти така мислиш, нали? Особено, след като не отговори на молбите им в пресата да им се обадиш след катастрофата.

Катрин се бе поколебала за миг.

— Не можех да рискувам, лельо. Ами ако бяха се опитали да ми отнемат бебето?

— Как е малката?

— Добре е, лельо. Много добре.

— Да ти изпратя ли обявата, Кити?

— Да, моля те. Така ще е най-добре.

— Поне ще можеш сама да я прочетеш и после да решиш какво да предприемеш.

— Да, лельо. Така ще направя.

Адресът на подателя на обявата във вестника беше „Уайдеил Хол“ в Дербишайър. Катрин никога не бе чувала за това имение. Трябваше да потърси някоя си госпожица Уелдън. Знаеше, че Кип имаше чичо някъде в Дербишайър, но не бе чувала този чичо да има дъщеря или пък сестра. Питаше се коя ли бе тази госпожица Уелдън от „Уайдеил Хол“, която така настойчиво я търсеше. Бе решила да играе без рискове и когато бе открила, че „Уайдеил Хол“ е старинна къща, строена преди векове, бе успяла да убеди главния редактор на списанието да й разреши да проучи имението за евентуално цялостно представяне.

Останалото след това й бе изглеждало лесно.

Сега обаче, докато преценяваше възможността да вземе Марк Пауъл със себе си, почувства лека несигурност. Мразеше да постъпва така подло. Щеше да е много по-добре, ако можеше да отговори на обявата по честен и прям начин. Но страхът, че родителите на Кип ще започнат да й създават неприятности заради детето, не я напускаше. Те бяха загубили единствения си син и съвсем естествено бе да пожелаят да узнаят дали някаква частица от него не продължаваше да живее.

Всъщност, беше им останало момичето, което бяха осиновили преди години. Кип винаги й бе говорил за Ейми с голяма топлота и без съмнение, бе обожавал по-малката си сестра.

— Е? Ще ме включиш ли в историята си или не? — прекъсна мислите й Марк Пауъл.

Катрин се сепна и се върна към действителността. Той очакваше отговора й. Може би щеше да й е от полза да има някого до себе си в тази своя мисия.

— Окей — съгласи се накрая. — Само не се изпречвай на пътя ми. И ако собствениците на имението имат възражения, че се появяваме двамата, сещаш се какво да направиш тогава.

Марк се усмихна и се настани на предната седалка.

— Ще бъда незабележим — увери я той. — Можеш да разчиташ на тактичността ми.