Джули Гарат
Уговорен брак (13)

Тринадесета глава

В апартамента си в Лондон, намиращ се на десетина минути пеша от офиса на „Дайъри“, Катрин Блейк взе последната хапка от пудинга с кайсии и грис от чинийката и каза:

— Хайде, отвори устенцата широко. Това е за писана.

— Писа! — повтори малкото момиченце, удари с ръчички върху пластмасовата масичка пред себе си, но покорно отвори уста и показа няколкото си мънички, бели като перли, зъбки.

После извъртя оченца към нея.

— Мама-мама-мама…

— Добро момиче! Виж колко е чиста чинията!

На външната врата се позвъни. Катрин стана и измърмори:

— Кой ли е, по дяволите…

— Лите… — повтори детето последните срички. — Лите… Мама-мама-мама.

— Момичето ми, вече си твърде голяма за бебешките си брътвежи — усмихна се Катрин и тръгна през всекидневната към антрето.

Надникна през шпионката.

— О, не!

Звънецът иззвъня отново — настойчиво. Отвори вратата, като се опитваше да си придаде леко притеснен вид.

— Здравей!

Беше небрежно облечен, както обикновено, но ризата му бе чиста. „Защо непрекъснато носи това противно карирано яке? — мина й през ума. — Може би, за да се набива на очи. Или просто не иска да си направи труда да потърси нещо друго в гардероба си… ако въобще притежава такова нещо, като гардероб!“ Днес якето му изглеждаше още по-зле, защото през рамото си бе преметнал някаква грозна раница.

— Здравей — отвърна му. — Как ме откри?

— Ако ти кажа, че по телефонния указател, ще ми повярваш ли?

Катрин бе убедена, че напевният шотландски провинциален акцент бе специално предназначен за нея.

Поклати глава.

— Никакъв шанс. Няма ме в указателя.

— Не искам да навличам беля на никого.

Той погледна към обувките си, после отново вдигна очи. Този поглед на виновно малко момче нямаше да мине пред нея. Бе изключително предпазлива с мъжете.

— Бил си в офиса — предположи Катрин. — Обзалагам се, че си говорил с новото момиче. Вероятно си пуснал в действие погледа си на нещастно дете и тя се е съжалила над теб.

— Беше толкова впечатлена от погледа ми на нещастно дете, че ми предложи чаша кафе, преди да ми даде адреса ти — усмихна се Марк Пауъл.

— По-добре влез.

— Много любезно — изрече той с присмехулна нотка в гласа си и прекрачи прага.

— Не ми допадат остроумните момчета.

Катрин затвори вратата и сложи веригата.

— Нито пък на мен. Ти си твърде умна, за да отбягваш остроумните момчета.

Денят й бе бил доста натоварен.

— Виж — започна тя. — Възнамерявам да си легна рано, затова кажи защо си дошъл и си тръгвай.

От кухнята се разнесе силен вик.

— Мем-мее-меее!

Марк се стъписа.

— Алергичен съм към котки!

— Това не е котка, глупчо, дете е.

— Боже мой! Ти не си омъжена, нали?

— Защо? Намеренията ти не са ли почтени?

— Господи! Не понасям жени с чувство за хумор.

— Вероятно, защото самия ти го нямаш.

Катрин тръгна към кухнята, където освободи детето от високото му столче, и се обърна към неканения си гост.

— Това е Кимбърли — Ким, съкратено.

Той пристъпи, погледна момиченцето в очите, взе едната му ръчичка и изрече тържествено:

— Аз съм Марк, Кимбърли. И майка ти не ме харесва твърде много, макар и да съм й донесъл някои много хубави снимки.

Катрин се изненада.

— „Дайъри“ не те е търсил за снимки напоследък. Освен ако… О, не, не е пак новата Трейси, нали? Не е стигнала толкова далеч, че…

— Не, не е — поклати глава Марк. — Не обвинявай новото момиче за всичко. Не си ли спомняш? В Дербишайър ти обещах, че ще ти позволя да си избереш от снимките, които направих на „Уайдеил Хол“.

— Така е. Но го приех просто за учтивост.

— Никога не съм учтив.

— Не ми се иска да го казвам, но съм съгласна с теб. Сърдитият ти вид и нежеланието да говориш бяха връх на нелюбезността, когато те вмъкнах в „Уайдеил Хол“. Хайде да отидем във всекидневната. Това мъничко същество започва да тежи цял тон, когато го подържиш повече от няколко минути.

Влязоха в уютното, модерно обзаведено помещение.

— Апартаментът ти е хубав — вметна Марк, като свали раницата от рамото си и я остави на пода.

— Съблечи си якето — подкани го тя, по-скоро защото не понасяше крещящите карета, отколкото, че искаше да остане.

— Благодаря. Тук наистина е топло.

— Поддържам тази температура заради детето.

— Тя е малка сладурана.

— И аз мисля така.

— На колко годинки е?

— Скоро отпразнувахме втория й рожден ден.

— А татко?

— Няма татко. Мъртъв е.

— Съжалявам.

Катрин се усмихна тъжно.

— Аз също.

Седна с детето в скута си, а Марк коленичи, отвори раницата, порови из нея, извади цяла купчина снимки и й ги подаде.

— Можеш ли да ги използваш в материала си за „Уайдеил Хол“? И преди да ме попиташ, ще ти кажа, че не искам да ми плащаш. Приеми го като приятелски жест от моя страна и бъди горда, защото не правя твърде често приятелски жестове.

Тя ги сложи върху дивана до себе си и внимателно пусна детето на пода. Малкото момиченце пъхна пръстче в устата си, вперило очички в Марк Пауъл.

Катрин разгледа снимките.

— Добри са. Много са по-хубави от тези, които аз направих, когато бях в Дербишайър. Направо са страхотни. Харесва ми тази, на руините… и тези на зимната градина. Старият господин Уелдън ме поразведе тук-там. Някога сигурно е било великолепно имение.

— Да. Сега обаче трябва да се вложат страшно много пари, за да представлява интерес за туристите.

— Аз май трябва да ти платя за…

— Не. Твои са.

— Но…

— Не съм дошъл за пари, Катрин.

— О, Марк, толкова си млад! Нали изкарваш препитанието си като всички нас. Винаги, когато използвахме твоята фототека, съм си представяла, че си поне на средна възраст. Бях шокирана, когато те срещнах в Дербишайър!

— Може би ще напишеш статия за мен в списанието си — подхвърли той.

— Хей, не ме изкушавай. Ще стане хубав материал — да разкажем на читателите си как си постигнал всичко това за толкова кратко време.

Мускулите на лицето му се стегнаха.

— Това ще се вмести точно в две изречения. Първо, трябваше да издържам майка си; второ — напуснах училище на шестнадесет години без никаква специалност, но със страстен интерес към фотографията и с учител, който откри възможностите ми.

Малката Ким загуби интерес към разговора им и се отдалечи към плетения кош с играчки в другия ъгъл на стаята.

— Ще ми позволиш ли да те интервюирам?

Марк присви рамене.

— Може би. Някой ден.

— Сериозно говоря, Марк. Историята на живота ти ми се струва вълнуваща.

— Друг път. В момента има хора, които могат да бъдат засегнати от това, което бих могъл да кажа.

— „Дайъри“ не се занимава със сензационни лични тайни.

— Но може пък аз да поискам да засегна някого, като кажа истината. Как ще реагира списанието на това?

Катрин озадачено впери очи в него.

— Странен човек си. Не зная как да те приема.

— Каза го много изискано и не в обичайни си стил, че всички мъже са негодници. Предполагам, че наистина ме виждаш като човек, обсебен от собственото си его. Повечето жени мислят така. Досега не съм срещнал жена да ме разбере — освен майка ми, естествено.

Катрин си отдъхна малко.

— Защо искаше да отидеш в „Уайдеил Хол“? Беше толкова настоятелен. Не можеше ли просто да телефонираш и да помолиш за позволение да снимаш?

— Обичам да съм по-загадъчен.

— Това не е отговор на въпроса ми.

— Трябва да работиш към М-15, а не в „Дайъри“. Обзалагам се, че тероризираш всеки, когото интервюираш, госпожице Блейк.

— Това е част от чара ми — изрече сухо тя.

— Доста ми се понрави в Дербишайър.

— Но вече не!

— Децата не са ми слабост. Ако си позволя да продължа, ще трябва да се държа бащински с Ким, а не мога да си го представя.

— Ако това, ще ти помогне — твърде си млад за мен.

— Не бива да преценяваш възрастта само по годините, а и по това — чукна се по челото Марк. — Тук съм по-остарял, отколкото можеш да си представиш. Но стига вече за мен. Кажи ми как се справяш с малко дете? Имам предвид, че и работиш.

— „Дайъри“ има детска ясла. Пък и по-голямата ми сестра ми помага много. С нея живеем заедно.

— О! Вероятно могат да ни прекъснат всяка минута, тогава?

— Не можем да бъдем прекъснати, ако не правим нищо, нали? — засмя се Катрин.

— Ние правим нещо — говорим, общуваме. Тъкмо щях да ти задам твърде важен въпрос.

— Съжалявам! Заета съм през повечето вечери. Не ми остава много време за бебето, ако излизам.

— Откъде позна, че ще те попитам точно това?

— В моята професия трябва да знаеш отговорите на въпросите, преди да ги зададеш. Пък и хората са предсказуеми.

— Ела в Шотландия да се запознаеш с майка ми някой уикенд. Можем да вземем и Ким с нас. Мама не е като мен — тя обожава децата.

— Какво?

— Хванах те неподготвена, нали?

— Не ме познаваш.

— Ти ми направи услуга и аз ти дължа една. Уикенд с майка ми е следващото най-хубаво нещо, което мога да ти предложа, освен да излезем заедно.

— Ау?

— Ти ми отвори вратите на „Уайдеил Хол“. Сега имам чувството, че мога да се отбия там отново. Онази икономка ми предложи наистина отвратителен чай.

Тя го изгледа изпитателно.

— Какъв интерес имаш към имението?

— Това ще бъде тайна. Но може би, ако се навърташ покрай мен достатъчно дълго, ще я откриеш, когато ти дам онова интервю.

— Няма да се навъртам покрай теб, Марк! — отсече рязко Катрин. — Аз съм на двадесет и шест, самотна майка и не се „навъртам“ около мъжете!

— Аз съм на двадесет и две. Отбележи си това, когато ти дам интервюто. На двадесет и две и милионер — е, почти.

Тя повдигна вежди.

— И все пак няма да се навъртам около теб — дори да си и мултимилионер. Трябва да си търсиш млади момичета. Момичета като онова в „Уайдеил Хол“. Тя е по-близо до твоите години от мен.

— Ейми Уелдън? Боже опази!

— Казваш го така, като че ли не ти допада особено.

— Тя не е добре.

— Защо? Стори ми се приятна.

— Ти едва я видя. Всъщност, какъв интерес проявяваш към нея?

— Никакъв…

Катрин го каза бързо. Каза го прекалено бързо и отклони погледа си към детето, което играеше в ъгъла на стаята.

— Има нещо. Смутих те, нали?

— Не зная какво имаш предвид!

— Спомена името й точно сега. Имаш ли някакъв друг интерес към семейство Уелдън, освен, че ги използваш за списанието си?

— Господин Пауъл, трябва да сложа Ким да спи. Имах тежък ден!

— Добре. Разбирам от намеци — отвърна Марк и взе раницата и якето си.

— Виж, не исках да бъда груба. Беше много мило от твоя страна да ми донесеш снимките…

— Ще се върнеш ли в „Уайдеил Хол“?

Той зададе въпроса си толкова директно, че я стъписа и почти я накара да си мисли, че е узнал истинската причина за посещението й в имението. Бузите й пламнаха.

— Мислех… да занеса коректурите в Дербишайър. Да ги одобри старият господин.

— Не правите ли обикновено това по пощата?

— Понякога…

— Онова момиче е причината, нали? — подметна Марк. — Неслучайно спомена името й в разговора ни. Питам се, защо ли беше това?

Катрин се отпусна отново на дивана, стиснала ръце в скута си. Той се приближи, коленичи пред нея и се загледа в лицето й.

— Хей, какво има? Изглеждаш наистина разтревожена.

— Ейми Уелдън пусна обяви в няколко вестника, за да се опита да ме открие… — изрече тихо тя.

— Пуснала е обяви?!

Катрин кимна.

— Да, затова се заех да пиша за „Уайдеил Хол“. Трябваше да открия какво иска, но не узнах нищо.

— Губя връзката.

— Това е дълга история…

— Разполагам с цялото време на света, а ти изглежда се нуждаеш да поговориш с някого.