Джули Гарат
Уговорен брак (25)

Двадесет и пета глава

Катрин Блейк уверено шофираше към Спалдинг. Познаваше добре пътя, тъй като бе прекарала почти целия си живот в тази част от страната, с изключение на последните две години.

Навярно щеше да продължи да живее тук, ако не беше Роджър Клейбърн с манията си, граничеща почти с лудост да я притежава. След като я бе нападнал обаче, тя бе проумяла, че никога няма да се чувства в безопасност, ако е наблизо до него. Затова след раждането на Ким се бе преместила в Лондон при сестра си и Сю й бе намерила работата в „Дайъри“.

Все пак, тази равнинна, плодородна земя щеше завинаги да си остане истинският й дом. Беше доволна, че леля й Мери и братовчедите й бяха тук, за да се връща при тях понякога. Обичаше свободата и простора на Линкълншайър, където бе родена и израснала.

Една крайпътна табелка показваше пътя за Хейпни Енд, но тя не се нуждаеше от указателни знаци. Криволичещото шосе към фермата й бе познато до болка. И къщата си бе все същата, както я помнеше — дървенията все така се нуждаеше от пребоядисване, а стените не бяха ремонтирани от години.

Пред входа й имаше един ландровър и тя спра до него.

— Охо! — възкликна гласно. — Роджър сигурно се оправя добре със своите зелки, щом може да си позволи такова шикозно возило.

Бе тръгнала нарочно по-рано, за да пристигне в Хейпни Енд преди Ейми. Погледна часовника си — минаваше десет. Запита се дали щеше да й се наложи да я чака дълго.

Започна да оглежда фермата. Не пропусна да забележи разрухата и упадъка, които витаеха наоколо. Смътно долавяше, че нещо се е променило. Но какво? Завъртя се на седалката и се вгледа в пристройките. Сбърчи чело замислено — и те си бяха същите както преди. Тогава сигурно къщата се бе променила по някакъв начин. Втренчи се продължително в предната врата и паянтовата веранда. Погледът й обходи покрива и комините, после се плъзна отново надолу, задържайки се върху всеки прозорец. Пак към входната врата, към вратата на зимника…

Притаи дъх. „Дървената врата! Няма я! Но тя винаги е била там, точно над земята под левия прозорец.“ Взря се в стената. Не беше нова. Хоросанът между тухлите обаче изглеждаше по-светъл. Роджър беше зазидал стария зимник и бе използвал нащърбени тухли, за да не се набива зидарията на очи. Катрин се учуди защо ли го бе направил. Той използваше зимника като склад за дърва, въглища и ябълки. През тази вратата се влизаше обикновено в него, макар че имаше и междинна откъм килера…

И тогава Катрин видя малкия, закърнял розов храст. От устата й неволно се изтръгна вик:

— О, не!

Розата щеше да бъде бяла. Беше сигурна, че ще бъде бяла, макар че все още нямаше нито една пъпка. Роджър мразеше цветята. Нямаше начин да посади цветя до предната си врата, освен ако…

— О, Боже, не! Момичето! Ейми Уелдън.

Гърлото й се скова от страх. От това разстояние не виждаше дали земята бе разравяна скоро или не, но не се осмели да слезе от колата и да провери. Запали двигателя, обърна бързо и подкара бясно по алеята. „Трябва да има някъде телефонна кабина! — мислеше си трескаво. — Този път Роджър е стигнал твърде далеч. Убийството не е нещо, пред което бих си затворила очите!…“

В този момент й се искаше да не му бе позволила да се измъкне, след като я бе пребил до смърт. Щеше й се да се бе съгласила да свидетелства срещу него. Но бе ужасно изплашена от гнева и заплахите му. Бе отказала да се яви като свидетел в съда и делото бе прекратено.

Караше толкова бясно, сякаш я преследваше самият дявол, и колата се унасяше по тясната алея. Трябваше на всяка цена да намери телефон и да позвъни в полицията. В бързината излезе на главния път, без да се огледа. Дочу остро свистене на гуми и рязко натисна педала на спирачките. Колата й се завъртя и застана напреко на пътя.

Другата кола бе голяма и бяла. Тя някак се плъзна встрани и спря на банкета.

Катрин остана неподвижна няколко секунди, после изскочи навън и хукна към нея. От купето й тъкмо слизаха мъж и жена в тъмни униформи. Едва тогава Катрин забеляза големия червен надпис: „Полиция“.

 

 

Сълзите на Ейми бяха изсъхнали, когато той й донесе чаша чай и седна на пода до нея.

— Изпий го. Преживя истински шок.

— Не можеш да ме държиш тук! — отвърна тя, без да погледне към чая.

— Нямам такова намерение. Свободна си да си тръгнеш, когато пожелаеш.

— Още сега?

— Ако искаш, да.

— Досещаш се, че ще отида направо в полицията, нали?

Роджър кимна и се усмихна.

— Ще се радвам всичко да излезе наяве. Поне съвестта ми ще бъде чиста.

— Къде е той? Къде е Кип?

— Знаеш къде е. Не е необходимо да питаш.

— Заровил си го? Под розовия храст?

Ейми бе емоционално изтощена. Странно, но изпита някакво облекчение, узнавайки какво точно се е случило с брат й. През цялото време някак подсъзнателно, някак смътно, бе таила надеждата, че той ще се появи жив и здрав отнякъде. А не бе в състояние да се отърве от призрака му, докато не се убедеше, че наистина е мъртъв.

Роджър Клейбърн поклати глава.

— Не точно. В зимника е, зад розовия храст. Но това бе единственото място, където можех да посадя проклетото цвете най-близо до него.

— И той умря? Наистина ли е умрял? Не си го убил?

— Казах ти — намерих го с лице във водата и го измъкнах. В началото си помислих, че е мъртъв. После долових слаб пулс. Трябва да съм бил полудял, за да го докарам тук с трактора. Едва когато го внесох вкъщи, осъзнах, че никой не би могъл да му помогне.

— Откъде знаеш?! — извика Ейми. — Може би са щели да го спасят, ако си го закарал в болница.

— Имам добри познания за първа помощ. Опитах се да го съживя, дори му направих изкуствено дишане. Исках го жив, разбираш ли! Не зная какво възнамерявах да направя с него, но не можех да понеса мисълта той да има Кити, а аз да прекарам остатъка от живота си без нея.

— Ти си луд!

Роджър сви рамене.

— Можеш да мислиш, каквото си искаш за мен. Само едно ще ти кажа — не съм убиец.

— Но си пребил от бой приятелката си!

— Да, Катрин беше единствената ми слабост. Не виждах смисъл в живота си без нея, когато ми съобщи, че не иска да се омъжи за мен.

Ейми изведнъж си спомни за Ричард и погледна часовника си.

— Трябва да се обадя по телефона — каза тя и посегна към задния си джоб. — Имаш ли нещо против?

Клейбърн направи гримаса.

— Извикай ченгетата. Аз не възразявам.

— Няма да се обаждам в полицията, а на годеника си. Той не знае, че съм тук.

— Ще бъда горе — каза той и постави чашата чай на пода до нея.

После стана и излезе от стаята.

 

 

Изровиха розовия храст и го захвърлиха встрани. След това разкопаха пръстта и пробиха стената, с която бе зазидана дървената врата. В къщата отекваха удари на чукове, пред нея пък гъмжеше от коли.

Някъде вътре Роджър Клейбърн разговаряше с полицейските служители, а Ейми и Катрин седяха в ландровъра и чакаха.

Когато покритата носилка бе изнесена от предната врата, Катрин закри лицето си длани. Ейми слезе от колата и застави краката си да я отведат до мъжете, които носеха трупа на Кип.

Успя някак си да попита, без гласът й да трепери:

— Искате ли да го разпозная?

Дежурният офицер й отвърна внимателно:

— Няма да е необходимо, госпожице Уелдън. Бил е там две години. Ще проверим в архивите експертизите от зъбите му, за да сме сигурни, но ми се струва, че и това ще е излишно. В него има отличителна значка и военни документи.

— Разбирам… А какво ще стане с Роджър Клейбърн?

— Зависи — отговори офицерът. — След аутопсията ще знаем дали има някакви доказателства, че Кейс Уелдън е бил убит или е починал от естествена смърт. В момента ми се струва, че е второто.

— Странно е да го наричат Кейс… — промълви Ейми. — Той мразеше това име. Всичко го знаехме като Кип.

Тя проследи с поглед как сложиха тяло в един полицейски фургон.

— Може ли да се върнем в къщата? — попита след това. — Катрин е в шок. Цялата трепери.

— Стори й се, че вижда призрак, когато ти излезе. Всички очаквахме, че ще намерим в зимника теб, нали разбираш, а не трупа на този млад мъж, за който си мислехме, от две години се намира на дъното на реката.

— Ще я заведа. В кухнята поне е топло. Бях там час и половина и разговарях с Роджър Клейбърн.

— И той не направи опит да те нарани?

Ейми дори успя да се усмихне.

— Не — отвърна и тръгна към ландровъра.

Бе прегърнала Катрин, докато я въвеждаше в къщата, макар че честно казано, самата тя се нуждаеше от подкрепа.

— Лудост е да стоим навън. А полицаите искат да останем тук още известно време.

— Как бих могла да го погледна в лицето?! — проплака Катрин. — Наистина, всичко бе свършило между нас — много преди да срещна Кип…

— Може би няма да ти се наложи да го погледнеш. Вероятно ще го държат в някоя от другите стаи.

— Каза ми, че бил болен.

— Той умира, Катрин. Има рак.

— Плаща си за това, което е сторил на Кип — отвърна Катрин без нито капка съжаление.

— Твърди, че не е убил Кип… Струва ми се дори, че му вярвам — добави тихо Ейми.

Една врата в дългия мрачен коридор се отвори и тя съзря приведената фигура на Роджър Клейбърн до кухненската маса. Той не вдигна очи.

Катрин се олюля и прошепна:

— Господи! Лошо ми е…

Ейми я придружи до банята на втория етаж.

— Ще те чакам до вратата — рече й пресилено бодро, защото и самата тя се чувстваше зле.

Започваше поредното й гадене. Главата й се замая, но Катрин бе изчезнала в банята и нямаше кой да й помогне.

Тръгна бавно и наслуки отвори някаква врата. Вътре имаше легло и Ейми седна на него, хванала глава с ръцете си. Когато й попремина, се огледа около себе си — беше спалнята на Роджър Клейбърн. В очите й се появиха сълзи.

В това време нахълта Катрин.

— Ти си тук? А аз ходих да те търся долу.

Ейми мълчаливо й кимна към стената. Там над един скрин имаше нещо като светилище със стотици снимки на Катрин. Около малка електрическа лампа бяха подредени снимки в най-различни рамки — сребърни, дървени, месингови — правоъгълни, квадратни, обли, с форма на сърце и т.н.

Катрин стоеше като закована.

— Сигурно е светвал лампата през нощта и те е гледал през всичките тези години — прошепна Ейми.

Катрин потрепери, изстена, обърна се и излезе. Ейми я последва в кухнята.

Роджър Клейбърн стоеше между двама полицаи, които тъкмо се готвеха да го отведат. Имаше болезнен вид, но не се оплакваше.

Катрин отиде до него и Ейми притисна пръсти до устата си, очаквайки, че бившата му годеница ще го удари. Не го направи — само го изгледа втренчено и попита:

— Уби ли го? Искам истината!

— Не, не го убих. Ще установят при аутопсията — отвърна много тихо той.

Катрин протегна ръцете си към него и двамата полицаи отстъпиха встрани, макар и да не го изпускаха от очи.

Преди Ейми да излезе от кухнята, Катрин и Роджър Клейбърн се хвърлиха в обятията си.