Джули Гарат
Уговорен брак (24)

Двадесет и четвърта глава

„Хейпни Енд не изглежда толкова зле, колкото в оня проливен дъжд“ — мислеше си Ейми, докато пъплеше с ландровъра по криволичещия път през полетата със зеле.

Къщата обаче имаше запустял вид. Не забеляза никакви признаци на живот, когато я наближи, не се извиваше дори дим от високите й комини.

Сви по по-тясната алея, която водеше до нея, и спря близо до входната врата. Когато слезе от автомобила, видя, че малкият розов храст беше грижливо подкастрен и бурените около него почистени. Той обаче бе все още слаб и хилав, като че ли се задушаваше толкова близо до основите на къщата.

Ейми се загледа в него, докато оправяше кожената чанта на рамото си. От изток, точно зад фермата, се появяваше воднистото слънце. Беше рано, нямаше дори девет часа и тя се надяваше, че Роджър Клейбърн е станал и няма да го завари в леглото. Може би първо трябваше да му телефонира — особено, след като й бе споменал в предишния им разговор, че е бил болен. Но все пак, беше й казал, че ще си бъде вкъщи през целия ден и ще я чака.

Ейми потрепери, когато студен ветрец повя над откритото равно поле. Докъдето стигаше погледът й, се виждаше само зеле. „Как може човек да живее в подобна пустош?“ — мина й през ума.

Обърна се. На около миля зърна странна кола, която се движеше по единствения главен път от Западен Норфолк за Линкълншайър.

Вятърът се усили, стана й студено. Когато тръгваше от хотела в Лин, бе топла, лъчезарна утрин и Ейми си бе облякла само блуза с къси ръкави над джинсите, като бе прибрала пуловера си в пътната чанта. „Е, може би вътре ще е по-топло“ — каза си мислено.

Тръгна към къщата, изкачи няколкото стъпала до предната врата и мина по скърцащата веранда. Почука на вратата с олющена боя и след секунди отвътре се дочуха стъпки.

Притаи дъх и се ослуша, нетърпелива да се срещне с Роджър Клейбърн и най-после да разбули мистерията за Кити. Вратата се отвори само няколко сантиметра, някой надникна през пролуката, после я отвори по-широко и Ейми се стъписа от болнавия вид на мъжа пред себе си.

Мръсната му кафява риза висеше на него, като че ли бе шита за много по-едър човек. Отгоре си бе облякъл също толкова голяма сива жилетка. Панталоните му бяха торбести, а на краката си носеше омазнени чехли от вълнен плат. Беше висок, но прегърбен; очите му бяха сиви и безжизнени. Личеше си, че наистина е бил в болница, и като че ли трябваше да полежи още там.

— Господин Клейбърн, нали? Аз съм Ейми Уелдън. Надявам се, че не съм пристигнала твърде рано.

Той уви вълнената си жилетка около слабото си като скелет тяло и отвърна с виещ глас:

— Не, не. Не си подранила. Всяка сутрин ставам в шест. Навик, предполагам, от времето, когато работех и ръководех всичко това — направи полукръг с ръката си към полетата със зеле, — съвсем сам. Но влезте. Не издържам на студ.

Ейми забеляза, че Клейбърн трепереше. Не можеше да си представи, че такъв грохнал, разнебитен човек би могъл да й причини нещо лошо, затова влезе и го последва по тесния прашен коридор, покрай две или три потискащо мръсни врати, до кухнята в най-отдалечения край.

Вътре беше горещо. Топлината идваше от малка електрическа печка, на която и трите реотана работеха. Миризма на вкиснато мляко и гранясало масло се примесваше със спарения въздух.

Гаденето през последните няколко дни се бе превърнало в част от живота й. Дори чаят, който вреше в чайника, няколко пъти вече я бе принуждавал да побегне от кухнята обратно към стаята си, за да се успокои малко, като отвори прозореца и вдиша няколко пъти дълбоко свеж въздух, за да слезе на закуска. Бе слушала много за сутрешното гадене по време на бременност, но никога не бе вярвала, че може да е толкова изтощително. Напоследък дори не понасяше някои от любимите си храни, камо ли пропитата с воня кухня на Роджър Клейбърн.

Стомахът й се разбунтува. Клейбърн обаче не забеляза неразположението й и посочи стола близо до печката. Ейми поклати глава и се отправи към ъгъла до вратата, възможно най-далече от топлината и остатъците от храна върху масата. Сигурно беше закусвал, когато бе пристигнала, защото в чинията имаше тлъсто парче бекон и бъркани пържени яйца. Лек дим все още се извиваше от газовия котлон до прозореца.

— Ще седна тук, ако не възразявате. Не съм свикнала на такава топлина…

— Топлина? — Бледото му лице се изкриви болезнено. — Не намирам, че е топло. Ще се радвам, когато отново дойде лятото. Това проклето отопление ми струва цяло състояние.

Ейми успя да се усмихне.

— Не искам да отнемам много от времето ви, господин Клейбърн…

Той я прекъсна нетърпеливо.

— Не мислиш да си тръгнеш едва пристигнала, нали? Предполагах, че искаш да си поприказваме хубаво и дълго. Затова си изминала целия този път — за да ме видиш, нали?

Ейми сви рамене.

— Трябва да се върна доста бързо. Годеникът ми претърпя злополука, нали разбирате, и…

— Защо се интересуваш от Кити?

Клейбърн се бе доближил до нея и я гледаше втренчено, докато отново увиваше вълнената си жилетка около измършавялото си тяло.

Тя си каза, че откровеният отговор е най-доброто решение в заплетена ситуация.

— Кити беше приятелка на брат ми — поде бавно: — В писмата си до нас в Америка, той ни споменаваше за нея, но всичко, което знаем, е, че се е казвала Кити.

— Колко трогателно — подхвърли присмехулно Клейбърн.

— Господин Клейбърн, вие сте бил там в нощта, когато Кип Уелдън е умрял, нали?

Ейми го погледна и внезапно изпита съжаление към него. Сигурно не му бе лесно да чопли раните си, колкото и стари да бяха. Някога бе обичал много Кити, а тя сега разравяше миналото и очевидно го караше да преживее болката отново.

Очите му се присвиха.

— Чух по местния новинарски канал, че някакъв военен транспортьор се бил обърнал в реката. Взех трактора и отидох да видя дали не бих могъл да помогна, но бе твърде късно, когато се добрах до мястото. Бяха извадили всички тела, с изключение на едно. Не съм и предполагал, че точно той липсва.

— Че откъде бихте могъл да знаете? — обади се Ейми.

— Можех да си я върна, ако не беше той. Кити си мислеше, че не зная какво става, но аз не съм глупак.

Този път очите му блеснаха яростно и контрастираха с бледността на лицето му, придавайки му вид на вампир.

„Сигурно е бил доста хубав преди“ — помисли си Ейми.

Имаше волева брадичка, високо чело и хубави скули. Тъмната му коса бе изтъняла и оредяла, но ако дрехите, които сега носеше, някога са му били по мярка, вероятно бе имал същата физика като Ричард — висок, с широки рамена, тесни бедра и невероятно силни ръце и крака.

Той въздъхна дълбоко, после отиде до скрина в другия край на стаята. Върху него бе поставена пожълтяла черно-бяла снимка в рамка на двама души — мъж и жена. Когато се отмести малко, Ейми видя прашна бяла изкуствена роза пред снимката.

Мозъкът й заработи на високи обороти. „Розов храст до предната врата и бяла пластмасова роза пред снимката — доста загадъчно…“

Клейбърн издърпа едно чекмедже, извади някакъв овехтял албум и го занесе до масата. Отмести чинията със закуската си, отвори го и започна да търси нещо. Албумът бе обърнат обратно към Ейми и тя въобще не можеше да разгледа малките снимки.

— А! Ето, тази е.

Той извади една снимка от страницата, която бе прикрепена с четири ъгълчета. Прекоси стаята и я подаде на Ейми.

— Това съм аз, преди пет години. Не приличам на това, което съм сега, нали?

Устните му се присвиха, когато Ейми взе снимката и впери очи в нея.

Както си бе и представяла, той наистина бе бил красив мъж. На цветната снимка беше по бански на плажа. Можеше само да се завижда на загорялото му и здраво тяло. Очите му се смееха, но високомерното изражение изкривяваше леко чертите му. Да, бил е хубавец и го бе съзнавал.

— Хубава е — рече Ейми и му върна снимката.

— Кити ме снима. Когато бяхме заедно. Преди той да се появи на сцената.

— Той? — попита Ейми многозначително, макар да разбираше много добре кого има предвид.

— Кип Уелдън! Мъжът, който съсипа живота ми.

— Съжалявам, че сте бил наранен… — промълви тя, спомняйки си собствените си сърдечни терзания при вестта, че Кип е изчезнал безследно.

Знаеше добре какво е да загубиш някого.

Клейбърн я изгледа втренчено няколко секунди.

— Аз пък съжалявам, че ти е бил брат. Ти изглеждаш твърде добра, за да имаш нещо общо с него.

— Кип също беше добър — възпротиви се Ейми.

— Той съсипа живота ми. Мисля, че току-що ти го казах, нали?

Клейбърн постави снимката обратно в албума, затвори го и го отнесе в чекмеджето.

— Имате ли снимка на Кити? — попита нетърпеливо тя и се приближи до скрина. — Може ли да разгледам албума?

Погледите им се срещнаха за секунди.

— Аз… аз обичам да разглеждам стари снимки — добави смутено Ейми.

— Тя не е тук. По-добре виж тази.

Роджър Клейбърн й подаде черно-бялата снимка в рамка.

— Майка ми и баща ми, преди да починат.

— Приличате много на баща си — констатира Ейми.

Той поклати глава.

— Не. Въобще не съм като него.

— На външен вид, имам предвид.

Клейбърн взе бялата пластмасова роза и издуха праха от нея.

— Баща ми беше собственик на погребално бюро. Тази изкуствена бяла роза ми остана от него.

— Ооо!

Ейми почувства, че по гърба й пролазват студени тръпки. Не й се искаше да попита, защо бащата на Роджър Клейбърн е имал тази роза.

Той обаче бе решил да й разкаже. Обърна се към нея, а в очите му проблеснаха лукави пламъчета.

— Това беше моята работа.

— Вашата… работа? — промълви тихо Ейми.

— Да, да слагам бялата роза върху гърдите на покойника в ковчега, когато опечалените роднини идваха да отдадат последната си почит.

Стомахът й отново се сви.

Клейбърн наблюдаваше с интерес неразположението й, което вероятно бе изписано на лицето й.

— Сигурно съм бил на пет или шест години, когато започнах да помагам на татко в погребалното бюро. Тогава ми повериха да отговарям за бялата роза.

Ейми седна отново. Опитваше се да я шокира — беше очевидно.

Не измисли какво да каже, затова си премълча.

— Имахме само една бяла роза, тази. Розата, която е стояла близо до стотици сърца, престанали да туптят.

— Кити знаеше ли за розата? — тихо попита Ейми.

Клейбърн се изсмя.

— Дразнех я с нея. Веднъж я сложих в косата й — в страхотната й, мека като коприна, тъмнокестенява коса.

Тя се опита да запази спокойствие.

— Направил сте такова гадно нещо на жена, която сте обичал!

— Гадно постъпиха и с мен — да накарат дете на такава възраст да гледа мъртвешките лица ден след ден.

На Ейми ужасно й се искаше да не бе идвала тук въобще.

— Възнамерявате ли да ми кажете името на Кити? — попита го рязко. — Защото в противен случай не виждам причина да оставам тук повече.

Тя се изправи и го погледна в упор. Клейбърн повъртя розата из ръцете си още миг, после я хвърли обратно върху скрина.

— Става ти навик да поставяш роза до умрял човек. Мама и татко бяха кремирани обаче, така че всичко, което имам, е снимката им. Без гроб.

— Трябвало е да изгорите розата. Тя само ви натоварва с мрачни спомени.

— Това е всичко, което ми е останало. Мрачни спомени. Нищо друго не ми е останало. Само спомени…

— Съжалявам…

Ейми стоеше плътно до вратата и го наблюдаваше предпазливо. Вече му нямаше доверие. Щеше да последва и друго — беше сигурна. Беше си намерил публика и разиграваше добре театъра си. Започваше да се страхува от него.

— Остават ми само няколко месеца живот — продължи той.

Стаята изведнъж се завъртя около нея.

— Господи! — прошепна Ейми и седна отново, закривайки лицето си с ръце.

Чантата се изплъзна от рамото й и падна на пода. Когато световъртежът й премина, видя, че Роджър Клейбърн бе вперил очи в нея.

— Добре ли си?

Тя кимна.

— Да. Шокирахте ме…

— Болен съм от рак. Затова не бях тук, когато си ме търсила преди.

Гласът му бе някак неестествено спокоен, като се имаше предвид това, което току-що й бе казал.

— Съжалявам…

Топлината от печката бе прекалено силна. На Ейми й прилоша и главата й отново се замая. Искаше й се да си върви, макар че не беше научила нищо за Кити.

За миг я осени мисълта, че може би бе затворена тук с психопат, и се разтревожи не на шега.

— На черния и белия дроб — поясни й той, като че ли водеше съвсем невинен разговор. — Казват, че съм пил прекалено много и съм пушил прекалено много, и сега си плащам.

— Съжалявам, наистина съжалявам… — смънка пак Ейми.

— Не те е грижа. Затова по-добре не се преструвай.

— Може би трябва да говорим за нещо друго.

— За Кити?

— Да. В края на краищата, затова съм дошла дотук.

— И какво ще направиш, когато узнаеш името й?

— Бих искала да се срещна с нея.

— Защо? — процеди Роджър.

— Защото бих искала да видя момичето, за което брат ми е щял да се жени.

— Едва не я убих веднъж — призна той.

Ейми светкавично си спомни думите на Джейн Уийвър. Тя й бе споменала за нападението на Роджър Клейбърн над Кити, заради което той едва се бил отървал без присъда. Затвори очи и се прокле мислено, че не бе проявила достатъчно разум да направи това, което бе сторила преди — да провери местните вестници. Щеше да е толкова лесно и можеше да избегне срещата с Клейбърн.

Тогава обаче мислите й бяха заети със съвсем друго. Ричард бе спасил децата в морето, а после… Не беше време да размишлява за това. А после Лизи й се бе обадила, че Джиф е получил сърдечен пристъп. Наистина, не беше чудно, че бе пренебрегнала една малка информация от Джейн Уийвър.

Тя обаче можеше да й спести доста неприятности.

Всъщност, все още имаше време да отиде до местната библиотека — дори днес, преди да се върне вкъщи, ако побързаше. Роджър Клейбърн очевидно си играеше на котка и мишка с нея. Съмняваше се дали въобще е имал намерение да й съобщи истинското име на Кити.

Сграбчи чантата си, изправи се бързо и стаята започна за пореден път да се върти около нея.

— Трябва да си тръгвам… — отрони. — Съжалявам, че отнех от времето ви, господин Клейбърн, но не мога да остана повече.

— Не!

Той прекоси стаята и преди Ейми да осъзнае какво става, застана между нея и вратата, водеща към дългия коридор. Имаше обаче друга врата в кухнята. Ейми изтича към нея и натисна дръжката на бравата.

Дочу сух смях зад гърба си.

— Заключена е.

Тя се извърна рязко.

— Отворете ми! Не можете да ме държите тук против волята ми!

— Няма да си първата. Кити знае какво е.

Ейми се облегна върху вратата, невероятно отмаляла, като се проклинаше, че бе дошла тук.

— Не зная какво целите, но бих ви посъветвала, господин Клейбърн да отключите!

— Последният заключен тук така и не дойде в съзнание.

Гласът му бе лепкаво сладникав.

— Жалко. Исках да го накарам да страда.

Главата й се въртеше като луда.

— Кого? — попита със замъглено съзнание.

— Не се ли досещаш? Беше Кип Уелдън. Намерих го през онази нощ в реката на две мили от мястото на катастрофата с лице във водата. Издърпах го на брега с един клон. Докарах го тук.

— Кип?! — подскочи сърцето й. — Кип? Тук?!

Ейми го гледаше с широко отворени от ужас очи. Клейбърн кимна бавно, после започна да се смее. Тихо в началото, но постепенно все по-силно и по-силно, докато тези кресливи звуци смразиха душата й.

Надеждите й за миг се бяха върнали, но сега разумът надделя. Кип не би могъл да бъде тук. Нямаше къде да бъде. Ако беше на втория етаж, щеше да се чува някакъв шум — особено ако бе разпознал гласа й. Имаше някакви пристройки навън, но Ейми отхвърли тази възможност веднага — те бяха порутени, без никакви прозорци и със счупени врати.

После си спомни думите на Роджър Клейбърн: „Последният заключен тук така и не дойде в съзнание…“ И изведнъж в съзнанието й изникна хилавият бял розов храст, посаден до входната врата.

— О, Кип… — проплака тя.

Не искаше да узнае какво точно се бе случило тук, в тази къща, преди две години и съжаляваше за импулсивното си решение, което излагаше на опасност собствения й живот.

— Няма смисъл да викаш Кип — изрече Роджър Клейбърн и се отдръпна от вратата, очевидно сигурен, че сега тя нямаше да избяга. — Кип е мъртъв.

Ейми вдигна глава.

— Ти си го убил…

— Не си заслужаваше да го убивам. В него не бе останал почти никакъв живот. Трябваше просто да изчакам.

Ейми се разрида и безпомощно се свлече на пода, хванала главата си с две ръце.

— Отначало бях изплашен, че ще ме разкрият — продължи невъзмутимо той. — Но вече няма значение. Няма да съм тук, за да понеса последствията. Ще бъда мъртъв, преди да ме изправят през съда. Всъщност, не би се стигнало до съдебен процес. Казах ти, че трябваше само да го изчакам да умре, и той точно това направи — два часа по-късно, след като го докарах тук.

— Ти си чудовище… — ридаеше Ейми.

Роджър се върна отново до печката и седна с гръб към нея.

— Искаше да узнаеш истинското име на Кити, нали?

— Мога да го открия и без твоя помощ!

Тя повдигна глава и го изгледа — люлееше се напред-назад в стола си.

— Бих могъл да ти спестя усилията. Името й наистина не беше Кити — така обичаше да я наричат. Истинското й име беше Катрин. Катрин Блейк! Доволна ли си сега, госпожице Уелдън?