Джули Гарат
Уговорен брак (1)

Първа глава

Писмото от Англия пристигна в Бостън точно двадесет и четири часа, след като директорът на началното училище „Пейсли“ бе предложил на Ейми Уелдън преподавателското място, за което тя мечтаеше.

— О, не!

— Какво има, скъпа?

Ейми плъзна бледосиния лист върху масата към Кейт Уелдън — американката, която я бе осиновила преди дванайсет години.

— Прочети го, Кейт… — рече й задавено. — Не би могло да дойде в по-лош момент. — От икономката на чичо ми Джиф, Лизи Аберкромби…

Лицето на Кейт се изкриви болезнено и тя набързо прегледа съдържанието на писмото, притаявайки дъх, когато стигна до края му.

— Вярно е, че не би могло да дойде в по-неподходящо време. Какво ще правиш, детето ми?

— Лизи пише, че чичо Джиф наистина бил зле този път.

— Само бронхит — направи пренебрежителен жест с ръка Кейт. — Марти твърди, че брат му страдал от това всяка зима. Предполагам, че е от студа и влагата в Дербишайър.

— Все пак чичо Джиф сигурно е твърде зле, за да ми изпрати Лизи подобно съобщение.

— И да те принуди да прекосиш Атлантическия океан, за да посетиш онзи свадлив стар дявол в замъка му.

— Не ми се иска да вярвам, че е нещо сериозно. Всъщност, той не е стар дявол, Кейт, а просто понякога е леко раздразнителен.

— Доста меко определение — изсмя се Кейт. — Ще ти кажа нещо, Ейми. Съвсем не беше „леко раздразнителен“ преди тридесет години, когато узна, че малкият му брат възнамерява „да пропилее живота“ си с мен! Само да бе видяла писмото му до Марти. Пишеше, че се отказвал от него, и че ще го лишал от наследство, ако обърнел гръб на Англия и семейството си, което означаваше на него самия — стария скъперник. Честно казано, косата ти би настръхнала, скъпа.

— Как може да е бил толкова рязък. В края на краищата, нали той ме повери на теб и Марти, след като родителите ми починаха.

— Подозирам, че го е направил, защото не е искал да поеме отговорността за отглеждането на едно дете, което при това е и момиче.

Ейми се засмя. Въпреки тридесетте години разлика във възрастта, двете се държаха по-скоро като сестри, отколкото като майка и дъщеря. Кейт беше на петдесет и четири, но си признаваше само четиридесет и девет. През последните пет години си „оставаше“ все на четиридесет и девет, като решително отказваше „да навърши“ петдесет.

— Е? — посегна тя към пакета с цигари. — Няма ли да кажеш нещо? Няма ли да ми отрежеш главата, че го обвинявам?

— Защо се нервираш? — отвърна Ейми, познавайки добре пристрастеността й към никотина в моменти на нервно напрежение.

Кейт щракна със запалката си и отметна глава назад. Буйната коса падна върху рамото й. Тя изпусна кълбо дим и остана загледана в него, докато то се стопи във въздуха.

— От къде на къде ще съм нервна? Само защото ми се пуши рано сутринта, не означава, че съм нервна!

— Трябва да престанеш да пушиш. Марти ще те убие, ако открие, че не си се отказала, след като тържествено му обеща да го направиш.

— В мен няма нищо „тържествено“, скъпа — дори и в обещанията ми. И Марти го знае. Ако не го е научил все още, ще го разбере. Както и да е, той не е тук сега, а като напръскам малко восък по мебелите, ще убия миризмата на тютюн. Ако не пушех, щях да се пристрастя към сладкишите и тогава щях да напълнея. Това, което Марти не знае, не може да му навреди.

Ейми отново се засмя.

— Говориш също като икономката на чичо Джиф. Спомням си, че Лизи винаги изричаше подобни мъдрости през няколкото месеца в „Уайдеил Хол“, преди да дойда при вас.

— Имаш предвид, преди Джиф Уелдън да се отърве от теб? Преди да те изпрати да живееш при Марти и мен в Щатите? — подхвърли многозначително Кейт.

— Ако те слуша човек, ще си помисли, че чичо Джиф ме е продал в робство.

— Нямаше представа каква съм аз, нали? Не беше ме виждал. И все още не е. Така и не ме покани в Англия да посетя мрачния му, студен замък в планините на Дербишайър.

— Мисля, че е по-правилно да се казва хълмовете на Дербишайър — подсмихна се Ейми. — Планините са в Шотландия.

— Все е Англия, нали, скъпа? А Англия е просто една дребничка, незначителна завъртулка на картата. Планини, хълмове — каква е разликата?

Ейми изпи сутрешния си плодов сок и подпря лакти върху безупречно чистия барплот в кухнята.

— Наистина ли никога не си виждала чичо Джиф, Кейт?

— Не, скъпа. Запознахме се с Марти, докато той беше на обмяна на опит между болниците през шестдесетте. Брат му обезумял от гняв, когато узнал, че Марти ще се жени за някакво малко червенокосо момиче от САЩ, и че възнамерява да си създаде дом тук, в Бостън.

— Но чичо Джиф продължава да пише на Марти, нали?

— За мен обаче не споменава и дума — сбърчи нос Кейт Уелдън. — Повярвай ми, скъпа, Джифърд Уелдън е стар, злобен човек. Знаеш, че не обичам да говоря лошо за хората, но от него лъха нещо злокобно. Може би ще е по-добре никога да не го срещна. Вероятно ще му ударя един заради начина, по който третира Марти.

— Не би могъл да ви мрази. В края на краищата, той се е съгласил да ме осиновите.

— Повтаряли сме ти неведнъж, сладката ми, че Джиф нямаше ни най-малка представа как се гледа дете. А и вероятно не е искал замъкът му да бъде в безпорядък.

— „Уайдеил Хол“ всъщност не е замък. Спомням си го — голяма, каменна, студена и мрачна къща, която въобще не беше разкошна като замъците на кралицата в Уиндзор и Балморал.

— Все пак, там си прекарала няколко месеца. Достатъчно дълго, за да премисли чичо ти Джиф нещата, а после да те прехвърли при нас като колетна пратка.

— Вероятно, щеше да му е трудно да се грижи за мен. Той беше хирург и живееше в Лондон през по-голямата част от времето.

Ейми почувства, че трябва да каже нещо в защита на настойника си, въпреки че години наред се бе питала, защо чичо й Джиф я бе отблъснал. Родителите й, в края на краищата, я бяха поверили именно на него.

Джиф Уелдън и баща й бяха колеги — хирурзи и добри приятели. И тя приемаше за нещо съвсем естествено, че чичо Джиф и съпругата му по онова време, Барбара, са й станали кръстници. Ейми не помнеше Барбара Уелдън. Знаеше, че тя й е кръстница, защото името й бе написано върху една стара фотография от кръщенето й. На пет или шест години беше попитала майка си за съпругата на чичо Джиф, но бе получила доста смътния отговор, че леля Барбара е трябвало да се върне в Шотландия, където била родена.

„Но защо, мамо?“ — беше настояла Ейми.

„Това не е наша работа, скъпа. То засяга само чичо Джиф и леля Барбара. Не трябва да задаваме твърде много въпроси, нали?“

И Ейми бе престанала да задава въпроси. Не познаваше кръстницата си и просто я бе забравила. Години по-късно, останала наскоро сираче, си бе спомнила отново за нея, стоейки пред огромната мраморна камина в „Уайдеил Хол“ и загледана в портрета на Барбара Уелдън. Той изобразяваше тъмнокоса, черноока хубавица в черна кадифена рокля на фона на голи бърда и пурпурни цветове. За Ейми, която бе страстна почитателка на сестрите Бронте, момичето от картината беше Кати на Хийтклиф, излязло направо от „Брулени хълмове“. Погледнато обаче под различен ъгъл, би могло да бъде и съпругата на Рочестър — лудата от „Джейн Еър“.

През нощите на няколкото месеца, прекарани в „Уайдеил Хол“, Ейми лежеше притихнала в леглото си, заслушана във всяко изпукване и стенание на старата къща, и се завиваше през глава, когато вятърът свистеше около високите кули, за да не я намери призракът на Барбара Уелдън.

„Уайдеил Хол“ не бе нищо повече от своеобразен „трамплин“ за Ейми. Едва се бе настанила там, когато чичо Джиф й съобщи, че я изпраща в Нова Англия, в САЩ, за „известно време“ при по-малкия си брат Мартин, женен за американка. Беше й казал, че двамата имали син на име Кип, с когото тя ще си правела компания. При пристигането си в Щатите Ейми бе установила, че Кип наближаваше осемнадесетте, беше почти мъж и Ейми бе предположила, че той едва ли би искал да го притеснява някаква си тийнейджърка…

Гласът на Кейт я накара да се отърси от спомените си.

— Джиф Уелдън намери начин да се изплъзне от затруднено положение, скъпа. Не ме разбирай погрешно — знаеш, че те обикнахме от мига, когато те зърнахме. И Кип…

Ейми забеляза предателското потреперване на устните й.

— Кип обожаваше по-малката си осиновена сестра — изрече тихо Ейми. — Сестра му също го обожаваше.

Кейт отново всмукна дълбоко от цигарата си и изпусна бавно дима. Загледа се в нея с полупритворени очи и промълви почти шепнешком:

— Не мога да повярвам, че наистина го няма. Едва ли някога ще се примиря с тази мисъл…

— Кейт… недей…

Ейми протегна ръка над масата и стисна слабата китка на по-възрастната жена.

Кейт Уелдън отметна рязко глава.

— Мислиш ли, че съм луда, скъпа?

— Не… не… Но беше толкова отдавна…

— Две години и половина, откакто го изпратиха в Англия. Две години и половина, откакто видях за последен път момчето си. А сега Джиф Уелдън иска и ти да се върнеш. Не е ли достатъчно да загубиш едно дете?

— На мен няма нищо да ми се случи, Кейт.

— И Кип никога не е допускал, че нещо може да му се случи, захарчето ми!

Ейми почувства, че сълзите напират в очите й.

— Отдавна не си ме наричала така…

— Със сигурност ще те загубя, както загубих и сина си, ако отидеш на този прокълнат от Господа остров, момичето ми.

Сърцето на Ейми се сви.

— Не, Кейт — отвърна тихо. — Няма да ме загубиш. Ще се върна. Обещавам, че ще се върна.

— И Кип трябваше да се върне. Кип не биваше да свърши в някаква дълбока, тъмна река там. Какво прави все пак „великата“ американска армия — да позволява на момчетата да шофират посред нощ?! Шестнадесеттонен транспортьор! Питам те — имат ли такива пътища в Англия, които могат да издържат шестнадесеттонен транспортьор в близост до река?

Ейми поклати глава и се опита да не мисли какво се бе случило с Кип.

— Не зная, Кейт. Просто няма точен отговор? Твърдят, че катастрофата е станала на моста по чиста случайност.

— Чиста случайност също, че е била противна английска нощ с поледица и суграшица. Обвинявам американската армия, че е отредила на тези младежи подобна участ!

— Но в Англия вали, Кейт, много — както и тук в Америка. Понякога зимите и в Бостън са ужасни. Би могло да се случи и тук.

Кейт се отдръпна и разпери ръце във въздуха, разсипвайки пепелта от цигарата си върху кухненския плот.

— Англия е отвратителна страна! Да вали суграшица с вихрушка и да заледява пътищата!

Ейми стана от стола си и заобиколи плота.

— Не се нуждая от успокояване, момиче — спря я Кейт.

— Нямах намерение да се размеквам. Исках само да избърша пепелта…

— Правиш се на чистница, така ли?

Кейт упорито се опитваше да преодолее пристъпа си на депресия. Катастрофата, при която Кип се бе сгромолясал в онази дълбока, буйна английска река в Линкълншайър, бе жесток удар за нея. За Ейми пък не по-малко тежко бе да се примири с факта, че тялото му не бе открито. Кейт и Марти така и не бяха разбрали колко много бе обичала Кип.

„Наистина ли го обичах?“ — запита се.

Докато почистваше пепелта от цигарата на Кейт, Ейми осъзна, че за пръв път след катастрофата мислеше за любовта си към Кип в минало време. И тя като Кейт в продължение на две години се бе надявала, че той ще се появи, или че командването на армията ще се свърже с тях, за да им съобщи, че е станала грешка, че Кип не е мъртъв. Но две години бяха прекалено дълго време, за да продължават да се надяват на чудо — твърде дълго, за да вярват, че Кип би могъл да е оцелял!

— Нямаше да е толкова лошо, ако поне бяхме открили момичето, което очакваше дете от него.

Кейт изгаси фаса си и посегна към нова цигара. Ейми въздъхна шумно.

— С въздишки нищо не може да се промени, детето ми. Щом искам да отровя дробовете си, ще го направя.

— По-добре е да се пристрастиш към сладкишите и да понапълнееш.

Ейми хвърли хартиената салфетка в кошчето за отпадъци и пъхна ръце в джобовете на джинсите си.

— Дори не знаем истинското й име. Няма начин да я открием.

— Кити! Що за име е това по дяволите! Кип възнамеряваше да се оженят, а всичко, което знаем за нея, е, че се казва Кити.

„Кип и Кити!“ Ейми все още не можеше да си помисли за Кип и другата жена, без да изпита омраза. Осъзнаваше, че това е много глупаво, защото никоя от двете не можеше да го има вече. Намираше се някъде на дъното на онази дълбока река или може би приливът бе отнесъл тялото му в открито море. Командирът на Кип им бе писал лично. Писмото му бе кратко:

„… извикани водолази… намерени отломки от транспортьора… открити три тела…“

„Но в онзи транспортьор са били четирима души…“ — мина й през ума.

— Предполагам, че няма да има полза, ако ти падна на колене с молба да не заминаваш за Англия, нали?

Ейми впери очи в Кейт.

— Какво те кара да мислиш, че съм решила да тръгна? С какво бих могла да помогна на чичо Джиф?

— Госпожа Аберкромби пише, че той би искал да останеш при него известно време. Познавам те, момичето ми. Ти никога не отказваш на никого, без да имаш основателна причина. Права ли съм?

— Кейт!

Ейми извади ръце от джобовете си и ги протегна безпомощно напред.

— Кейт, какво да направя? Тъкмо щях да започна работа, която зная, че ще харесам — да преподавам на онези хлапета в „Пейсли“ — и изведнъж това известие…

Тя се загледа към пода, после отметна глава и прекара пръсти през гъстата си руса коса.

— По дяволите! Истинска бъркотия.

— Ще ми липсваш, скъпа!

— Май не трябва да заминавам…

— Да, трябва.

Кейт рязко угаси цигарата си, стана от стола и нежно я прегърна.

— Той е възрастен човек, за Бога. А аз съм една стара егоистка, която не може да преодолее тридесетгодишната вражда. Би трябвало да се срамувам от себе си.

Ейми сложи длани върху раменете й и двете жени останаха така, загледани една в друга.

— Ще се върна — изрече тихо Ейми. — Обещавам ти, Кейт, ще се върна.

— Този свят е истински полудял — отвърна Кейт. — Точно когато си помислиш, че всичко е наред, нещата се обръщат наопаки.

— Но, аз ще се върна!

— Да, скъпа. Ще те чакаме — Марти и аз. Ще направиш ли нещо за мен, детето ми?

— Всичко, което пожелаеш, Кейт.

— Опитай се да намериш тази Кити… и детето, което е родила…

В очите на Кейт проблеснаха сълзи. Тя се отдръпна настрани и измърмори:

— Дявол ме взел! Какво право имам на подобни копнежи? Хормоните ми сигурно не са наред.

— Копнежи ли, Кейт? — засмя се Ейми.

— Копнежи! Да! Полудявам. Но загубих сина си, а някъде, на хиляди мили оттук, има една частица, останала от него. Тази Кити е носила в утробата си внука ми, скъпа. Бебето сега би трябвало да е на две годинки. И този копнеж да бъда баба се засилва с всеки изминал ден. Обещай ми, че ще го направиш. Намери Кити и детето и тогава, може би, Кип ще престане да ме преследва.

 

 

Джон Греъм, шофьорът на Джифърд Уелдън, разпозна момичето веднага. Брадичката й бе вирната малко надменно, а сивите й очи гледаха открито и предизвикателно. Старият Уелдън му бе дал нейна снимка.

Фоайето на летището бе претъпкано, но Ейми се открояваше от останалите — елегантна, самоуверена. Декемврийският ден бе студен и мрачен, но младата американка, като че ли не се притесняваше от времето. Кашмиреният й костюм под палтото от камилска вълна беше скъп, но не и крещящ.

Красивата млада жена се отправи с бързи крачки към Джон.

— Добре дошла у дома, госпожице Уелдън…

Тези думи го затрудниха. Винаги се бе гордял, че не е лицемерен, и сега се учуди на себе си, че бе успял да се усмихне така. „Добре дошла у дома!“ Ако имаше малко разум в главата си, би трябвало да й каже да се обърне и да излети обратно за Нова Англия. Съзнаваше обаче, че дори да го направеше, тя едва ли щеше да го послуша.

— Вие сте шофьорът на чичо ми, нали?

Устните му се присвиха от американския й акцент. Докато поемаше подадената му крехка ръка, душата му се бунтуваше яростно и той проклинаше стария Уелдън, че я бе извикал. Ако си бе останала в Америка, никога нямаше да научи истината за настойника си. А сега щеше да узнае тайните на „Уайдеил Хол“ — тайните на това мрачно, порутено имение, превърнало се в белег… Не, не просто в белег, а в голяма зееща рана върху хълма над реката.

Хълмовете Пенин и обширните долини на Дербишайър представляваха забележителна природна картина, но „Уайдеил Хол“ не допринасяше с нищо за колорита на пейзажа. Някога имението било истинско бижу, но Джифърд Уелдън го бе занемарил и го бе превърнал в зловеща развалина.

„Горкото дете!“ Джон Греъм пусна ръката й. „Няма нужда още отсега да разбере, че нещо не е наред“ — реши той. Опита се гласът му да прозвучи весело.

— Странно, как се познахме от пръв поглед, нали?

Младата жена кимна приветливо.

— Лизи… имам предвид госпожа Аберкромби — икономката на чичо ми — тя ми писа как изглеждате. Предполагам, че чичо Джиф ви е показал моя снимка.

— Да, госпожице.

— Знаете ли какво трябва да правя сега, господин Греъм?

— Ще ви настаня в колата, а после ще се върна за нещата ви.

Излязоха на паркинга и Джон Греъм отвори задната врата на черния автомобил.

— Ще имате ли нещо против, ако седна до вас? — попита направо Ейми. — Ще скучая сама отзад.

Той й отговори с усмивка:

— Нямам нищо против, госпожице Уелдън. Ще ми бъде приятно да разговарям с някого.

Ейми съблече палтото си и се настани удобно.

Докато чакаше Джон Греъм да донесе багажа й, тя отпусна глава на облегалката и се опита да се освободи от напрежението, обзело я в самолета. Мразеше излитанията и приземяванията, но все пак бе успяла да дремне малко по време на дългия полет.

Мислите й се връщаха назад към Бостън в Нова Англия, към Кейт и Мартин Уелдън. Надяваше се, че няма да им липсва твърде много. Всъщност, на самата нея те вече й липсваха! Дванадесет години бяха достатъчно дълъг период, за да се почувства част от това семейство. И то бе истинско семейство до момента, когато им съобщиха за изчезването на Кип.

Мисълта й за Кип бе съпроводена отново с болка.

— Кип Уелдън… — прошепна тихо, — нима никога няма да успея да те прогоня от себе си?!

Въздъхна и се загледа през прозореца към натовареното движение около летището. Изненада се, че обстановката не й се струваше особено позната. Напомни си, че бяха изминали цели дванадесет години. Усети колата да се тресе и погледна назад. Джон Греъм подреждаше нещата й в багажника. „Багажник^[1]! Това ли е правилната дума? — мина й през ума. — Не… като че ли тук го наричаха другояче, но как беше?“

Шофьорът в тъмносиня униформа заобиколи автомобила и се настани зад волана.

— Всичко е тук — засмя се той, като я погледна косо. — Един куфар, един сак и една кожена пътна чанта в багажника.

— Багажник! Това е. Опитвах се да си спомня как се наричаше в Англия. Предполагам, че ще трябва да прекарам следващите шест месеца над речниците, за да оправя говора си, господин Греъм.

Джон затвори вратата и вдигна назидателно пръст.

— Госпожице Уелдън, в „Уайдеил Хол“ ми викат просто Греъм. Не бих ви посъветвал да се обръщате към мен с „господин“.

— Просто Греъм? Но това звучи толкова непочтително!

Ейми се намръщи, но шофьорът вече бе потеглил и цялото му внимание бе съсредоточено в пътната обстановка.

— Колко ще пътуваме до „Уайдеил Хол“, господин Греъм?

— Ще стигнем за чая, госпожице.

— Откога работите при чичо ми? Не знаех, че си е наел шофьор. Преди винаги караше сам.

Джон Греъм я погледна в огледалото за обратно виждане, преди да й отговори.

— В „Уайдеил Хол“ съм малко повече от пет години — след като лекарят на господин Уелдън го предупреди да не кара повече кола след онзи сърдечен пристъп.

— Но чичо Джиф е добре сега, нали?

— Трябва да приема нещата по-спокойно.

Джон Греъм отново се съсредоточи, за да се включи в магистралата.

— Не бива да се вълнува — добави след малко.

Ейми наклони главата си на една страна.

— Не смятате, че появяването ми ще го развълнува прекалено много, нали?

— Не, ако скоро се научите да говорите чист английски език, госпожице.

— Проклятие! Мога ли да го направя за час и половина, как мислите?

— Не бих се тревожил, ако съм на ваше място — отвърна любезно Джон Греъм.

— Не мога да се променя за секунди. Искам да кажа, че съм живяла в американско семейство цели дванадесет години. Завърших гимназия в Америка, а после и колеж, за да имам право да преподавам в началното училище. Оставих приятелите си в Нова Англия. По дяволите! Съвсем естествено е да започна да говоря като американка.

— Сигурен съм, че чичо ви ще го разбере, госпожице.

Ейми обаче не беше толкова сигурна. Досега не бе имала ни най-малка представа, че ще изпита страх от завръщането си в „Уайдеил Хол“.

— Тук имаше американски части по време на войната, госпожице.

— Да, но войната свърши преди около половин век, господин Греъм. И се обзалагам, че чичо Джиф е стоял далече от янките.

Тя се загледа през прозореца. Вече се движеха по магистралата с висока скорост.

— Предполагам, че ще донеса само неприятности в „Уайдеил Хол“, нали? — сбърчи чело Ейми.

— Вие ще бъдете глътка свеж въздух, госпожице, ако не се лъжа.

Тя долови искреност в гласа на Джон Греъм и настроението й се повиши.

Трафикът бе доста натоварен. Не очакваше пътищата в Англия да са така задръстени и остана смълчана известно време. Джон Греъм пусна радиото, за да чуе прогнозата за времето. Наближиха някаква отбивка. Той изключи приемника и подаде ляв мигач.

— Няма ли да останем на аутобана? — попита Ейми.

— Не, госпожице, тук трябва да завием. Впрочем, ние наричаме тези пътища магистрали в Англия, а не аутобани.

— Ще трябва да ви наема за преводач, господин Греъм.

— Не господин, моля ви, госпожице Уелдън! Вижте, почти наближаваме Дербишайър. Искам да ви помоля още веднъж да не ме наричате „господин“, когато пристигнем в „Уайдеил Хол“.

— Как да ви наричам тогава? Може би Джон?

— Не, госпожице. Просто Греъм. На чичо ви няма да му хареса, ако се обръщате към мен по друг начин — просто Греъм.

Веждите й се повдигнаха многозначително.

— Никой не трябва да понася подобно отношение, господин Греъм.

— Шофьорите са незначителни същества, госпожице. Те просто изпълняват някаква функция.

— Това не се отнася само за шофьорите — направи гримаса Ейми. — Какво ще кажете за моята недодяланост и за жълтеникавата ми коса. Да не говорим пък за ястребовия ми нос, който ми е навлякъл какви ли не затруднения, когато го пъхам там, където не трябва.

— Затруднения ли казахте, госпожице? Какво означава „затруднения“?

— Вие ми се подигравате, Просто-Греъм! Всеки знае какво са затрудненията.

— Да, мис, шегувам се! Ходя на кино и съм гледал стотици американски филми, но ако очаквате чичо ви да разбере речника ви… ами, мисля, че искате прекалено много.

— Ха! Толкова ли е лош? Имам предвид речника ми?

— Не съм казал, че е лош, госпожице.

Греъм като че ли нямаше желание да разговаря повече за своя работодател и внимателно сви по тясната главна улица на малкото селце.

— О, по дяволите! — промърмори тихо Ейми. — Защо ли се завръщам?

— Завръщате се при хора, които милеят за вас — отвърна й лаконично той. — Никога не се съмнявайте, госпожице Уелдън. Госпожа Аберкромби, например — за нея вие сте целият свят.

— Лизи ми липсваше. Знаете ли, пишеше ми през всичките тези години. Това все пак е нещо.

— „Уайдеил Хол“ би пропаднал съвсем без госпожа Аберкромби.

— Тя е дракон, Просто-Греъм! Разбира се, вие не може да не сте го открил досега.

Шофьорът присви устни, но не отвърна нищо.

— Но очарователен дракон — добави Ейми.

Той се засмя от сърце.

— Предполагам, че чичо Джиф не се е превърнал в човек, който разваля удоволствието на другите, нали?

— Не ви разбирам, госпожице — изрече предпазливо Греъм.

— Намекнахте ми, че чичо Джиф би ви изкормил жив, ако узнаеше, че ви наричам „господин“! Това имам предвид — поясни му Ейми.

Джон отново не й отговори, но тя усети някакво напрежение във въздуха и инстинктивно разбра, че Джон Греъм не харесва чичо й. Изпита безпокойство. Спомняше си смътно чичо си Джиф — беше може би малко студен, вглъбен в себе си и доста старомоден — но не си спомняше да е бил деспот спрямо своята прислуга.

— Чичо Джиф е добър човек — настоя тя.

— Да, госпожице…

Греъм превключи скоростта и колата се заизкачва по един стръмен хълм. За известно време се възцари мълчание. Ейми се загледа през страничното стъкло в заскрежените живи плетове и към малките къщички, сгушени под комините, от които се виеше дим. На хоризонта се открояваха далечни върхове, забулени в мъгла.

Пое си дълбоко дъх, за да се успокои, защото сърцето й бе започнало да бие лудо, когато различи познатия пейзаж.

— Ето ги, господин Греъм! Върховете! — посочи развълнувано напред.

— Имаме още доста път, госпожице. Първо трябва да минем през прохода „Блекторн“, а той може да бъде коварен при мъгла и скреж като днешните.

Ейми потрепери, но това не бе от страх.

— Спомням си, когато с чичо Джиф минахме за пръв път през прохода с кабриолета му. Имах чувството, че се изкачвам на върха на света.

Джон Греъм не обърна особено внимание на думите за чичо й.

— Спускането надолу ме притеснява, госпожице — засмя се той. — Има няколко противни завоя и две пропасти, дълбоки около тридесетина метра.

— Но изживяването е страхотно, господин Греъм — да се погледне целия Дербишайър като на длан.

— Да, госпожице — отвърна Греъм, който очевидно не бе така очарован от тази перспектива. — Само че минаването през прохода тази сутрин не беше никак лесно. Мъглата беше гъста като оризов пудинг.

Ейми се настани по-удобно на седалката и се прозя. Беше станала преди разсъмване тази сутрин, но не й се искаше да заспива и да пропусне великолепието на върховете. Замисли се върху разговора си с Джон Греъм преди няколко минути. Обсеби я натрапчивата идея, че нещата в „Уайдеил Хол“ са се променили, докато е била в Америка. Шофьорът подчертано сдържано говореше за чичо й. Трябваше да си изясни положението, защото в края на краищата, чичо Джиф бе нейният спасител.

— Той всъщност, не ми е истински чичо… — изрече гласно.

— Зная, госпожице — отвърна хладно Джон Греъм.

— Родителите ми починаха, а чичо Джиф ми беше кръстник.

— Наистина ли, госпожице? — изрече този път отегчено шофьорът.

— Баща ми беше лекар.

Той отново смени скоростта.

— С чичо Джиф бяха колеги. Работеха в една и съща болница. Чичо Джиф беше хирург…

Греъм шофираше мълчаливо.

— Не искате ли да научите нещо повече за мен?

— Работата ми не е да научавам неща за вас, госпожице.

Проходът „Блекторн“ отново я очарова, както в детството й. И не след дълго черната кола сви от шосето през долината, по лъкатушещия частен път, водещ до „Уайдеил Хол“. Къщата бе скрита зад дърветата. Виждаше се едва след последния завой, където каменният мост се извисяваше над река Истън.

Възбудата на Ейми нарасна и тя се приведе напред в очакване. Реката бе придошла и проблясваше мътно в късния мрачен следобед.

Джон Греъм се засмя тихо.

— Радвате ли се, че се върнахте?

Ейми само кимна. Не можеше да говори, защото в гърлото й сякаш бе заседнала буца. Не бе предполагала, че ще се почувства така. Спомените бяха странно нещо. „Уайдеил Хол“ я бе приютил, когато целият й свят се бе преобърнал преди толкова много години.

Къщата си бе все същата — с квадратните кули, с вдлъбнатите навътре прозорци в инкрустирани рамки и с високите комини. От моста над Истън „Уайдеил Хол“ изглеждаше като средновековна крепост, стъпила здраво върху хълмовете на Дербишайър.

Черната кола изкачи възвишението, мина през старинната порта и спря в двора, покрит с каменни плочи и ограден с високи стени. Джон Греъм паркира плавно пред централния вход, декориран с повехнали розови храсти и орлови нокти, които се увиваха самотно около високата извита веранда.

Ейми разкопча предпазния си колан и си пое дълбоко дъх, за да се успокои. От сянката на верандата към нея се отправи мъжки силует.