Джули Гарат
Уговорен брак (30)

Тридесета глава

Лизи Аберкромби оправи една гънка от зелената коприна на деколтето на Ейми и внимателно забоде малко букетче.

— Ето! Прекрасно е. Винаги съм харесвала диви теменужки.

— Сториха ми се подходящи, когато ги зърнах, сгушени под стената на параклиса вчера. Ричард ме взе за луда, разбира се.

— И все още те смята за луда — чу се познат глас откъм вратата на спалнята й.

Ейми се завъртя, изтича по дебелия килим към бъдещия си съпруг и вдигна лицето си за целувка. Лизи измърмори:

— Младоженецът не трябва да вижда булката, преди да стигнат в църквата, не го ли знаете.

— И без това ще бъдем в една кола — отвърна Ейми. — Ричард едва ли би могъл да държи очите си затворени през целия път дотам.

— Ами… предполагам, не.

— На всичко отгоре, той ми помогна и да си избера роклята — усмихна се Ейми.

— Съвършена е! — отзова се мигновено Ричард.

Лизи въздъхна.

— За теб всичко на нея ти изглежда съвършено. Дори и жълт вълнен шал — добави многозначително икономката.

Той се засмя.

— Права си, Лизи.

После се обърна към Ейми.

— Един човек те чака долу с предложение.

— Предложение? — изгледа го озадачено тя. — В деня на сватбата ми?

Ричард извъртя очи нагоре.

— Предполагам, ще трябва да свикна с факта, че те търсят непрекъснато. Като че ли всички се въртят около теб, момичето ми.

— Кажи ми кой е!

— Ами, Катрин и Ким току-що заминаха с първата кола заедно с Марти и Кейт. Всъщност, Кейт прекара последния половин час с малката си внучка в градината. Лизи е все още тук, ще предоставя на въображението ти да отгатнеш кой остава от поканените на сватбеното ни тържество.

Ейми изстена.

— Марк! Трябва да е Марк!

— Поне няма да ревнувам, докато го посрещаш така — подразни я Ричард.

— Какво иска?

— Слез долу и виж сама.

— Ричард! Не желая. Искам да се оженим.

— Колата ще пристигне чак след двадесет минути.

— Достатъчно време да изтичам до малката си къщичка и да премеря колко плат ще ми трябва за пердетата! — триумфиращо извика икономката.

— О, Лизи! — прихна Ейми. — Не можеш ли да почакаш? Хората още не са се изнесли!

— Едва ли ще имат нещо против да се появявам от време на време, след като са си намерили купувач като мен — с пари в брой.

— Благодарение на Джиф Уелдън — обади се тихо Ричард.

Лизи потърси носната си кърпа.

— Кой би предполагал, че старият ще ми остави петдесет хиляди лири…

— Каза ми, че ти бил оставил „малка сума“ — рече Ейми.

— Няма значение какво ти е казал — подсмръкна Лизи и избърса очите си. — За мен тези пари са цяло състояние.

— Никакви сълзи днес! — нареди й Ричард и тя неочаквано покорно прибра кърпата в джоба на практичния си сив костюм.

— Ела с мен при Марк, Ричард — помоли се Ейми.

— Не — поклати глава Ричард, изведнъж станал сериозен. — Марк търси теб.

— Знаеш ли защо? — повдигна вежди тя.

— Нали ти обясних, щял да ти направи предложение. Искаше одобрението ми, но му отговорих, че ти си жена, която сама взема решения.

— Струва ми се доста загадъчно — намръщи се Ейми. — Няма ли все пак да ми подскажеш за какво става въпрос?

— Не. Няма да се меся в живота ти, любов моя.

Лизи изсумтя.

— Няма да се месиш, а? Е, това ще трябва да се провери.

Ричард й отговори бавно и търпеливо:

— Това е пакт, който съм сключил сам със себе си. И Ейми го знае. От днес нататък тя няма да бъде просто госпожа Бодън, а ще продължи да бъде Ейми, момичето със собствено мнение.

Лизи изгледа стъписана и двамата, после се усмихна.

— Е, не би трябвало да се изненадвам. Госпожица Ейми се появи в „Уайдеил Хол“ като полъх свеж въздух. Тя със сигурност промени до голяма степен начина ми на мислене.

Ейми стисна ръката на Ричард.

— Ще отида да видя Марк. Но ела и ме спаси от него след пет минути.

 

 

Марк Пауъл се бе появил отново с фотоапарата си.

— Не! — възкликна Ейми, отправяйки се по моравата към него. — Не мога да повярвам! Не можеш ли поне на сватбата ми да дойдеш без проклетия си фотоапарат?!

— Не очакваш, че ще платя за сладникавите снимки, които вашият фотограф ще ми направи на тържеството, нали? — отговори той, като й даде възможност да зърне една от редките му усмивки.

— А ти какво очакваш? Да излея чаша шампанско върху главата на кума или нещо подобно?

— Хей! Аз съм човекът, спасил живота ти, забрави ли?

— Вятърът от витлата на хеликоптера ти можеше да ме отвее от онази проклета скала.

Ейми се засмя, а после изведнъж стана сериозна.

— Не ми се удаде възможност да ти благодаря, Марк…

— О, по дяволите! Не се размеквай! Ако ще се мразим взаимно, поне да го направим добре. Макар да те лиших от два милиона лири, нека да не изпитваме лоши чувства един към друг — отвърна й със смях той.

— Всичко, което искам, е тук — посочи прекрасната градина Ейми.

— Но „Уайдеил Хол“ не попадна в ръцете ти, нали?

— Проклятие! За какво ли може да става „Уайдеил Хол“ сега?

— Може да се спаси. Затова исках да поговоря с теб. Инженерен екип вече извърши проучване. Ще струва цяло състояние, но ще го направя.

— Ти си луд!

— Може би. Виж, хайде да поседнем под онази ябълка за две минутки.

Марк отиде до пейката, направена от Ричард преди много години от ствола на един повален дъб, и седна. Ейми го последва бавно през тревата и се настани до него.

— Говори по-бързо. Наистина имам неотложен ангажимент след петнадесет минути.

— Изглеждаш страхотно — напълно съвременна булка. Не познавам друга, която би избрала да се венчае в подобно зашеметяващо зелено.

— Не искам да приличам на накичена коледна елха, а и не понасям дълги рокли. Имах една-единствена дълга рокля, с която се препънах и си ударих носа.

— Не ме интересува носът ти — прекъсна я той нетърпеливо. — Интересуват ме главата ти, мозъкът ти, способностите ти.

— Какви способности?

— Способностите ти да боравиш с камера.

— Хей! Нямам никакъв опит с камера.

— Лизи ми даде един твой филм, който си забравила в „Уайдеил Хол“. Естествена си.

— Естествена за какво, Марк Пауъл? — погледна си часовника Ейми.

— Ще превърна „Уайдеил Хол“ в музей. Когато къщата бъде възстановена, ще я предоставя на Центъра за изкуства, който има свой филиал в Хатън. И искам ти да отговаряш за музея.

Тя вдигна ръка.

— Хей, избързваш твърде много!

— Разполагам с по-малко от петнадесет минути да те убедя да приемеш. Трябва да действам бързо.

— И какво трябва да правя?

— Просто да бъдеш там. Искам да има галерия със снимки и да бъде раздвижена. Точно там ти е силата — добра си с видеокамерата. Целта ми е да привлека хората в „Уайдеил Хол“.

Ейми бе и заинтригувана, и някак развълнувана.

— Съгласна ли си? Опитах се да убедя Ричард да ме подкрепи тази сутрин, но той не искаше да се включи в проекта, докато не говоря с теб.

— Ричард ли ти трябва за това начинание или аз? — попита остро тя.

— Разбира се, че ти.

— Ричард е добър с алабастъра, знаеш това? Какви са плановете ти за стария параклис?

Марк се намръщи.

— Не съм стигнал още дотам. Някакви идеи?

— Милиони — отговори Ейми и стана. — Милиони и милиони, Марк!

— Значи си с мен тогава?

— Доколкото това няма да ме откъсва задълго от дома ми и от семейството ми.

— О, семейство!

Тя тръгна към къщата и Марк я последва. Ричард ги посрещна до вратата.

— Вие двамата изглеждате доста доволни от себе си — констатира той.

— Ричард, отговорът ми е „да“. Става ли?

— Знаеш, че не трябва да питаш — отвърна Ричард, но по усмивката му Ейми отгатна, че е постъпила правилно.

— Е, аз ще тръгвам тогава — обади се Марк. — Ще се видим в църквата! Ще закарам и Лизи.

— Искам да ти покажа нещо — обърна се Ричард към Ейми, когато останаха сами.

— Какво? Всъщност, имаме ли време? — изненада се тя.

— Ще ни отнеме само минутка.

Той тръгна към най-отдалечения край на градината, после се обърна и й махна.

— Побързай, че колата ще пристигне всеки момент.

Ейми изтича и преплете пръсти с неговите.

— Това е съвсем подходящо за „господин и госпожа“ — засмя се Ричард и я целуна леко по челото.

— Кое?

— Пръстите ти, сплетени с моите.

— Марк би го нарекъл „обект на сладникаво задушевна снимка“ — засмя се и тя.

Ричард приклекна до една от цветните лехи.

— Розата — посочи пред себе си.

Ейми си пое дълбоко дъх и възкликна:

— Цъфнала е, Ричард, наистина е цъфнала! — приклекна до него.

— Розата на Кип Уелдън.

Той обърна глава и я погледна.

— Знаех си, че ще се зарадваш. Но както казах преди малко и на Лизи — никакви сълзи, окей? Не и днес!

Ейми се полюбува на красивата бяла роза още няколко секунди и бавно се изправи.

— Лизи веднъж ми говореше, че времето разяждало дори и камъните в „Уайдеил Хол“, и че понякога било по-добре да оставим нещата такива, каквито са.

— Лизи, както обикновено, е права.

Отново се хванаха за ръце и влязоха в къщата. В дневната завариха Лизи и Марк Пауъл, които тъкмо се бяха отправили към вратата.

— Тръгваме! — засмя се Лизи. — Очаквам го с нетърпение.

Марк подаде нещо на икономката.

— Това ще ти трябва — каза той.

Ейми притисна устата си длан.

— Ооо, не!

Лизи я изгледа строго.

— Какво ти става, госпожичке? — сряза я тя, погледна се в огледалото на стената и сложи мотоциклетната предпазна каска над сивата си накъдрена коса.

— Нима ще дойдеш на венчавката ми с…

Икономката се засмя.

— Господин Пауъл бе така любезен да ми предложи да ме докара. И след като ги няма моделите от 50-те, за които винаги съм мечтала, убедена съм, че ще се задоволя и с неговия „Харлей Дейвидсън“.