Джули Гарат
Уговорен брак (20)

Двадесета глава

Ейми се чувстваше щастлива, докато се връщаше с велосипеда си от каменоломната в Хатън ин дъ Деил. Ричард я бе развел сред прашните варовици и оголени скали и тя се бе запознала с почти всички работници. Трогна я гордостта в гласа му, когато я представяше като „момичето, което ще ми стане съпруга“. Ричард й бе предложил да я върне в „Уайдеил Хол“ с ландровъра след половин час, но Ейми бе предпочела разходката с велосипеда.

Докато въртеше бавно педалите, минавайки покрай малката къщичка на Дънкан Уорд с миниатюрната градина пред нея, която сега се събуждаше за живот, Ейми се запита какво ли ще стане с постройката. Чичо й Джиф не бе споменавал, че ще я даде отново под наем, но може би бе прекалено скоро да се очаква от него някакво решение. Трябваше обаче да се побърза, защото от квартирантите можеха да се изкарат малко допълнителни пари към тези, които Ричард възнамеряваше да вложи в имението.

По клоните на дърветата от двете страни на лъкатушещия път вече се забелязваха свежи зелени листа, които процеждаха лъчите на пролетното слънце. Ейми вдишваше с наслада чистия въздух и се опитваше да не мисли колко сърдит бе чичо й преди няколко дни, когато я убеждаваше да отложи сватбата си с Ричард.

Напоследък не можеше да го разбере, но се опитваше да извинява настроенията му. Смъртта на Дънкан Уорд бе тежък удар за него. Вероятно бе потиснат и самотен. А може би се тревожеше, че тя много скоро ще го напусне, за да стане съпруга на Ричард. Но Лизи щеше да бъде в „Уайдеил Хол“ и да се грижи за него. Джон Греъм — също. Пък и Ейми не отиваше на края на света — Хатън ин дъ Деил се намираше на не повече от десет минути път с кола.

„По дяволите! — мина й през ума. — Ричард ще ме настигне, ако продължавам да се мотая така.“ Бе спирала вече няколко пъти — да погледа зелените живи плетове, агънцата, които пасяха по стръмните хълмове, да послуша пролетната песен на коса. Видеокамерата бе в ръцете й почти през целия следобед. Трябваше да зареди батерията й довечера, да прехвърли филма на видеокасета и да го изпрати на Кейт и Марти в Америка.

Наближаваше моста над Истън и погледна към върховете на дърветата, които почти закриваха стария параклис от пътя. Ричард бе изпратил работници там преди няколко седмици и нещата напредваха чудесно. Реши, че ще има достатъчно време, за да погледне набързо как върви ремонтът. Подпря колелото на едно дърво до моста, за да го забележи Ричард, ако минеше оттам с ландровъра, и изтича пъргаво по тревистия наклон към параклиса.

Днес мястото бе безлюдно. Мъжете работеха предимно в събота и неделя, когато Ричард можеше да е там и да ръководи ремонта. Постройката все още представляваше само скелет, но отпадъците бяха изхвърлени и площадката отново имаше приятен вид. По-голямата част от стените бяха възстановени с оригиналните камъни — почистени, разбира се — и сградата започваше отново да прилича на параклис.

Вътре Ейми внимателно се запромъква между кашони с плочи за пода и палети с плочи за покрива, между дълги дъски и няколко тежки дъбови врати, обвити с найлон. Погледна нагоре. Водонепромокаема, пропита с битум мушама бе здраво закрепена над надлъжните и наклонени покривни греди и вътре не проникваше достатъчно светлина.

Внезапно нещо просветна.

Ейми стреснато премигна и се обърна.

— Кой е там?! — изкрещя.

Над главата й, в отдалечения ъгъл на параклиса, където някога бе бил олтарът, се дочу глас:

— Ейми? Ти ли си?

— О, по дяволите!

Този глас, чут веднъж, не се забравяше. Не можеше да се сбърка меката шотландска интонация на Марк Пауъл.

— Господин Пауъл? Марк? Какво правиш там?

Ейми тръгна към предната част на параклиса и се спря, когато два крака в черни джинси и кожени ботуши се промушиха през отвора над галерията. Скоро пред нея застана в цял ръст и техният собственик — Марк Пауъл — с фотоапарат, увиснал на гърдите му.

— Какво лошо има в това да се използват стълбите? — подхвърли тя, за да прикрие изненадата си, че го вижда тук.

— Стъпалата само привидно са здрави. Подпрени са и трябва да бъдат заковани. Нищо не ги държи. Затова се проврях през отвора. Навсякъде е същото — всичко е оставено недовършено. Трябва да внимаваш къде стъпваш и какво пипаш. Работниците ви се нуждаят от як контрол, ако ме питаш…

— Никой не те пита, господин Пауъл — тросна се Ейми. — Но ако настояваш да си пъхаш носа и да надничаш в неща, които не те засягат, тогава не можеш да се оплакваш, че си се наранил, нали?

— Не искам никой да бъде наранен — отвърна той. — Затова те предупредих. Окей?

— Чичо Джиф позволи ли ти да идваш тук?

— Загатна ми, че мога да пообиколя и да направя малко снимки, преди да си тръгна за Лондон довечера.

Тя направо засия.

— Заминаваш! Толкова скоро?

— Не е твърде ласкателно за егото ми, че така въодушевено приемаш моето заминаване.

Марк изтупа праха от пуловера и панталона си, после провери дали фотоапаратът е невредим. Ейми присви рамене.

— Защо пък да се вълнувам какво правиш?

— Защо наистина?

— Свърши ли работата си с чичо ми?

Той наклони тъмнокосата си глава на една страна.

— За съжаление, не.

— Ау!

— Ейми! Не е лесно…

— Не е необходимо да ми казваш защо си дошъл. Щом чичо Джиф иска да си има своите малки тайни, нямам нищо против.

— Едва ли е „малка тайна“!

— Виж какво, закъснявам. Трябва да вървя.

Ейми не искаше да стои тук и да разговаря с него. И макар да бе любопитна защо чичо й проявяваше интерес към този млад човек, изведнъж почувства, че това може да се окаже нещо, което не би желала да узнае.

„Дали чичо Джиф не се е ориентирал към Марк като заместник на Дънкан?“ — мина й през ума. Тази мисъл накара стомаха й да се свие, но тя реши, че е от глад. Не искаше да е друго. Нямаше основание да бъде съдия. Хората имаха право на свой собствен избор, що се отнасяше до интимната връзка. Преди бе възприемала хомосексуалността като нещо нормално, но сега, когато това „нормално нещо“ бе така близо до дома й, май щеше да й се наложи да преосмисли принципите си.

Отправи се към изхода, но Марк я застигна, хвана я за ръката и извърна към себе си.

— Хей, какво има? Защо бягаш от мен?

— Не бягам… Просто ме пусни, моля те?

Пръстите му незабавно се разтвориха.

— Ейми… Наистина трябва да поговорим. Има нещо, което трябва да знаеш, разбираш ли?

Той сбърчи чело и прокара нервно ръка през гъстата си коса.

— Господи, толкова е трудно! Не зная как да ти го кажа, но…

— Не се и опитвай — отвърна Ейми. — Съвсем очевидно е какво става. Предполагам ще ми съобщиш, че ще се нанесеш в къщата на Дънкан Уорд.

— Дънкан Уорд? Кой, по дяволите, е Дънкан Уорд?! — зяпна изненадано Марк.

— О, хайде. Не се прави, че не знаеш!

— Никога не съм чувал за него.

— Странно…

Тя се обърна и побягна. Чувстваше, че трябва да се махне от него. Не можеше да понесе да чуе истината.

Марк я настигна отново и отново я завъртя с лице към себе си.

— Какво, по дяволите, ти става? — попита тихо.

— На мен? — опита се да се засмее Ейми.

— Просто ме изслушай, моля те? Изслушай ме две минути.

Желанието й за съпротива се стопи.

— Добре. Цялата съм в слух. Но не очаквай да разбера. Може да съм с широки възгледи, но…

— Твоят чичо е мой баща — изрече бавно Марк.

Устата й остана отворена, но Ейми не издаде нито звук, гледайки го с разширени от изненада очи.

— Съжалявам. Знаех, че няма да е лесно. Но по-лошото следва.

Не можеше да избяга — краката й сякаш бяха залепнали за пода.

— Старият мръсник иска да се оженя за теб — продължи той. — Можеш ли да повярваш? Страх го е да ти признае, че съм негов наследник, а и не иска да те нарани. Затова неговият изход от тази каша е да се оженим двамата и заедно да наследим „Уайдеил Хол“.

Ейми бе напълно замаяна и не можеше да повярва на ушите си.

— Кажи нещо! За Бога, кажи нещо!

— Как? — прегракнало промълви тя. — Как може да ти бъде баща? Та той не може да прави любов с жена?

— С жена?! — повтори ужасен Марк. — За какво, по дяволите, намекваш?!

— Чичо Джиф! И Дънкан Уорд… — смънка неловко Ейми. — Те бяха…

Замълча, неспособна да продължи, и съжаляваше, че въобще бе започнала. Но всичко се бе случило толкова бързо, просто не бе имала време да помисли.

— Проклятие! Не! — стисна очи Мрак и се облегна на стената. — Не! Не!

— Марк, моля те, успокой се. Ако се опиташ да помислиш логично…

— Логично ли?!

Марк отвори очите си. Бе пребледнял като смъртник.

— Та той е мой баща! — процеди през зъби. — А ти ми казваш, че е гей, нали?!

Ейми кимна мълчаливо.

Измина цяла минута в тишина, после Марк изрече приглушено:

— И ти си си помислила… Ти всъщност си си помислила, че аз може би…

Тя кимна отново.

— Ти си кучка! Ти си проклета кучка!

— Марк, недей!

Ейми вдигна ръце, за да се предпази, но беше твърде късно.

— Ще ти покажа аз! — изсъска той. — Ще ти покажа, че не съм такъв, за какъвто си ме взела!

Сграбчи я за раменете, придърпа я грубо към себе си и устните му се впиха в нейните в яростната целувка.

Ейми се бореше и риташе, и се извиваше, и крещеше, но Марк бе много по-по-силен и тя нямаше никакви шансове да вземе връх в схватката.

И тогава се чу шум, наподобяваш шума на връхлитащ бик. Марк Пауъл я пусна и бе отхвърлен настрани като парцалена кукла.

Ейми също полетя назад и се приземи върху една дълга греда. Когато дойде на себе си, установи, че Ричард и Марк ожесточено се боричкаха. Извика им да спрат, но не я чуха или пък не искаха да я чуят. Тя се изправи и застана помежду им, като се опитваше с всички сили да ги раздели.

Марк Пауъл загуби равновесие и залитна. Ричард я хвана яростно за раменете и я изтласка до стената.

— Стой там! — нареди й. — И не се приближавай, докато не ти кажа…

Думите му заглъхнаха, тъй като Марк Паул се появи зад гърба му, вкопчи се в него и когато Ричард се обърна, Марк го удари с юмрук по брадата.

Ричард се просна на пода. Ейми осъзна, че до този момент той не бе нанесъл нито един удар на по-младия мъж. Когато Марк се приближи отново към него. Ричард скочи на крака и като се завъртя рязко, го удари със свит юмрук. Марка падна. Ричард го сграбчи за пуловера и започна да го разтърсва.

Ейми, останала без дъх, се бе облегнала върху стената. Шумът от боричкането кънтеше из параклиса. Тя вдигна глава и видя, че ангелът Гейбриъл е поставен в една висока ниша встрани от олтара. Вероятно строителите бяха направили това бързайки, защото стълбата все още бе там и като че ли подпираше алабастровата скулптура да не падне.

Ейми простена, като забеляза, че биещите се мъже се търкаляха по пода съвсем близо до едва закрепената стълба.

Втурна се към тях с вик:

— Внимавайте… стълбата…

Но те не бяха в състояние да я чуят, обзети от бойна ярост. Озърна се за нещо, с което да прекрати боя. До стената имаше една метла с дълга дръжка. Грабна я с намерение да я провре между тях и да ги поукроти.

Марк нанесе нов силен удар на Ричард. Ричард политна назад. От носа му рукна кръв и той се удари точно в стълбата. Долната й част се отмести встрани, а горната се блъска в Гейбриъл. Ангелът се олюля напред-назад, напред-назад, а стълбата се плъзна покрай стената и тупна върху пода.

Ричард погледна нагоре. Гейбриъл падаше. Ейми изпищя. Марк Пауъл се хвърли напред, за да изтласка противника си от пътя на падащия ангел. Но тежкото тяло на Ричард устоя, почти не се помръдна и Ейми видя как ангелът падна точно върху мъжа, за когото възнамеряваше да се омъжи.

 

 

Ейми седеше до главата на Ричард, като се опитваше да спре кръвта, която шуртеше от дълбоката му рана. Марк Паул също притискаше разреза върху рамото му, откъдето стърчеше забито като кама парче алабастър. И двамата чуха воя на сирената едновременно и се спогледаха над изпадналия в безсъзнание Ричард.

— Ще ни намерят — рече Ейми. — Обясних им подробно къде се намираме.

— Слава Богу, че мобифонът му работеше.

Лицето на Марк бе мъртвешки бледо, изцапано с кръв и цялото охлузено.

След секунди се появи медицинският екип.

— Какво стана? — попита жената, която караше линейката.

Ейми изгледа Марк, преди да й отговори:

— Параклисът е в ремонт. Една стълба не бе закрепена добре, плъзна се и събори ангела…

— Бихме се — обади се тихо Марк. — Вината е моя.

— Губи много кръв — констатира лекарят.

— Ще се обадя по радиото да предупредя колегите, че се нуждаем от кръв.

— Той е нулева група, плюс.

Ейми извади от джоба на Ричард една малка карта.

— Винаги я носи. Написал е кръвната си група на нея.

Жената бързо я погледна.

— Карта на кръводарител.

— Откъде знаеш, че я носи? — попита дрезгаво Марк.

Ейми го изгледа продължително.

— Ще се омъжвам за него. Забрави ли? — Гласът й бе напрегнат. — Зная всичко, което е необходимо за него. Обичам го.

Марк се изправи и олюлявайки се, се отдалечи до стената.

— Може би трябва да отидеш при него и да го успокоиш? — предложи жената в масленозелена униформа на Ейми. — Не можеш да направиш нищо повече тук в момента. Приготви се да дойдеш с нас, с линейката.

— Ричард ще се оправи ли?

— Ще получи възможно най-добрите грижи. А и ние пристигнахме доста бързо.

— Но главата му…

Ейми преглътна сълзите си, готови да потекат отново.

— Опитай се да не се тревожиш — докосна ръката й жената.

Ейми осъзна, че наистина не можеше да помогне с нищо повече на бъдещия си съпруг и потътри крака към Марк.

— На Ричард няма да му е приятно, че призна на лекарите за боя ви — рече му унило. — И за теб няма да е добре.

Той вдигна бавно глава и я погледна.

— Какво искаш да кажеш? Че няма да е добре за мен, ако умре ли?

— Не говори така…

Сълзите се стичаха свободно по бузите й, но изведнъж Ейми откри, че не може да мрази Марк Пауъл. Той се бе опитал да спаси Ричард, забелязвайки, че ангелът полита към него.

— Съжалявам… Господи, звучи така банално!…

Гласът му заглъхна и устните му започнаха да треперят. Тя сложи ръка върху рамото му. В този момент Марк изглеждаше така състарен и уязвим, както Джифърд Уелдън, когато Дънкан почина. За нея вече нямаше съмняваше, че наистина е син на Джиф Уелдън. След като бе свалил високомерната си маска, приликата между двамата бе огромна.

— Не мога да понеса мисълта да живея без Ричард — проплака тя. — О, Марк, какво ще правя?!