Джули Гарат
Уговорен брак (18)

Осемнадесета глава

Следващите няколко дни бяха изтощителни за Ейми. Трябваше да се организира погребението на Дънкан и да се посещава Джиф в болницата. Сърдечният пристъп не бе толкова силен, но чичо й бе остарял значително, откакто го бе видяла за последен път. Отчаяно настояваше да го изпишат от болницата и лекарят бе на мнение, че може би за него ще е по-добре да се прибере в „Уайдеил Хол“, тъй като в болничната обстановка направо се топеше.

Ейми придружи Джон Греъм с колата, за да доведат Джиф вкъщи. Когато на връщане завиха от шосето и минаха покрай къщата на Дънкан Уорд, чичо й тихо се разрида. Ейми почувства как и нейните очи се навлажняват. Беше объркана, не знаеше как да реагира. Смутено сложи длан върху ръкава на Джиф Уелдън и изрече съчувствено:

— Съжалявам, чичо Джиф…

Той изтри лицето си с носната кърпичка.

— Беше ми приятел…

След като знаеше за връзката на чичо си с Дънкан, Ейми не намери подходящи думи за утеха. Той криеше истината от нея и тя не посмя сега да го разстройва допълнително, като му признае, че е научила неговата тайна. Между нея и чичо й винаги бе съществувала някаква невидима бариера, но едва след смъртта на Дънкан й бе станало ясно, защо я бе отпратил от „Уайдеил Хол“ преди години.

Запита се дали Кейт и Марти са знаели, когато са я осиновявали.

Джиф настоя да присъства на кремацията на Дънкан. Всички го придружиха — Ейми и Ричард, Лизи и Джон Греъм. Те бяха семейството, което Дънкан бе имал, според Джифърд Уелдън.

Седмица след погребението Ейми почувства, че нещата се нормализират, и започна да се интересува от плановете на Ричард за сватбата им през август. И двамата не искаха да протакат нещата. „Уайдеил Хол“ имаше крещяща нужда от реставриране, а времето продължаваше да взема безмилостния си дан от старата къща.

Един ден Ейми отново бе вперила поглед в портрета на Барбара Уелдън.

— Занемарил съм имението — дочу гласа на Джиф Уелдън зад гърба си.

Обърна се.

— Невинаги забелязваме какво става около нас, чичо.

— Тактично изречено, дете — усмихна се мрачно той. — Истината обаче е, че не се интересувах достатъчно от него и то сега ми го връща.

— Ричард ще се погрижи всичко да е наред.

Ейми пак погледна портрета над камината и той проследи погледа й.

— Тя постъпи правилно — рече сухо. — Замина си, докато можеше.

— Чудя се какво ли е станало с нея? — попита внимателно Ейми.

— Не зная и не ме е грижа. Бях доволен, че се отървах от нея.

— Значи си се развел?

— Защото ме напусна. Нямаше право да си тръгне по такъв начин. Накара ме да приличам на глупак.

Тя остана шокирана от горчивината в гласа му, но много повече от неговата присъда. Нямаше и следа от страдание в думите, които изрече, дори не спомена, че е бил съкрушен, когато съпругата му го е напуснала. Като че ли никога не я бе обичал. И къде ли се появяваше Дънкан в цялата тази история. Сигурно Джиф Уелдън не би се оженил за Барбара, ако бе имал връзка с адвоката по това време.

— Няма ли да е по-добре портретът да не стои там? Все още ти напомня за нея.

— Портретът остава на мястото си.

Чичо й се втренчи с невиждащи очи в картината, после рязко се обърна.

— Не трябва да се омъжваш за Ричард Бодън, Ейми! Може би сгреших, като те тласнах към него.

Думите му й подействаха като леден душ и първата й реакция бе гняв. „Наистина ли си мисли, че може непрекъснато да ми издава заповеди, и то съвсем противоположни. Нима е така безчувствен да си въобразява, че ще се омъжа за Ричард само заради парите му?!“ Ейми бързо овладя раздразнението си и отговори спокойно:

— Искам да се омъжа за Ричард. Обичам го.

— И не го правиш просто заради „Уайдеил Хол“?

— Не. Не съвсем. Признавам обаче, че в началото…

В белезникавите му очи се появи кратко пламъче.

— Има и други риби в морето.

— Но ти искаше златна рибка за мен, чичо Джиф. А наоколо няма чак толкова много, нали?

Джифърд размърда нервно рамене.

— Не зная какво имаш предвид, скъпа Ейми. Но сега, след като сте уточнили датата на сватбата — ами, не съм сигурен, че е най-правилното нещо за теб.

— Искаш да се отрека от думата си? Да проваля надеждите на Ричард? Мислех си, че си му приятел.

— Ейми! Разбираш всичко погрешно. Това, което казвам, е, че може би ще бъдеш по-добре с някого на твоите години. По-млад.

— Ричард е само с тринадесет години по-възрастен от мен. По дяволите, та той не е престарял!

— Не зная. Наистина не зная… — поклати замислено глава Джифърд Уелдън.

— Чичо Джиф, казах ти, че обичам Ричард. Повярвай ми, зная какво правя и няма да се омъжа за Ричард, просто защото той може да ремонтира „Уайдеил Хол“. Не бих се омъжила за човек, на когото не държа, а аз наистина държа на Ричард. Датата за сватбата ни е определена и Кейт и Марти ще пристигнат от Америка. Доволни са от избора ми, макар и да не са го виждали. Кейт ми пишеше в последното си писмо, че толкова много съм й била разказвала за Ричард, та вече имала чувството, че го е познавала цял живот.

— Добре, дете. Добре — отвърна нетърпеливо старецът и понечи да тръгне към кабинета си.

После се поколеба за миг и се обърна.

— Ейми, моля те, отложи сватбата за известно време. Заради мен. Моля те, скъпа!

— Не! — отвърна тя отвратена.

— Ейми, имам чувството, че това не е най-правилното решение…

Ейми вирна брадичка.

— Това е твой проблем, чичо Джиф. Няма да отложа сватбата!

— Тогава няма да взема нито пени повече от проклетите му пари!

Старецът я изгледа свирепо и заситни към кабинета си.

 

 

Беше студен, макар и слънчев ден в Лондон и Катрин Блейк намери уютно местенце в парка „Сейнт Джеймс“, за да може малката Ким да храни патиците. Катрин бе приклекнала до дъщеря си край водата и от време на време се озърташе. Той закъсняваше, но вече бе свикнала с това.

За Марк Пауъл времето не означаваше нищо. Ако бе погълнат във фотографските си занимания, нищо друго не го интересуваше, а днешната среща си я бяха уговорили по средата на миналата седмица. Може въобще да бе забравил за нея, но Катрин не се развълнува особено много от тази мисъл. Бе решила да не се обвързва вече с никого. А и разликата в годините им я притесняваше. Той беше на двадесет и две, а тя с четири години по-възрастна. На всичко отгоре, имаше и дъщеря.

Но все пак, Марк Пауъл не й бе напълно безразличен. От онази вечер, когато я посети в апартамента й със снимките от „Уайдеил Хол“ се бяха виждали няколко пъти — обикновено в присъствието на Ким, но веднъж сестра й бе останала при детето и двамата с Марк отидоха на театър. Харесваше го. Беше добър за компания. Знаеше как да говори и се интересуваше от работата й.

Наближаваше дванадесет. Едва ли щеше да дойде. Трябваше да се срещнат около единадесет и петнадесет.

Ким се обърна от водата, протегнала малките си ръчички за още трохи, за да ги хвърли на патиците.

— Дай мамо.

— Няма вече, скъпа.

Катрин се наведе, взе детето и тръгна към количката.

— И не си ми оставила нито трохичка да хвърля и аз на патиците? — прозвуча зад гърба й гласът на Марк.

Погледна го.

— Вече се бях отказала да те чакам и щях да се прибирам.

— Познаваш ме, Кит, скъпа, никога не мога да следя часовника.

— Не съм ти „Кит, скъпа“!

— Ще помогне ли, ако кажа, че съжалявам?

Харесваше плътния му баритон с шотландски акцент, но днес нямаше да я умилостиви с това.

— Можеш да си спестиш шотландската интонация. Знаеш как да използваш чара си, когато поискаш, но при мен няма да мине.

— Но до края на деня съм напълно свободен.

— За съжаление, аз не съм. Ким трябва да обядва. Аз също.

— В някои заведения има и високи столове за деца на масите — предложи той.

— На Ким й е студено.

— А Кит-Кат е в лошо настроение — засмя се Марк.

— Не ме наричай така! Казвала съм ти и преди — не искам да ме наричат по друг начин, освен Катрин.

— Но той те е наричал Кити. От тебе го зная. Тя вдигна рязко глава.

— Кип ме наричаше Кити, защото ме обичаше. Наричаше ме Кити, защото звучеше добре заедно с Кип. Кип и Кити! Кип и Катрин не беше същото — или поне така казваше той.

Катрин се усмихна замечтано при този спомен и добави:

— А сега съчетанието е Ким и Кити — и в момента няма място за мъж в живота ми! Окей?

Марк пусна тежката си фотографска чанта на земята и протегна ръка към нея.

— Хей! Прости ми, моля те? Макар че не зная какво точно направих, за да те разсърдя.

— Закъсня. Три пъти поред закъсняваш, а и вече се изморих да стоя и да те чакам.

— Заради работата ми е…

— Аз също работя — напомни му тя. — А и единственият ми свободен ден ми е твърде скъп.

— Не си била отново в Дербишайър между другото, нали?

Катрин го изгледа косо.

— Защо питаш?

Той сви рамене.

— Защото не си беше у вас последния уикенд, когато те търсих.

— Заминах да видя леля си по крайбрежието. Не че това те засяга…

— Мисля си, че мога да отида отново там. В Дербишайър. Какво ще кажеш за един уикенд в „Хоукууд Армс“?

— Защо?

— Без причина. Просто бях любопитен, това е всичко.

— И защо ми е да ходя там отново?

— Заради момичето — момичето, което е пуснало обяви за теб в целия Линкълншайър и в Норфолк.

— Досещам се какво иска. Да намери детето на Кип, сигурна съм. Те са я накарали — родителите на Кип в Америка — да ме открие. Не мога да рискувам да разберат за внучката си. Може да се опитат да ми отнемат Ким.

Марк се намръщи.

— Нямат ли право поне да знаят за Ким?

— Нямат никакви права — процеди тя. — Затвори си устата, Марк. Не искам неприятности.

— Изглежда приятно момиченце тази Уелдън.

— Да. Но не е чак „момиченце“. Чух, че щяла да се омъжва след два месеца. Изпратих коректури от статията на Джиф Уелдън и му се обадих, за да го предупредя. Говорих с икономката, знаеш каква е — не спира да приказва. От нея научих всичко за сватбата. Старият господин Уелдън е получил сърдечен пристъп, но сега е добре.

Очите на Марк се присвиха.

— Сърдечен пристъп?

— Ммм. Виж, Марк, наистина трябва да тръгвам. Имам час за фризьор в три.

— Не мога да те убедя да дойдеш с мен в Дербишайър следващия уикенд, така ли?

Катрин поклати глава.

— Не. За нищо на света. Не мога да рискувам. И Марк…

— Да?

— Не споменавай нищо за мен, ако видиш момичето. Обещай ми. Казах ти истината онази вечер, защото ти имах доверие.

— Забравено е. Нито думичка няма да излезе от мен за миналото ти. Но кога ще те видя отново?

— Имаш телефона ми. Обади се.

 

 

Марк Пауъл остана загледан след нея, докато тя се отдалечаваше с детската количка по тревата между дърветата. После бавно извади смачканото писмо от джоба си и впери очи в него, като се чудеше защо не й бе казал, че старият Уелдън му бе писал. Писмото бе изпратено до него от „Хоукууд Армс“ и не трябваше да го препрочита, за да си припомни съдържанието му.

„Въпросът е важен“ — пишеше старият.

Но би могъл да пренебрегне това спешно съобщение. Запита се каква полза щеше да има да се рови из миналото сега. Но не искаше ли точно това през цялото време? Не беше ли отишъл точно заради това в „Уайдеил Хол“? Да открие Джифърд Уелдън и да го накара да си плати за миналото — за това, което бе сторил на него и на майка му?

Като се сети за майка си, настанена удобно в Шотландия в малката си спретната къщичка, и финансово осигурена до края на живота си, Марк си помисли, че може би е време да скъса с миналото, време да прости. Все пак бе любопитен. Писмото на Джифърд Уелдън го бе развълнувало. В края на краищата, той му бе баща.

В разговора си с Катрин преди малко я бе попитал дали семейство Уелдън нямат право да узнаят за внучката си. Не беше ли по същия начин лицемерно от негова страна да скрие от Джифърд Уелдън факта, че има син?

Старият очевидно подозираше нещо. И Марк знаеше, че няма друг избор, освен да отиде на тази среща — независимо от резултата.