Джули Гарат
Уговорен брак (17)

Седемнадесета глава

Ейми беше седнала на нисък тапициран стол пред огледалото на тоалетката. Обърна се рязко, когато той нахлу в спалнята й.

Ричард очакваше, че ще я завари цялата в сълзи и трепереща в мокрите си джинси, а не само по сутиен и бикини да сваля грима си. Джинсите, пуловерът, чорапите и обувките й бяха разхвърляни по пода.

— Върви си! — изрече тя сухо. — Трябва да се приведа в приличен вид, за Бога. Между другото, няма да е лошо и ти да сториш същото. Слиповете са добре за любовници, но когато става дума за брак по сметка…

— Ейми! Нека не започваме всичко това отново.

Веждите й се повдигнаха въпросително.

— Не си ли дошъл тук затова? Да започнем нов спор?

— Не.

Тя хвърли салфетката в кошчето до тоалетката и го погледна.

— Защо тогава? Защо си тук? Спалнята ти е от другата страна. Предлагам ти да се обърнеш и да я намериш, господин Бодън.

— Мислех, че си разстроена — разтвори ръце Ричард. — Затова те последвах… Е, поне това е една от причините.

— Да се надяваме, че втората е по-основателна от първата — отговори Ейми и отвори малка позлатена пудриера. — Ау? На плашило приличам!

Продължи да се оглежда в огледалото, като очевидно го чакаше да излезе от стаята й или да й даде прилично обяснение защо е нахълтал така.

Той пристъпи и застана до гърба й.

— Каза, че ме обичаш… — изрече с усилие.

Ейми го погледна в огледалото и се намръщи. Все още имаше следи от сълзи по лицето й, очите й бяха влажни, а носът й зачервен.

— Мразя да те виждам такава.

— Мислиш ли, че на мен ми е приятно да се гледам такава? — отвърна гневно тя. — Някои момичета могат да трогнат мъжките сърца, като се обливат в сълзи, но на мен ми подпухват очите и носът ми почервенява!

— Тогава ще е по-добре да не те разстройвам никога повече, защото едва ли бих могъл да закусвам и да гледам подпухналите ти очи и зачервения ти нос прекалено често.

— Много смешно!

— Не бих могъл да ти причиня това.

— Какво? — попита Ейми и започна да разресва косата си с четка.

— Да те разстройвам толкова много.

Четката й замръзна във въздуха и тя поклати глава.

— Виж — поде делово. — Аз искам „Уайдеил Хол“ да се ремонтира или каквото там трябва да се направи, а ти искаш гаранция. Окей, имаш я. Казах, ще се омъжа за теб и няма да се отметна от думата си. Грабни ме, докато ти се удава тази възможност, Ричард, ако схващаш какво имам предвид.

Ричард скръсти ръце пред гърдите си, загледан в блестящата й тъмнозлатиста коса.

— Схващам какво имаш предвид — рече тихо. — Няма да ми се предложиш отново на поднос, нали?

— Определено, не. Ще има други кандидати, които ще ме вземат, ако ти не ме искаш.

— Искам те…

— Докажи го тогава — подхвърли студено Ейми.

— Да докажа, че те искам?

— Аха!

Очите му се присвиха. Запита се какво ли си бе наумила.

— Единственият начин да го докажа, е да ти го кажа.

— Или да ми го покажеш…

Ейми остави четката и се завъртя към него.

Той задържа погледа си върху лицето й — далече от оскъдната ивица лъскава дантела, прикриваща гърдите й. Не можеше да пренебрегне обаче тези съблазнителни рамене, нито дълбоката, изкусителна трапчинка на шията й.

— Облечи си нещо — изръмжа Ричард. — За Бога…

Обърна се, за да потърси нещо, с което да я наметне. Върху леглото имаше някакъв халат. Сграбчи го и го разтвори пред нея.

— Ето! Покрий се.

Ейми не му обърна внимание и остана на мястото си с изправено стройно тяло и дълги бедра. После се завъртя бавно.

— Облечи ме сам, ако голотата ми те притеснява.

— Притеснява ме! — процеди той и й наметна халата.

Но преди да се отдръпне от нея, тя отново се обърна с лице и се приближи на опасно разстояние.

— Ейми! Не! — простена Ричард.

— Прегърни ме…

— Прегръщам те, за Бога…

И против волята си, той правеше точно това. Дланите му се плъзгаха върху копринената материя от рамене надолу към талията й.

— Искам те под кимоното…

Ейми хвана ръцете му и ги постави върху голия си гръб.

— Кимоно? — повтори Ричард, борейки се със съвестта си и най-вече с тялото си, пламнало от желание. — Звучи много по-секси отколкото халат, не мислиш ли?

Тя постави ръцете си върху раменете му.

— Хей, опитвам се да те прелъстя, но ти въобще не ми помагаш.

— Няма да стане!

Ричард се стегна и се отдръпна от нея.

— По дяволите, Ейми…

Гласът му бе напрегнат от желание, но бе и решителен.

— Не сме дошли тук за това. Не мога… не мога да се възползвам от теб.

Погледна я в очите, изпълнен с копнеж, но в отговор видя само насмешка.

— Ти ме желаеш?

— Да, желая те, а също искам и да се оженя за теб.

— Тогава защо не опиташ, преди да купиш? — рече саркастично Ейми.

— Не го прави евтино. Недей, Ейми!

Тя се повдигна на пръсти и допря устни до неговите.

— Все още не си ме убедил, че наистина ме желаеш.

С огромно усилие на волята Ричард я отблъсна от себе си и прошепна:

— Долу каза, че ме обичаш, Ейми. Но това не е обич. Ти се подиграваш с чувствата ми към теб.

В очите й проблеснаха пламъчета.

— И какви са чувствата ти към мен?

— Обичам те и те уважавам. Не ти ли е достатъчно?

Ейми бавно затвори кимоното и се прикри. После завърза колана му на кръста си и отиде до прозореца.

Ричард осъзна, че би бил истински глупак, ако отхвърлеше това, което тя му предлагаше. Съжали, че бе откровен до грубост с нея. Прекоси стаята и застана зад гърба й — толкова близо, че усети мириса на море в косата й и лекия й, изкусителен парфюм. Тя бе стара и мъдра като вълните на океана; тя бе свежа и млада като утрото. Тя бе неговият ден и нощ, слънцето и луната; тя изпълваше мислите и сърцето му със смеха си и с упоритата си практичност.

Сложи длани върху раменете й и почувства как напрежението й се стопява.

Ейми отпусна главата си назад и косата й докосна пръстите му. Ричард пристъпи още по-близо до нея. Тя хвана едната му ръка, провря я под кимоното си и я постави върху голата си гръд. Кожата й бе по-мека от коприна. Гръдта й се напрегна и връхчето й започна да набъбва от желание.

Ричард сведе глава и се сгуши зад извивката на ухото й, докато устните му се опияняваха от топлината на нежната й шия, на ключицата й, докато бавно я обръщаше с лице към себе си, за да потъне в сладката забрава на обещаващите й устни.

Останаха така дълго, притихнали. Тишината обаче трябваше да се наруши.

— Тук свършва, Ейми — промълви той. — За днес поне.

— Не — прошепна тя. — Тук започва, Ричард. Не можем да се върнем назад сега.

Ричард някак си успя да събере сили, за да отдръпне ръката си от гърдите й. Усети потреперването й. Тъмнозлатистата й коса бе разпиляна около лицето й, сивите й очи горяха жадно като на тигрица, преследваща плячката си.

— Защо? — попита Ейми. — Защо не ме искаш?

Той обхвана лицето й в дланите си.

— Трябва ли да го казвам на глас? Твърде рисковано е. Бихме могли да сложим началото на нов живот — в теб, любов моя.

— Бебе?

Погледът й стана замечтан. Ричард кимна.

— Не мога да поема такъв риск, Ейми. Не мога!

— Дойде с мен тук и не си помислил да вземеш… нищо със себе си? — усмихна се лукаво Ейми.

— По дяволите! Не. Не възнамерявах…

— В колежа, в Щатите, непрекъснато ни повтаряха да не оставяме нещата на случайността.

Той се засмя.

— Никога не съм бил в колеж.

— А аз никога не оставям нещата на случайността. Винаги си нося проклетите „неща“ в чантата — както ни учеха — но и никога не съм имала възможността да ги използвам.

— Ейми… какво говориш?

— Никога не съм ги изваждала и изхвърляла после, Ричард. И чантата ми е до леглото.

 

 

Беше се свила на кълбо, опряла гръб до голото му тяло. Той бе преметнал ръката си през талията й и дланта му лежеше върху бедрото й.

„Така трябва да бъде винаги — помисли си лениво Ейми. — Така трябва да бъде, когато някой те обича…“

А Ричард я обичаше.

Този факт бавно проникваше в съзнанието й, докато лежеше в топлите му обятия на широкото и удобно двойно легло — той я обичаше.

Бавно се обърна по гръб. Мислеше, че Ричард е заспал, след като бе преминала бурята на страстта им.

Не беше заспал обаче. Бе се подпрял на лакът върху възглавницата до нея. Взираше се в лицето й.

— Люби ме отново — измърка Ейми. — Това със сигурност беше нещо много специално, господин Бодън.

— Не! — отвърна той, но очите му се усмихваха, когато докосна с устни нейните.

— Не? Не ти ли беше хубаво? — попита тя, макар да знаеше какъв ще бъде отговорът му.

Изражението му стана сериозно.

— Беше нещо толкова съкровено… Но, Ейми, скъпото ми момиче, трябваше да ме предупредиш…

— Ако го бях сторила, нямаше да ме докоснеш, преди да се оженим, нали? — Тя допря пръсти до устните му. — Не е кой знае какво…

— Девствеността не е „кой знае какво“?!

— Приятелките ми в колежа щяха да ме побъркат от подигравки, ако узнаеха, че ми липсва опит. Трябваше да се преструвам, за да си мислят, че съм като тях. Затова и носех тези презервативи със себе си.

— Заблуди ме…

— Но беше хубаво, нали, Ричард?

— Беше хубаво. Можеш да ми вярваш.

— Тогава, нека да го направим отново!

— Нека първо поговорим за сватбата.

— Колко трябва да се чака тук, в Англия?

— От благоприличие или иначе?

— Иначе. Искам да се омъжа за теб. Хареса ми това, което направи с мен.

Ричард въздъхна дълбоко.

— Недей, моля те! Не го прави по-трудно, отколкото е.

— Уплаших се, когато ти въобще не спомена думата „обич“.

— Затова ли промени отношението си към мен? Защо изведнъж станахме почти непознати?

— Беше преди Лизи да се обади… Говорехме за „Уайдеил Хол“ и ми се стори, че тъкмо се готвеше да ми съобщиш, че си се отказал…

— Мили Боже, момиче! Какво те накара да си помислиш това?

— Попитах те дали си променил решението си и ти отговори: „Не искам…“ и после телефонът иззвъня и не можахме да си довършим разговора.

— И ти наистина си повярвала, че не те искам? Господи, Ейми! Как си могла да допуснеш такова нещо?

— Но ти каза…

— Почакай да ти обясня. Разтревожих се за теб, когато излезе сама да се срещнеш с Джейн Уийвър снощи, и малко прекалих с напътствията си. Тази сутрин съжалявах. Исках да ти се извиня. Исках да ти кажа, че не възнамерявам да те притисна натясно в ъгъла, че не възнамерявам да те превърна в съпруга, която иска позволение за всяко свое действие от мъжа си. Ейми, скъпото ми момиче, обичам те такава, каквато си сега, а не такава, каквато бих могъл да те направя. Ясно ли ти е?

— И нямаше да кажеш, че не ме искаш?

— По дяволите! Не! Ейми! Остани такава, каквато си. Противоречи ми. Спори с мен. Но никога не ме напускай.

— Нямам подобно намерение.

Тя се сгуши до него и обви ръцете си около топлото му тяло.

— Трябва да се размърдаме, обаче.

Подпря се с лакти върху гърдите му, повдигна глава и погледите им се срещнаха.

— Защо? Къде ще ходим?

Ейми погледна будилника на нощното шкафче.

— Един и половина е. Обещах на Лизи, че ще се обадя на чичо Джиф, не помниш ли?

— По дяволите! Забравих за стария.

— Може ли да му кажа, че ще се женим?

— Разбира се! Това може да разсее малко тревогите му.

— После ще отидем да потърсим Роджър Клейбърн, нали?

Ейми стана от леглото и го погледна умолително.

— Как бих могъл да ти откажа, когато изглеждаш толкова страхотно?!

 

 

От небето се изливаше пороен дъжд и чистачките на ландровъра едва смогваха да избършат предното стъкло.

— Предполагам, че от това расте зелето на Роджър Клейбърн — рече мрачно Ричард.

— Щеше ми се да се бе обадил по телефона — отвърна Ейми.

— Вероятно е разбрал, че си по следите му.

— Но защо ще ме отбягва? Какво би могъл да крие? Искам само да намеря Кити.

— Има една възможност, за която не си помислила. Ами ако Кити се е върнала при него след смъртта на Кип? Може би се е омъжила за него и той сега не иска семейното му блаженство да се преобърне с главата надолу от някаква малка любопитна американка.

— Ако Кити се е омъжила за него, защо тогава не вдига „блажения“ му телефон?

— Има логика в това. Да се надяваме, че ще намерим някого, като пристигнем.

— Хейпни Енд… Странно име — промърмори Ейми, докато проучваше картата върху коленете си. — Ще свием вляво на следващата отбивка.

— Да. Запомних го. Знаех си, че няма да имам мира, докато не отидеш до къщата — независимо дали Роджър Клейбърн ще е там или не.

— Говориш така, като че ли съм истинска напаст.

— Ще ми се да сме у дома и да правим планове за сватбата, вместо да обикаляме тези подгизнали и мрачни полета със зеле.

— Наближаваме разклонението, отбелязано на картата.

— Да, любов моя, зная.

Поеха по тясно шосе, което като че ли не водеше заникъде. След около една миля обаче, сред обширните площи, засети с пролетно зеле, изникна самотна къща.

— Мисля, че намерихме убежището на твоя човек — каза Ричард, като намали скоростта.

— Какво безрадостно място — потрепери Ейми. — Слава Богу, че не дойдох сама.

— Този дъжд и свъсеното небе нямаше да ти помогнат, нали? — подметна той.

— Дано да си е вкъщи.

Ричард сви по един черен път — очевидно единственият начин да се стигне до къщата.

— Не се забелязва никакво осветление наоколо.

— По дяволите! Тук наистина е зловещо.

Ландровърът се движеше без проблеми по неравния терен и скоро наближиха къщата, която отблизо изглеждаше още по-призрачна. Част от прозорците на втория етаж бяха със затворени капаци, а вратата на някаква миниатюрна пристройка висеше само на едната си панта. Нямаше никакви признаци на живот.

— Ще отида до входната врата — рече Ейми, — но няма да влизам вътре, обещавам.

— Ще дойда с теб — отсече Ричард.

Тя за пръв път не му се противопостави. Излезе от колата, вдигна яката на якето си и изтича до къщата. Нямаше градина — просто море от кал и бурени. Когато стигна до една пътека, направена от дузина напукани и изпочупени плочи, се спря и изчака Ричард да я настигне.

— Какво има? — попита той.

— Виж… Розов храст, до вратата. Сред цялата тази пустош — един малък, закърнял розов храст.

— Няма да издържи в тези плевели.

Ейми запристъпя предпазливо. Злокобна малка табелка висеше от голите клонки на храстчето. Тя се наведе и я взе. Върху нея имаше избледняла снимка на бяла роза, но надписът бе заличен от времето. Непонятно защо, по гърба й преминаха вледеняващи тръпки. Изправи се и изтича към предната врата.

Почука силно.

— Хей! Ще изплашиш нещастния човек, ако е вътре — подвикна й Ричард.

— Не ме е грижа. Мразя вече това място. Просто искам да поговоря с него и да се махаме.

— Тук няма никой, Ейми.

Тя продължи да блъска нервно по вратата.

— Какво прави той? Защо не иска да говори с мен? — сви ръцете си в юмруци и захлопа още по-силно.

После останаха сред тишината на дървената веранда, която не можеше да ги предпази от силния дъжд. Небето потъмняваше и нищо не нарушаваше реда на природата.

Внезапно мобифонът на Ричард започна да пиука.

— Какво по дяволите…

— Всичко е наред.

Ричард извади мобифона от задния си джоб. Обаждаше се Лизи Аберкромби и той изглеждаше разтревожен, докато слушаше.

— Какво има? — прошепна Ейми.

Ричард я накара да замълчи с жест.

— Трудно те чувам, Лизи — рече после в слушалката. На открито сме. Сигналът не е добър.

Апаратът пращеше, но Лизи очевидно бе повишила глас и изведнъж думите й достигнаха до Ейми: „Джиф… сърдечен пристъп…“

— О, не! — проплака тя.

— Прибираме се у дома, Лизи — говореше Ричард на икономката. — Направи това, което е казал лекарят. Ще пристигнем преди полунощ.

Ейми го гледаше втренчено, докато той прибираше мобифона.

— Чичо Джиф… той не е…

— Джиф е получил сърдечен пристъп.

Ричард я хвана за ръка и двамата хукнаха обратно към колата.

— Дънкан Уорд е починал преди един час. Чичо ти е бил с него. Лизи твърди, че е неутешим. Сърцето му не било понесло мъката.

— О, Ричард… А аз говорих с него малко преди това… Разказвах му за женитбата ни и всичко останало.

— Хайде, скъпа. Влизай вътре.

Ричард я изчака да се настани на седалката, после заобиколи ландровъра и седна зад волана.

— Почакай малко — извика Ейми, когато той включи двигателя.

Отвори чантата си и затършува из нея. Надраска набързо нещо върху гърба на един плик, който бе намерила.

— Добра идея — похвали я Ричард. — Да оставиш бележка на Роджър Клейбърн, означава, че ще трябва да я прочете, когато евентуално се прибере. Не може да не я забележи.

Тя изскочи от колата, изтича до предната врата и напъха плика в пощенската кутия. Не можеше да направи нищо повече в момента.

Роджър Клейбърн после бе забравен в бързината да стигнат до бунгалото и да съберат багажа си.