Джули Гарат
Уговорен брак (22)

Двадесет и втора глава

— Госпожице Ейми, ако не те познавах толкова добре… — подозрително поде икономката.

— Не се безпокой, Лизи — прекъсна я Ейми. — Изморена съм, това е всичко.

— Обещай ми, че ще отидеш на лекар, и тогава може би ще престана да се тревожа.

— Днес видях предостатъчно лекари — успя да се усмихне Ейми.

— Не се шегувай с мен, момиче! Прекалено много ти се събра, откакто пристигна тук, а и поведението на стария не ти помага.

— Няма ми нищо…

На Ейми ужасно й се искаше да остане сама.

— Виж, Лизи, ако това виене на свят не ми мине до края на седмицата, обещавам, че ще отида на лекар. Окей?

— Какво е написано на листчето? Някой, да не би да ти досажда?

— Не…

Ейми все още стискаше бележката с телефонния номер на Роджър Клейбърн в ръката си.

— Един човек, когото се опитвах да намеря, докато бяхме с Ричард в Линкълншайър. Оставих му съобщение да се свърже с мен. Той ме е търсил…

— Е, надявам се, не мислиш да хукнеш нататък отново. Знаеш, че Ричард Бодън няма да е в състояние да пътува дълго време.

— Не бих го подложила на подобно изпитание. За Бога, Лизи, за каква ме вземаш? За пълна идиотка?

— Окей! — Икономката я изгледа изпитателно. — Вероятно като се наспиш, розовият цвят на лицето ти ще се възвърне. Затова ще те оставя, но само ако си сигурна, че си добре.

— Лизи! За Бога, ти си в съседната стая. Винаги мога да ти почукам на вратата, ако се почувствам странно.

Лизи изсумтя.

— Наричаш го „странно“ да припадаш така?

— Не беше истински припадък. Дойдох на себе си много бързо, когато ме сложи на стола с глава върху коленете ти. Моля те, Лизи, не се суети около мен толкова много. Добре съм — наистина съм добре. Обещавам ти, ще те извикам, ако почувствам дори и съвсем леко неразположение.

— Ще ти приготвя чаша хубав чай. Той ще успокои нервите ти.

При мисълта за чай стомахът на Ейми започна да се преобръща.

— Не, благодаря — усмихна се пресилено. — Искам да спя.

Тя се прозя и прикри устата си с ръка. Лизи поклати глава.

— Добре тогава.

Тръгна към вратата, после се обърна и размаха пръст срещу нея.

— Сега ми обещай…

— Обещавам!

Когато най-после остана сама, Ейми внимателно се надигна от леглото. Всичките тези притеснения не й се отразяваха добре.

Вече се досещаше какво й имаше, а то бе чудесно и опияняващо!

Отиде до бюрото и прокара пръсти по алабастровите поставки за книги, гравирани от Ричард за нея при пристигането й в „Уайдеил Хол“. Усмихна се на детските лица, така красиво издълбани в гладкия мрамор. Върху поставките бяха подредени дневникът й, томчето с поезия — подарък от Ричард — и речникът й. Отвори дневника си и започна да брои дните след случилото се в бунгалото в Норфолк.

Отново се усмихна.

— Ричард Бодън — измърка тихичко, — ще получиш истински удар, когато се прибереш у дома.

 

 

Трябваше да свърши едно нещо, преди да излезе тази сутрин — да позвъни на номера, който й бе дал чичо й Джиф вечерта.

След втория сигнал в слушалката прозвуча отсечено:

— Роджър Клейбърн. Мога ли да ви помогна?

Отначало Ейми се смути, но бързо се съвзе, представи се и обясни на мъжа за какво става въпрос. Той отвърна:

— Бях груб с вас миналия път, когато ми се обадихте, госпожице Уелдън. Извинявайте, че ви пратих по дяволите. Но бях притеснен. Тъкмо щях да влизам в болницата. Всъщност, бях там досега. Затова не сте намерила никого, когато сте дошла и сте ми оставила бележката.

— Аз наистина трябва да поговоря с вас, господин Клейбърн…

— Елате в Линкълншайър. Някои неща не могат да се казват по телефона.

— О, Линкълншайър е доста далеч…

В главата й се въртяха всички неща, които й предстоеше да свърши днес: трябваше да се срещне със заместника на Ричард в каменоломната, после да вземе някои неща от къщата Ричард, необходими му за болницата, а по-късно през деня възнамеряваше да прекара известно време с Лизи, на която очевидно й бе дошло до гуша от Джифърд. Някои неща трябваше да се изяснят, защото ако икономката изпълнеше заплахата си да напусне, в къщата щеше да настъпи истински хаос.

Предложението на Роджър Клейбърн да се срещнат в Линкълншайър бе съвсем неочаквано. Надяваше се, че един кратък телефонен разговор с него би могъл да хвърли известна светлина върху загадъчната Кити.

— Не можете ли просто да ми кажете името на момичето, за което сте бил сгоден? — попита го тя.

— Ще говоря с вас само тук, госпожице Уелдън. Приемате или отказвате?

Беше нервен и можеше да й затвори телефона, както миналия път, ако го разсърдеше много.

— Ще дойда — рече Ейми. — Кога ще ви бъде удобно да се срещнем?

— Утре. Ще ви очаквам утре. И елате сама. Няма да разговарям с вас, ако доведете друг. Разбрахте ли?

— Не ви ли се струва, че малко късно ме предупреждавате за утре?

— Утре или никога! Нямам време да го обсъждаме. Да или не, госпожице Уелдън?

— Ами…

— Пет секунди. Да или не? Пет… четири… три…

— Да! Ще дойда.

— Ще бъда тук през целия ден. Ще ви очаквам. Довиждане, госпожице Уелдън.

Линията се прекъсна.

 

 

Докато караше към Хатън ин дъ Деил, Ейми се опитваше да престане да се вълнува от ужасните събития, разиграли се предишния ден, но й бе трудно да прогони образа на Ричард — обикновено така силен и жизнен — проснат върху пода на параклиса в безсъзнание.

Когато пристигна в каменоломната, влезе в бараката, наричана от Ричард „офис“, и разказа на Джордж Шипстоун какво се бе случило.

Джордж бе дребен, сериозен човек, почти пред пенсия, на когото Ричард се доверяваше напълно. Той я увери, че ще се справи с положението, докато нещата се нормализират.

— Предайте много поздрави от мен и момчетата на шефа, госпожице Уелдън — помоли я на изпроводяк.

Щастлива, че Джордж може да поеме всички задачи, тя седна зад волана на ландровъра и отвърна:

— Благодаря. Ще го поздравя, господин Шипстоун.

Предишната вечер в болницата бе решила, че Ричард ще се нуждае от някои неща, като пижама, самобръсначка, четка за зъби и т.н., затова от каменоломната пое през долината и само след няколко минути пристигна пред сивата му тухлена къща.

Погледна часовника си, докато се изкачваше по стъпалата към входната врата — беше десет без десет.

Почувства се странно. Досега бе идвала тук като гостенка, макар Ричард многократно да й бе повтарял да се чувства като у дома си. Сега като че ли трябваше да направи точно това.

Надзърна из стаите, в трапезарията отдясно, в малкия гардероб и после във всекидневната — голяма, но уютна стая, с огромен френски прозорец, обърнат към тихата улица, и зелени плюшени пердета, богато драпирани от тавана до пода. Това беше любимата й стая в къщата на Ричард и Ейми застана на прага с усмивка на лицето, когато забеляза половин дузина видеокасети, подредени в единия край на високата камина във викториански стил.

Бе попитала Ричард дали може да ги остави там. Нямаше смисъл да ги връща в „Уайдеил Хол“, след като там липсваше видеокасетофон. В тези малки кутийки тя бе събрала първите си впечатления от Англия. Импулсивно отиде до камината, извади една касета, наведе се и я сложи във видеото. Знаеше точно кой филм искаше да гледа и след няколко секунди на екрана се появи проходът „Блекторн“.

Застана на колене пред телевизора върху дебелия вълнен килим в златисти цветове, който толкова харесваше. Стаята бе обзаведена с вкус. Повечето от мебелите бяха старинни и тежки и Ейми си припомни студените зимни вечери, които бе прекарала тук с Ричард, когато пламтящият огън в камината придаваше уют и допълнителна топлина към радиаторите от централното отопление на къщата.

Наблюдаваше екрана, докато камерата обхождаше стръмните хълмове надолу към долината Блекторн. После се появи едно малко мостче на дъното на урвата. Девствената красота на пейзажа я накара да притаи дъх, виждайки отново каменистия път, който се извиваше покрай отвесната пропаст.

Няколко секунди камерата се задържа върху Ричард, облегнат върху сухата каменна стена. Той обърна главата си за миг към нея, засмя се и рече: „Надявам се, че ще изрежеш тази част.“

Но тя не бе в състояние да го махне от филма си.

И докато се взираше сега в лицето му, което й бе толкова скъпо, на гърлото й заседна бучка. Прехапа силно долната си устна, като безуспешно се опитваше да забрави вчерашната случка в стария параклис. Мисълта я вледени — Ричард можеше да бъде убит! И ако това се бе случило, образът му на този филм щеше да бъде единственото нещо, останало й от него. Няколко кадъра, на които той се смееше и казваше: „Надявам се, че ще изрежеш тази част…“ и още няколко на брега в Норфолк…

Очите й се изпълниха със сълзи. Отчаяно се бореше с тях, но сърцето й бе обзето от ужас. Изключи видеото с дистанционното устройство, което така силно бе стиснала в ръката си, че усети болка. Обърна се и излезе бързо от стаята, като се застави да не мисли какво би могло да се случи с Ричард.

В спалнята му на втория етаж обаче, присъствието му се забелязваше навсякъде. Забелязваше се и докато дърпаше чекмеджетата на гардероба. Когато влезе в банята, я лъхна тръпчивият аромат на афтършейфа му. Набързо събра всичко необходимо и изтича надолу по стъпалата.

Провери кухнята — беше студена, защото в нея не проникваше слънце, както в другите стаи. Тя и един малък кабинет бяха обърнати към градината. През прозореца забеляза ябълкови дървета, обсипани с цветове, а сред тревата се жълтееха иглики.

Обзе я непреодолимо желание да бъде тук с Ричард. Мястото й бе тук. Никога досега не бе изпитвала такова душевно спокойствие, както в тази къща. Някъде часовник удари един път — очевидно бе станало десет и половина. Бяха й казали, че може да отиде при него по всяко време, и че след единадесет часа лекарите ще са привършили с визитацията.

Усмихна се, взе нещата, за които бе дошла, и излезе от къщата.

 

 

Ричард изглеждаше както обикновено, само че бе малко по-блед. Поздрави го с „платонична“ прегръдка и целувка.

— Ще ми трябва единична стая, ако се наложи да остана тук по-дълго — измърмори той от леглото си, където бе вързан за една банка, поставена на грозна метална рамка на колела. — Не мога да получа дори истинска целувка.

— Тук има толкова стъкла — отвърна Ейми. — Като че ли се намираш в аквариум. Никакво уединение.

Той се пресегна и я хвана за ръката.

— Нямаш представа колко неловко се чувствам така. Ако се изправя, на гърба ми пише „Здравна служба Дербишайър“. Дадоха ми тази пижама, защото ризата ми била раздрана от ангела Гейбриъл.

Ейми се подпря върху малката масичка до него и предпазливо докосна белега на челото му с няколко малки, но грозни шева.

— Горката ти глава!

— Сърцето ми е ранено повече — направи гримаса той. — Гейбриъл вчера ми се отблагодари, Ейми.

— Гейбриъл помогна най-вече на Марк Пауъл — рече тихо Ейми.

— Не си казала на горкото момче, че е виновен, нали? Знаеш, че не е така.

Очите на Ричард внезапно потъмняха.

— Бях се заклел никога да не ударя човек, но като го видях, че се опитва да те целуне… Господи, Ейми, полудях! Виждах как се бориш и го риташ, и крещиш — и направо откачих…

— Той не ме нарани. Това е дълга история, Ричард.

— Тогава се настани удобно и ми я разкажи, защото по лицето ти виждам, че нещо те тревожи.

Ейми си придърпа един стол, седна и му разказа всичко, което знаеше: че Марк Пауъл е син на Джифърд Уелдън, и че чичо й Джиф бил искал тя и Марк да се оженят, за да наследят и двамата имението.

— И затова се опита да те изнасили?

Ейми се усмихна, наведе се напред и взе ръката му в своята.

— Марк не се опитваше да ме изнасили. За нещастие, схванах погрешно това, което искаше да ми каже. Помислих си, че Марк ще стане „заместник“ на Дънкан. Сега можеш ли да го разбереш, защо се разбесня, когато разбра какво съм си представяла?

Ричард подсвирна с уста.

— Разбира се, че мога. Но все пак нямаше право да ти посяга. Не понасям мисълта, друг да те докосва.

— Той вече си замина. Върна се в Шотландия. Трябвало да се срещне с майка си, която през всичките тези години е отказвала да му съобщи каквото и да било за неговия баща, освен името му.

— Веднъж спомена, че лицето му ти се било сторило познато. Сега разбирам защо. Заради портрета на Барбара Уелдън в хола на имението. Той така прилича на майка си — особено в очите. Горката Барбара, сигурно не е знаела как да обясни на сина си, че баща му е гей.

Ейми кимна.

— И аз стигнах до това заключение. Но се питам как ли Барбара е забременяла, защото връзката на чичо Джиф и Дънкан е започнала много преди женитбата им.

— Едва ли някога ще го научим. Дори Джиф да е бил гей още тогава, предполагам, че е имало някакво привличане между Барбара и него — защо иначе ще се ожени за нея?

— Размишлявах и за това.

Ейми пусна ръката му и се облегна на стола.

— И до какъв извод стигна?

— Ами, знаеш как се придържа към протокола чичо Джиф — всичко трябва да е изрядно. На младини е трябвало да мисли за кариерата си. Ако през шестдесетте и седемдесетте години са го заподозрени, че има връзка с друг мъж, репутацията му е щяла да се провали. Можело е дори да бъде публично порицан.

— Значи съпругата му го е направила уважаван мъж?

— Да.

— Но коя жена би се съгласила на подобен брак?

— Вероятно Барбара е открила истината, когато е било твърде късно.

Ричард се замисли.

— Може и да си права.

— Имам такова чувство. Предполагам, че е успяла да получи каквото е искала от брака си — бебе — и когато е разбрала, че е бременна, е напуснала чичо Джиф.

— И се е омъжила за друг, след като той се е развел с нея.

Ейми кимна тъжно.

— И следващият й брак не е бил щастлив. Научих от Марк, че вторият му баща е малтретирал и него, и майка му.

— Дали още нещо ще се стовари на главите ни от богатото минало на чичо ти?

— По дяволите! Надявам се, не — засмя се тя.

— И няма повече никакви тайни?

Очите й потърсиха неговите.

— Никакви, за които да се тревожиш в момента…

Ричард се навъси.

— Какво означава това, Ейми? Има ли нещо, което криеш? Притеснена ли си от нещо?

— Хей, лекарят ми нареди да те развеселя, а не да те обременявам с тревогите си.

— Не отговори на въпроса ми.

Тя реагира бързо, за да не събуди подозрение у него.

— Разбира се, че се тревожа. Имам някои дребни опасения за сватбата ни, Ричард.

— Какви опасения?

— Ами… дали ти ще бъдеш добре. Дали Кейт и Марти ще дойдат от Америка. Много ми се иска Марти да бъде до мен в деня на сватбата ми.

— Това проблем ли е?

„Една малка благородна лъжа няма да му навреди — помисли си Ейми отчаяно. — Пък и ще разсее съмненията му, че нещо не е наред.“

След като си тръгнеше от болницата, тя възнамеряваше да замине за Линкълншайър, но не можеше да му го каже. Ако нещата вървяха според плана й — да преспи тази вечер в хотел, който вече си бе запазила, и да се срещне с Роджър Клейбърн утре сутринта — щеше да се върне да посети Ричард в болницата късно следобед на другия ден и той никога нямаше да узнае за това.

— Работата на Марти е важна за него. Може да му е трудно да пристигне, след като е бил уведомен в такъв кратък срок. Това е най-голямата ми тревога.

— Ейми! Скъпа, скъпа, Ейми!

Ричард протегна ръка към нея.

— Ела тук и дай да те целуна. Не трябва да поемаш тежестта на сватбата само върху своите плещи. По дяволите, любима, ако Марти не може да дойде, ще сменим датата. Няма проблем!

Тя стана от стола, отиде при него и го прегърна внимателно, за да не му причини болка.

— Обичам те — прошепна и го целуна по устните. — Ричард Бодън, обичам те толкова, толкова много!

 

 

Лизи Аберкромби се взираше в нея с широко отворени от ужас очи.

— Какво ще направиш?!

— Заминавам за Линкълншайър. Не е толкова далече, за Бога.

— Повече от сто мили, момиче. Да не си се побъркала? И какво ще каже Ричард?

— Не знае и няма да научи.

Ейми остави пътната си чанта на пода до стълбището и се обърна към вбесената икономка, без да покаже ни най-малко собствените си притеснения.

— Няма да те пусна! Ти си луда, момиче! Напълно луда. Тази муха, да намериш детето на Кип Уелдън, е изпила мозъка ти. Знаеш го, нали?

Ейми й обясни спокойно:

— Виж, Лизи, Кейт и Марти ще пристигнат от Щатите за сватбата ми. Задължена съм да им съобщя някакви новини за Кити. Този мъж — този Роджър Клейбърн — знае истинското й име. Бил е сгоден за нея. Не можеш ли да разбереш? Просто трябва да отида и да говоря с него.

— О, да! Ако трябва само да говориш, защо не го направиш по телефона?!

— Той не желае. Каза, че трябва да отида там. Лизи, трябва да отида. Обещах на Кейт, че ще намеря Кити, а това е единственият начин да се добера до момичето. По дяволите, не мислиш ли, че се чувствам достатъчно зле, че ще се омъжа за Ричард и няма да се върна в Щатите? Обещах на Кейт, когато заминавах от Бостън, че ще се върна. Не съм си представяла, че нещата ще се развият така, и ще остана тук. Най-малкото, което мога да направя сега за Кейт, е да намеря Кити и бебето — ако има бебе. Все пак, то е внуче на Кейт и Марти.

— Не ми харесва това. Има нещо гнило и тъмно в цялата работа. Защо този мъж не иска да говори с теб по телефона? Защо трябва да изминеш целия този път?

Ейми въздъхна и хвана ръцете й.

— Лизи Аберкромби, задаваш твърде много въпроси, на които не зная отговорите. Знам единствено, че трябва да се видя с Роджър Клейбърн. Запазила съм си стая в Лин — най-близкото място до фермата му в Хейпни Енд. Утре сутринта ще се срещна с него, рано. Така ще мога да се върна около два следобед и Ричард не е необходимо да научава.

— Но аз зная и това ме тревожи! Бих могла да дойда с теб…

— Не. Този Клейбърн каза, че трябва да съм сама.

Лизи потрепери.

— Колко злокобно!

— Ще бъде светло, когато отида във фермата. И освен това, съм взела мобифона на Ричард със себе си — отвърна Ейми и се потупа по задния джоб на джинсите си.

— Какво ще кажа на чичо ти Джиф?

— Дори няма да забележи отсъствието ми. Не е необходимо да съобщаваш на никого нищо.

— Ами ако Ричард се обади от болницата?

— Лизи! Използвай въображението си.

Ейми вече нямаше търпение да тръгне. Не искаше всичките тези въпроси. Самата тя бе доста притеснена от предстоящата си среща с Роджър Клейбърн, а Лизи не й помагаше с разпита си.

— Да го излъжа?

— Не… не точно да го излъжеш. Виж, колкото по-рано тръгна, толкова по-скоро ще се върна. А вече е три и половина.

— Обади ми се, като пристигнеш.

Лизи бе разтревожена не на шега и Ейми съжали за поведението си спрямо нея.

— Разбира се, Лизи — обеща тя. — И ще се върна, преди дори да си забелязала отсъствието ми.