Джули Гарат
Уговорен брак (26)

Двадесет и шеста глава

Не бе виждала Ричард толкова разгневен.

— Не трябваше да отиваш там сама! — развика се той, когато застана пред него в просторната всекидневна на къщата му, където бе проседял от сутринта в очакване на появяването й.

Беше шест вечерта и Ейми се чувстваше ужасно изморена. Шофирането обратно до Дербишайър след всичко, случило се във фермата на Роджър Клейбърн, бе изсмукало и последните й сили, но мисълта, че Ричард ще се тревожи, бе станала причина да преодолее това разстояние за малко повече от три часа.

— Хубав начин да ме посрещнеш — измърмори тя. — През целия път на връщане мислех за теб, а ти започваш да ми крещиш още в мига, когато прекрачих прага ти.

— Но не се замисли за мен, преди да предприемеш това безумно пътешествие, нали? Дори не ти е минало през ума, Ейми, че ще полудея от притеснение, когато не се появи тази сутрин в болницата!

Ейми протегна ръце към него.

— Ричард, до снощи не знаех, че ще те изпишат днес. Какво очакваше да направя? Да обърна колата в минутата, когато пристигнах там, и да измина целия път през нощта?

— Разбира се, че не. Но знаеш репутацията на насилник на Роджър Клейбърн, нали? Не трябваше да отиваш сама!

— Спрямо мен не прояви никакво насилие — изрече спокойно тя. — Той е болен човек, Ричард. Неизлечимо болен. Както и да е, ще престанеш ли най-сетне да ми крещиш, за да ти разкажа какво се случи днес?

— Предполагам, че всичко е било напразно — отвърна навъсено Ричард. — Не ми съобщи много, когато ми позвъни тази сутрин. Спомена само, че ще се видим по-късно. Какво, по дяволите, трябва да си мисля, Ейми?! Хукваш нанякъде сама…

— Ричард! Престани!

Ейми изтича до него, падна на колене и уви ръцете си около кръста му. После склони глава на гърдите му и изрече съкрушено:

— О, Ричард, беше ужасно това, което се случи днес… Откриха тялото на Кип. За Бога, моля те, не ми крещи повече!

Той я притисна към себе си и лошото му настроение мигновено се стопи.

— Ейми, Ейми, скъпото ми момиче — прошепна й. — Какво се опитваш да ми кажеш?

Сломена, тя му разказа за преживяното през деня. Не се разплака обаче. Сълзите нямаше да помогнат на никого. Когато свърши, мислите й бяха прояснени и за пръв път от години се почувства освободена от призрака на Кип.

Ричард погали косата й.

— Ейми, би ли ми простила някога, че не ти дадох възможност да ми обясниш?

Тя вдигна глава и го погледне в очите.

— Предполагах, че ще си вбесен. Очаквах най-лошото и си го получих…

— Ако само знаех…

Ейми понечи да се отдръпне от него, страхувайки се да не причини болка на раненото му рамо, но той я притегли отново към себе си и я целуна нежно по устните.

— Ще отида да приготвя нещо за хапване. Сигурно не си ял цял ден — тихо рече тя.

— Лизи Аберкромби е в кухнята — отвърна Ричард до устата й. — Засипва ме с внимание и гледа замечтано онази малка къща, която все още се продава. Когато видях ландровъра да спира, я изпратих да приготви прословутия си чай.

Ейми изстена.

— Не! Не искам чай!

Ричард я изгледа странно.

— Какво, за Бога, би трябвало да означава това?

Като осъзна какво бе изрекла, тя сконфузено притисна устата си с ръка.

— Нищо… — отговори дрезгаво. — Просто така си говоря…

— Лизи ми спомена, че напоследък си била доста замаяна.

— Аха…

Ейми сведе погледа надолу — не можеше да го погледне в очите.

— Ейми, ти да не би да си…

Тя го погледна открито.

— Няма да те лъжа. Да, бременна съм. И преди да ме попиташ — не зная как е станало. Имам предвид, че взехме предпазни мерки… Но нищо не е сто процента сигурно…

Ейми отново наведе глава и се загледа в килима, проклинайки се, че бе издала тайната си по неподходящ начин и в неподходящо време. Не бе планирала да му я каже така. Бе изчаквала по-удобен момент.

Насили се да издържи изпитателния му поглед.

— Виж какво… не бих искала да те ядосам или да те разстроя, Ричард. Зная възгледите ти по въпроса… пък и ти знаеш моите.

Ричард се засмя.

— И най-добре скроените планове… и така нататък, и така нататък. Може би понякога ще е по-добре да имаме повече от една алтернатива, а?

— Това ли е начинът ти да намекнеш, че не възразяваш?

— Не съм особено възхитен от идеята девет месеца да се надуваш като балон, а после часове наред да се изтощаваш, докато родиш — изрече той, ставайки сериозен. — Но стореното сторено. Никой не е виновен. Направихме го заедно.

Очите му се изпълниха с нежност и Ричард погали косата й.

— Спомняш ли си какво преживяхме тогава?

— О, Ричард! — измърка Ейми и се притисна към него. — Бях така притеснена, нямах представа как да ти призная. Мислех си, че ще останеш непреклонен и ще ме принудиш да направя аборт.

В погледа му се появи болка.

— Непрекъснато ме преследва фактът, че съм убил човек, макар и случайно. Как си го представяш, предумишлено да отнема живота на собственото си дете?

Пръстите му се впиха в раменете й, докато я гледаше право в очите.

— Ейми, не се страхувай никога повече да ми се доверяваш! И аз съм човек, за Бога! И едно нещо е сигурно, любов моя, дори да направим същата грешка дузина пъти, никога няма да те накарам да се отървеш от бебето.

Тя беше прекалено развълнувана. Отдръпна се от него и извади от задния си джоб носна кърпичка, за да изтрие очите си. Постепенно се поуспокои.

— Ти беше така категоричен, че не искаш да имаме деца, Ричард. Сега обаче, ми се струва, че май нямаш нищо против.

— Страх ме е… Не съм предполагал, че ще открия любовта отново. Живеех като самотник, откакто Грейс почина, но не ми харесваше. Когато те видях за пръв път, аз исках…

— В параклиса на „Уайдеил Хол“?

По лицето му бавно разцъфна усмивка.

— Дори тогава… Никога не бях срещал друга като теб преди, но те желаех. И когато започнах да те желая все по-силно и да се влюбвам в теб, дори не се осмелявах да си помисля, че бих могъл да те загубя. Спомнях си как моят свят бе свършил, след като Грейс си отиде, и осъзнах, че единственият начин да предотвратя да не се случи това отново, е никога да не забременееш.

— Може да ме прегази автобус — подхвърли иронично Ейми.

— Ако се бях сетил по-рано, сигурно щях да предприема кампания да забранят автобусите тук — засмя се гласно той. — Разбрах те. Не мога да те пазя двадесет и четири часа в денонощието. Не бих и искал. Когато се ожених за Грейс, сгреших, като си мислех, че тя е мое продължение. Зная, че ти няма да ми позволиш да го направя с теб.

— Значи бях права да хукна така към Линкълншайър — това ли се опитваш да ми кажеш? — подразни го тя.

Ричард отново стана сериозен.

— Сбърках, като ти се разкрещях така. Животът си е твой, Ейми. Дори петдесет години след женитбата ни пак ще продължавам да се грижа за теб и да те предпазвам — но ще зная по-добре как да го правя.

— От теб ще стане страхотен баща, Ричард, ако се отнасяш и с децата ни по същия начин.

— Остави ме първо да свикна с тази мисъл. Все още съм шокиран от откритието, че ще бъда баща.

— Имаш ли нещо против, да зарадвам Лизи?

— Лизи не е проблем — прегърна я той. — Но Джиф Уелдън е друго нещо. Как ще му съобщим новината?

— Няма да му съобщаваме! — решително заяви Ейми. — Ще се оженим през август — само след три месеца, а и чичо Джиф не го е грижа дали съм бременна или не. Той си изми ръцете преди толкова много години, когато ме изпрати при Кейт и Марти.

— Все още те боли, че те е отблъснал, нали?

— Може би…

— Ще се постарая да направя всичко възможно, никога повече да не бъдеш отблъсквана — обеща й Ричард.

Тя го целуна тържествено по устните.

— Донесох тук розовия храст, Ричард. Имаш ли нещо против, ако го посадя някъде в края на градината?

— Розовият храст?

— Малкият храст, който беше посаден до вратата на Роджър Клейбърн. Полицията го изкорени, докато се опитваше да влезе в зимника.

Ричард се усмихна.

— И на теб ти дожаля за розата!

Ейми кимна, леко смутена.

— Виж, зная, че съм луда, но трябваше да го направя.

— Не си луда. Можеш да отделиш най-почетното място за храста — дори по средата на моравата, ако пожелаеш.

— Не. Това е малка, срамежлива роза. Даже няма още нито една пъпка на нея.

— С твоята решимост да я спасиш, скоро ще има.

— И не възразяваш?

— Няма да ревнувам от един розов храст, любима.

— Това обаче е розовият храст на Кип…

— Кип е мъртъв. И мисля, че разбирам какво става в теб.

— Последната завеса. Последният спомен за любов, която никога не е съществувала… Никога не съм изпитвала към Кип това, което изпитвам към теб, Ричард. Дори не съм го познавала като мъж. Днес даже мога да изпитвам съчувствие и съжаление към Роджър Клейбърн. Осъзнах, че той поне наистина е обичал Катрин, и едва когато Кип се е появил на сцената, светът му е започнал да се разпада. Мисля, че и Катрин го знае. Както и да е, тя тръгна с него, когато полицаите го отведоха.

Ричард взе ръката й.

— Хайде, да вървим в кухнята и да видим какво прави Лизи. А след като похапнем, ще потърсим подходящо място в градината за розата на Кип Уелдън.

 

 

Всеки ден Ейми ходеше до Хатън ин дъ Деил с колелото, за да се грижи за розата. Храстът скоро пусна корени и до края на юни вече бе силен, здрав и се покри с блестящи листа.

Това обаче бе тъжен период за Кейт и Марти. Аутопсията показа, че Кип е починал от хипотермия, вследствие на това, че е прекарал повече от два часа в ледените води на реката през онази зимна нощ. Роджър Клейбърн не би могъл да направи нищо, за да го спаси. Тленните останки на Кип бяха върнати в Америка за истинско погребение и Ейми и Ричард отидоха в Бостън за няколко дни, като взеха със себе си снимки на малката Кимбърли Блейк.

Беше уговорено Катрин да присъства на сватбата на Ейми през август заедно с малката си дъщеря, за да може детето да се запознае с дядо си и баба си от Америка, и Кейт телефонираше редовно, след като Ейми и Ричард се завърнаха вкъщи, за да им разказва за всички изненади, които бе приготвила на малката дъщеричка на Кип.

Катрин писа на Ейми, че се е преместила в Линкълншайър с Ким, за да може да се грижи за Роджър през последните му месеци. „Никога не бих могла да го обичам — казваше тя, — но сега разбирам много от действията му.“

През юли времето стана горещо и сухо — от седмици не бе валяло. Ейми продължаваше да кара велосипеда редовно до къщата на Ричард — понякога сутрин, понякога следобед. Знаеше, че на Ричард не му е приятно да използва колелото вече, когато бе бременна в петия месец, но не й бе забранил да го кара.

Държеше на думата си, никога да не издава ултиматуми. Беше приел, че тя може да носи отговорност за постъпките си. И Ейми го заобикваше все повече и повече заради търпимостта му. Тя обаче нямаше намерение да рискува с бебето и съзнаваше, че скоро трябва да престане да кара велосипеда. Чувстваше се доста добре — особено сега, след като сутрешното й гадене вече бе отминало.

Зарече се днес да й е последният ден, в който ще отиде до Хатън ин дъ Деил с колело.

В градината беше горещо. Върна се в прохладната кухня, където не проникваха слънчевите лъчи, и седна близо до отворената врата на стар тапициран люлеещ се стол, в който двамата с Ричард се бяха влюбили преди две седмици на един търг. Наля си чаша изстуден портокалов сок и се загледа в изпъстрената с цветя градина. Тази вечер Ричард щеше да я води в Хатън в новооткрития Център за изкуства, за да гледат любителското представление на „Изборът на Хобсън“, получило добри отзиви в местната преса. Очакваше спектакъла с нетърпение.

Животът й като че ли най-после се нареждаше.

Сигурно бе задрямала, след като остави празната чаша на пода до себе си, защото се събуди, стресната от силно чукане на предната врата. Тръгна по коридора, за да отвори. Който и да бе, изглеждаше доста настойчив. Чукането се повтори, когато почти бе стигнала до вратата.

— Окей! — извика. — Идвам. Почакай минута.

Джон Греъм свали шофьорската шапка от главата си и изтри потното си чело.

— Слава Богу, че все още сте тук — изрече той.

— Извинявай, господин Греъм, задрямала съм в люлеещия се стол — засмя се тя. — Лизи ли те е изпратила да ме вземеш? Сигурна съм, че не съм я молила за това. Щях да се върна с колелото, както обикновено.

— Може ли да вляза, госпожице Уелдън?

— Разбира се! Ела да изпиеш чаша портокалов сок. Препоръчвам ти го.

Джон Греъм я последва в кухнята.

— Седни — покани го Ейми и тръгна към хладилника.

— Не, госпожице. Вие седнете. Госпожа Аберкромби каза, че трябва първо да сте седнала.

Тя се завъртя рязко.

— Лоша новина, нали? Хей! Какво има? Господи! Изглеждаш ужасно. Какво се е случило?

— Седнете. Моля ви, госпожице Уелдън!

— Кажи ми! — почти изкрещя Ейми. — Чичо ми да не е получил нов сърдечен пристъп? Лизи да не е болна?

— Не, не. Нищо подобно… — вдигна ръце Греъм. — Моля ви, седнете!

— Кажи ми! — изпадна в паника тя. — Ричард, нали? Нещо се е случило с него! Станала е злополука в каменоломната и никой не се осмелява да дойде и да ми съобщи…

— Не! Не!

Джон Греъм клатеше силно главата си и се опитваше да я успокои.

— Кажи ми! Мога да го понеса. Кажи ми…

— Къщата, госпожице Уелдън…

— Къщата!

Ейми го изгледа втренчено с широко отворена уста.

— Къщата?! — възкликна и избухна в смях. — Какво е това? Някаква шега?

— Срутва се, госпожице Уелдън…

Джон Греъм смутено въртеше шапката в ръцете си.

— Срутва се? — повтори тя като ехо.

— Започна от западната кула. Просто се срути. Разнесе се такъв тътен — никога не съм чувал нещо подобно преди. После целият хълм се разлюля и основите на кулата се плъзнаха към реката, като повлякоха след себе си цялото западно крило, а после и зимната градина.