Джули Гарат
Уговорен брак (11)

Единадесета глава

Марк Пауъл пусна няколко монети от петдесет пенса в автомата, монтиран на стената в дългия коридор между бара и фоайето на „Хоукууд Армс“, и избра номера.

— Мамо?

— Сине, колко е хубаво да те чуя! Как е времето там?

— Меко… меко за февруари.

Суровите черти на лицето му се отпуснаха и той се усмихна.

— Тук в Блеъргоури има сняг. Скиорите се възползват от него, най-вече в Гленшии…

— Мамо, ще си дойда у дома за известно време, ако нямаш нищо против.

— Ще бъде чудесно, сине. Винаги си добре дошъл. Сигурен ли си, че си добре? Мислех си, че снимките, които правиш в Йоркшайър, ще траят по-дълго.

Той се засмя пресилено весело.

— Пипнах английски грип. Нуждая се от малко глезене — преднамерено отбягна отговора на въпроса й за работата му.

Обзе го чувство за вина. Тя не знаеше, че е в Дербишайър. Никой не знаеше за това. И изведнъж откри, че съвсем не се гордее от шпионирането си през последните няколко седмици.

— Ще ти проветря леглото тогава. Кога да те очаквам, момчето ми?

— Утре. Приготвям си мотора за дългото пътуване на север.

— Внимавай! Тревожа се за теб…

— Не се притеснявай. Вече съм голямо момче.

 

 

Барбара Пауъл затвори телефона и се облегна тежко върху бастуна си. Артритът доста я измъчваше този ден и изглеждаше преждевременно остаряла от болестта. Като пристъпяше бавно към прозореца на дървената си къща, тя зърна отражението си в огледалото и изписаната болка на лицето й я накара да си поеме дъх и да изправи гърба си. Нямаше да е добре синът й да я види такава — почти развалина — а не бе навършила още петдесет години. Щеше да вземе едно от онези хапчета, които лекарят й бе предписал. И малко грим нямаше да бъде излишен.

Огледа стаята и остана доволна от семплата мебелировка и безупречния ред. Не понасяше безредието, а Господ й бе свидетел, че, преди да почине Дерек Паул, имаше предостатъчно безпорядък в живота й. Мъжете според нея носеха само нещастие и страдания на жените. Е, може би не всички. Марк бе различен. Само че Марк бе част от нея — син, с когото можеше да се гордее. Дерек го бе прогонил. Далече от нея и от Шотландия.

Но Дерек не бе успял да прогони любовта от него и сега, след като Дерек бе мъртъв, Марк имаше отново дом. Сърцето й се стопли, като си припомни как й бе казал по телефона: „Мамо, ще си дойда у дома за известно време…“

Какво щеше да прави без Марк? Вероятно би трябвало да е благодарна на Джифърд Уелдън поне за това. Докато си приготвяше кана чай в кухнята и си стопляше супа за обяд, мислите й отлетяха почти четвърт век назад във времето и болката, която таеше в себе си, постепенно отшумя. Отвори горното чекмедже на бюфета и извади голям кафяв плик. Внимателно взе от него една пожълтяла снимка. Устните й се извиха в усмивка. „Господи, каква кльощава булка съм била на брачната церемония в малкия параклис на Уайдеил Хол“ — мина й през ума. Тържеството бе било скромно — само няколко поканени и всичките те познати на Джиф, защото тя нямаше собствено семейство. Но все пак бе било хубаво и добре организирано. Едва обаче гостите се бяха разотишли и сънят бе свършил — бе се сблъскала с действителността…

Дънкан Уорд им бе кум. Червенокос, студен човек — надменен адвокат, който презираше жените и никога не пропускаше да изкаже възгледите си по въпроса. Барбара го ненавиждаше — не заради мнението му, а просто защото бе най-добрият приятел на Джифърд и през трите седмици преди сватбата им бе „монополизирал“ жениха й, прекарвайки с него дълги вечери или в игра на шах, или поглъщайки огромни количества уиски.

Барбара си спомни как бе принудена да търси компанията на госпожа Тили, икономката, през отегчителните непрогледни есенни вечери. Икономката възнамеряваше да напусне в края на годината и Джифърд бе дал на Барбара ясно да разбере, че трябва да научи всичко от по-възрастната жена за поддържането на реда в огромната къща.

Сега Барбара проумяваше, че бракът им бе приключил много преди да е започнал въобще. Дънкан Уорд се бе погрижил за това. Този кратък промеждутък от време, прекарано в „Уайдеил Хол“, бе отворил очите й за много неща, които на двадесет и три години не бе и подозирала. Сега вече не обвиняваше себе си. Знаеше, че бракът им бе бил обречен, каквото и да бе направила — или да не бе направила. Поне си бе тръгнала със син. Но на каква цена?

Спомените я върнаха назад…

 

 

Беше втората годишнина от сватбата им. Барбара се взираше в портрета, закачен над камината в просторния хол в „Уайдеил Хол“. Портретът бе най-голямата пародия от всичко. Представяше Джифърд Уелдън като солиден стълб на обществото, женен мъж и уважавана личност. Портретът на господарката на къщата не би могъл да бъде нещо различно. Всички добри семейства в провинцията имаха такива портрети!

Джифърд се връщаше вкъщи. Чу заповедните му инструкции към коняря, после глух конски тропот. Той влезе тихо и Барбара знаеше, че е застанал до вратата и я наблюдаваше.

— Отлична прилика, скъпа. Харесваш ли подаръка за годишнината ни, след като вече е напълно завършен?

Тя отговори, без да се помръдне:

— Да. Хълмовете ми напомнят за моя дом.

— Но това тук е твоя дом!

Барбара долови неодобрителната нотка в гласа му. Напоследък се обръщаше към нея като към прислуга. Впрочем, тя добре разбираше, че е повече прислужница, отколкото съпруга. Отново изпита силен срам, като си припомни нощта преди две седмици, когато най-после бе осъзнала, че не може да остане при него, че не може да бъде унижавана повече така.

Бяха кръстници на детето на негов колега. Малката Ейми Раули се бе настанила в скута на Барбара, а също и в сърцето й. Тя се взираше с обич в детето, в пухкавото му личице и големите, сериозни очички. Копнееше за свое собствено дете, но как би могла да го има, когато съпругът й дори не спеше в същата част на къщата с нея! Непрекъснато я тревожеше мисълта, че бракът й не е нормален…

След кръщенето на бебето, д-р Раули и съпругата му ги поканиха да прекарат нощта у тях. Джифърд се опита да си намери извинение, но семейство Раули настояха и тогава Джиф бе сложил край на всичките й надежди — за нея вече нямаше „утре“.

Легнала в голямото двойно легло през онази нощ с Джифърд в къщата на Раули, тя се притисна до него и прошепна:

— Джифърд, искам да ти бъда истинска съпруга. Бихме могли да си имаме наше дете…

— Не! — отдръпна се той и й обърна гръб.

Барбара го докосна нежно по рамото, но Джифърд още повече се отдалечи.

— Джифърд… — молеше го тя, — та ние сме женени почти две години…

Той изпъшка и й нареди да заспива. Дъхът му лъхаше на уиски.

— Моля те, Джифърд…

Ръката й се плъзна гальовно по гърба му. За пръв път го докосваше така. Цялото й тяло пламтеше, копнееше за ласки. Искаше да бъде обичана. Искаше да получи от него нежност, да я дари с дете. Усети как тялото му се скова, после той се обърна рязко и изсъска:

— Остави ме на мира! Не те желая. Не можеш ли да разбереш?!

Барбара се сви като ранено животно, забелязала пламналото му лице под бледата светлина на луната, която проникваше през прозореца.

— Джифърд…

— Не си ли се досетила, жено? След цели две години не си ли проумяла какво става точно под носа ти?!

— Аз… не разбирам.

Тя се подпря на лакът върху възглавницата и го изгледа.

— Джифърд, трябва да поговорим… не можем да продължаваме така.

Осени я внезапна мисъл.

— Има ли… — попита колебливо, — има друга жена в живота ти? Това ли се опитваш да ми кажеш?

Смехът му бе сух и противен.

— Жена? Какво ще искам от друга жена? Дънкан е, глупава гъско! Дънкан! Дънкан! Дънкан! Той е всичко, което искам — всичко, от което се нуждая. Ако не можеш да го приемеш, винаги можеш да се махнеш от живота ми! Върви си в Шотландия. Може би така ще е най-добре.

До сутринта Барбара вече си бе съставила план, а вечерта започна да го изпълнява методично. Бе приготвила разкошна вечеря и докато се хранеха, непрекъснато му наливаше шампанско и уиски. Когато стана време за лягане, Джифърд не успя да се качи по стъпалата без нейна помощ. Барбара го заведе до спалнята му и той се строполи върху леглото от махагон с червен балдахин. Голяма газена лампа светеше върху един лакиран шкаф. В „Уайдеил Хол“ нямаше електричество, но това не притесняваше особено Барбара, тъй като във фермата, където бе израснала, също нямаше никакви съвременни удобства.

„Това, което тялото не получава никога, никога и не го пожелава“ — бе казвала често майка й.

Майка й обаче грешеше.

След две години брак Барбара се чувстваше излъгана. Беше измамена. Искаше да има мъж, който да я прегръща, да я обича, да я превърне в истинска жена. Копнееше да стане майка. Тялото й жадуваше да бъде удовлетворено, да бъде освободено от бремето на девствеността, наложено й от брака й с Джифърд Уелдън.

Погледна съпруга си с отвращение. Очите му бяха затворени и хъркаше тихо. Започна да го разсъблича, захвърляйки дрехите му на пода. Той не се събуди. Свали и своите дрехи и легна върху червената копринена покривка до него.

Тялото му бе силно, атлетично и топло. Ако притвореше очи, можеше да се самозаблуди, че това не е Джифърд Уелдън. Притисна се плътно към него и започна да го милва с ръце. Не й трябваше дълго време, за да го възбуди. Гърбът му се приповдигна и той прошепна: „Дънкан…“

Барбара се презираше за това, което правеше, когато легна върху него и се настани внимателно върху слабините му. Така можеше да контролира болката, която знаеше, че ще изпита. Джифърд започна да се движи ритмично и тя предпазливо се отпусна върху пениса му. Когато той болезнено потъна в утробата й, Барбара се претърколи по гръб и привлече Джифърд върху себе си.

Беше твърде късно да я спре. Телата им се сляха плътно и той отметна глава назад с грозен вик.

Барбара изпита победоносна гордост. Всичко свърши за секунди, Джифърд бе напълно буден и дишаше тежко. Погледна я с неописуем ужас в очите и когато осъзна какво се бе случило, я отблъсна и стана от леглото. Започна да удря с юмрук по масичката и да хвърля из стаята, каквото му попаднеше. После се олюля и Барбара забеляза как мускулите на корема му да се напрягат. Започна да му се повдига и той се разплака. Сълзите се стичаха бързо по изпитите му бузи, докато я гледаше с отвращение. Отново се олюля и повърна върху килима.

Барбара лежеше неподвижно, триумфирайки в този единствен победоносен миг за нея. Щеше да има дете — инстинктивно усещаше, че е така. Бе прочела всичко в една книга. Трябваше просто да избере подходящото време от месеца и после да лежи спокойно около половин час…

На следващата сутрин напусна „Уайдеил Хол“ — извика си такси и накара шофьора да вземе багажа от стаята й. Не би рискувала да носи тежко. Това бебе й беше твърде скъпо — то бе единственото нещо, което имаше значение в живота й в момента.

 

 

Ейми показа на Ричард пропуканата стена в зимната градина. Той приклекна, разгледа я и се изправи, свъсил чело.

— Възнамерявах да накарам Джон Греъм да я види, но чичо Джиф му е възложил прекалено много задачи — вдигна рамене Ейми.

— Изглежда, има малко слягане в почвата. Може би трябва да наемете някого да направи проучване на земните пластове.

— Но ти знаеш всичко за това, нали, Ричард?

— Каменодобивът е съвсем различно нещо. Това тук може да се окаже важно, а може и да е незначително. Но като се има предвид колко лошо се сляга западната кула, мисля, че наистина е необходимо проучване на земята, върху която е построен „Уайдеил Хол“.

— За това са необходими пари — напомни му тя. — А чичо Джиф няма.

— Нали ще получи пари от списанието.

Ейми въздъхна.

— Не мога да му ги взема. По дяволите, Ричард, парите едва му стигат да си плати всекидневните разходи.

— Искаш ли аз да поговоря с него?

Тя го изгледа с благодарност.

— Ще го направиш ли? На теб ще обърне внимание. Смята жените за празноглави малки същества.

Ричард й подаде ръка. И сега като че ли бе съвсем естествено Ейми да сложи своята в неговата. През последните два месеца бе започнала да разчита на него. Приятелството им се бе превърнало в най-естественото нещо на света. Той повече не бе направил опит да я целуне отново, както вечерта на Коледа. Оставяше я сама да определя отношенията им и ако искаше единствено приятелство, тогава щеше да получи точно това.

Ейми се чувстваше спокойна и щастлива с него. Напомняше си непрекъснато, че това не бе любов, но й беше приятно да бъдат заедно. Ходеше му на гости и той приготвяше яденето. Заведе я на театър в Хатън и веднъж в Дерби. Все още прекарваше доста време в разрушения параклис. Ангелът Гейбриъл бе реставриран сполучливо, макар вече да нямаше предишния си блясък.

Отправиха се към къщата.

— Заминавам за няколко дни — обади се Ейми. — Помниш ли, бях ти казала, че Кейт Уелдън ме помоли да се опитам да открия бившата приятелка на Кип…

— Да, помня. И какво, намери ли я?

Тя поклати глава.

— Не. Пуснах обяви във всички вестници, които излизат по източното крайбрежие, но нищо. Затова реших да отида дотам и да проверя сама.

— Може и да се получи, ако тя все още живее там. Но трябва да обиколиш толкова голям район, даваш ли си сметка за това?

— Мислех да пробвам късмета си в местните библиотеки и архиви. Те имат старите вестници на микрофилми, нали? Катастрофата на Кип сигурно е била централно заглавие. Възможно е да открия нещо скрито.

— И си мислиш, че може би там се споменава за момичето… за Кити?

— Е, не съм голяма оптимистка.

Ейми стисна ръката му и го накара да спре.

— Виж, не искам чичо Джиф да узнае за това. Той няма да ме разбере за Кип, както ти.

— Аз разбирам, че си го обичала. Че все още го обичаш…

Ричард замълча и поклати глава.

— О, да, Ейми. Аз разбирам отлично. Искаш да намериш бебето за себе си, нали? Кити е просто примамката в капана. След като я откриеш, ще получиш, каквото искаш.

— Правя това заради Кейт и Марти! — почти извика тя. — Не можеш ли да разбереш?!

— „Твърде дългата саможертва…“, Ейми — изрецитира тихо Ричард. — Толкова скоро ли забрави посланието в онази книга?

— Сърцето ми не е направено от камък!

Ейми издърпа ръката си от неговата.

— Да, забравих посланието. И ти трябва да го забравиш също. Не беше учтиво да казваш това за мен.

— За теб няма бъдеще с никой друг, докато не се освободиш от тази мания.

— Искам единствено да го запазя в тайна от чичо Джиф. Ричард, моля те, не прави нещата по-трудни за мен, отколкото са. Трябва да измисля някакъв логичен предлог, задето възнамерявам да посетя източния бряг по това време на годината.

Той се усмихна.

— Началото на март наистина не е най-подходящият сезон за почивка, нали? Но защо не му кажеш наполовина истината, вместо цяла лъжа?

— Наполовина истината?

Ейми наклони глава и го изгледа бдително.

— Ами, твоята втора мания — да правиш видеофилми. Защо не му кажеш, че искаш да посетиш мястото, където е била разположена частта на Кип, за да занесеш на Кейт и Марти видеофилм в Америка?

Лицето й засия.

— Ричард! Ти си истинско съкровище!

— Е, поне се опитвам да бъда — засмя се той.

Тръгнаха отново, заобиколиха градината покрай кухнята и влязоха в двора.

— Предполагам, че мога да взема влак от Хатън.

— Влак ли? Мили Боже, момиче, защо искаш да отидеш с влак?

— Защото нямам кола, а двеста мили са твърде голямо разстояние, за да ги извървя пеш.

— Имам идея.

— Днес си пълен с хубави идеи.

— Това е най-хубавата ми идея за тази седмица.

— Кажи ми я, господин Бодън.

— Мога да те закарам. Аз имам кола.

— Имаш също и каменоломна, която трябва да ръководиш.

— Имам много добър помощник.

Ричард сложи тържествено ръка до сърцето си.

— Наистина ти го предлагам, малката ми.

Практичността й взе връх.

— Къде ще отседнем?

— Стая в хотел не е лоша идея, нали?

Ейми повдигна вежди.

— Две стаи! — поправи го тя.

— Окей. Две стаи.

— На различни етажи.

— По дяволите! Ти си истинска напаст. Играеш си с търпението ми понякога.

— Имам ти доверие.

— Така ли?

— Аха.

— Затрудняваш ме да бъда мерзавец, Ейми Уелдън.

— „Мерзавец“ е старомодно. По-добре кажи „мръсник“ — и ако все още държиш на думата си за двете стаи, тръгвам с теб.

— Проклятие! Не съм ли щастливец?

— Проклятие — имитира го саркастично Ейми. — Аз пък попаднах на истински луд.