Джули Гарат
Уговорен брак (8)

Осма глава

До Коледа снегът се стопи и времето стана меко.

Джиф Уелдън покани Ричард на коледната вечеря. Бяха изминали почти две седмици, откакто Ейми го бе видяла за последен път — когато я бе докарал от Хатън ин дъ Деил до „Уайдеил Хол“ в онази снежна нощ.

През тези две седмици тя имаше да свърши много неща — да купи подаръци за Лизи и чичо си Джиф, да изпрати колети до Америка за Кейт и Марти и т.н.

Когато попита Лизи как да украси къщата, икономката се изсмя и я нарече луда.

— Никой не празнува на Коледа — обясни й тя. — Не и в „Уайдеил Хол“.

— Но утре е двадесет и четвъртият ми рожден ден — отвърна Ейми. — И в Бостън винаги си украсяваме елха.

— Коледата е за децата! Нелепо е да имаш рожден ден точно тогава.

— Но аз съм най-голямото дете на света! — заинати се Ейми.

И без да обръща внимание на Лизините протести, взе малкия автобус до Хоукууд и купи елха от пазара.

— Сигурно е два метра. Как я домъкна дотук? — попита икономката, като я видя.

— С автобуса. Усмихнах се прелъстително на шофьора и той ми помогна да я сложим в отделението за багаж.

— Дръзка си като дявол. На мен никой никога не ми помага, когато пазарувам в селото и нося огромните чанти. Трябваше ли да платиш пълна такса за това дърво?

— Необходимо е да изглеждаш малко безпомощна — отвърна Ейми и избухна в смях, като си представи, че Лизи би могла да го направи.

Икономката поклати глава.

— Е, домъкна го дотук. И сега какво?

— Ще го поставя в някоя дървена кофа в трапезарията и после ще го украся със свещи. Взех цяло пакетче с четиридесет свещички, когато ходих вчера на покупки в Хатън.

— Значи затова Джон Греъм те закара с колата — вметна Лизи. — Върна се доста натоварена.

— Да — отвърна Ейми, но всъщност беше взела Джон Греъм по съвсем друга причина.

Не искаше отново да попадне на Ричард Бодън, както миналия път. Не искаше да остава съвсем сама с него. Все още не. Той щеше да дойде на вечеря утре, но това не я притесняваше особено, тъй като Лизи и чичо й Джиф щяха да бъдат наблизо.

Външната врата внезапно се отвори и Джиф Уелдън влезе, като потриваше ръце и се оплакваше от студа.

Ейми се надигна от дивана.

— Ще ти приготвя нещо горещо за пиене, чичо Джиф, а ти седни до огъня.

Уелдън погледна навън, преди да затвори.

— Пак този проклет хеликоптер! — промърмори сърдито. — Непрекъснато кръжи наоколо. Имам чувството, че някой шпионира „Уайдеил Хол“. Чудя се, защо биха правили това?

— Аз ще ти сваря какао — намеси се Лизи. — Нищо не загрява по-добре от чаша какао с мляко.

Джиф Уелдън впери зъл поглед в елхата на пода.

— Какво е това?!

— Коледно дърво, чичо Джиф.

Ейми го хвана за ръка и го поведе към камината, където горящите сухи цепеници разпръскваха благодатна топлина. Помогна му да съблече палтото си и го настани на дивана.

Той се взираше в елхата като замаян.

— Защо? — попита, когато Лизи отиде в кухнята. — Защо ни е притрябвала елха? В тази къща не е слагано коледно дърво през последните двадесет години.

— Тогава е крайно време да се възстанови традицията — отвърна Ейми. — Купих и свещички за нея, чичо Джиф. Ще убедя Лизи да ми помогне да украсим трапезарията днес следобед. Нямаш нищо против, нали?

— Утре е рожденият ти ден, дете, така че не мога да ти откажа нищо, нали?

В този момент за пръв път, откакто бе пристигнала в Англия, той й изглеждаше по-човечен и Ейми му се усмихна признателно.

— Мислех си, че си забравил за рождения ми ден.

— Не. Не бих направил това.

— Ще отида да закача палтото ти в коридора.

Джиф Уелдън кимна разсеяно.

— Да. Да, дете. Закачи го. После се върни. Имам нещо за теб.

Когато Ейми се върна, старият човек бе застанал по средата на стаята, отново вперил очи в коледната елха.

— Ще нападат иглички навсякъде — промърмори той.

— Ще ги почистя, ако нападнат — отвърна Ейми.

Джифърд остана така още няколко секунди, после се обърна към портрета на Барбара Уелдън над камината.

Ейми се приближи до него, чудейки се дали се бе замислил за времето, когато бе имал съпруга, и дали бе тъжен сега, защото се чувстваше самотен.

Джифърд Уелдън бръкна в джоба си, извади малка кутийка от полирана черупка на костенурка и й я подаде.

— Не е нова. Но не можем да отминем рождения ти ден без нещо за спомен, нали?

Тя я отвори внимателно. Вътре имаше красива брошка с емблемата на Шотландия, изработена от масивно злато и аметист.

— О, чичо Джиф! Прекрасна е! Благодаря ти — усмихна се мило Ейми.

Уелдън не обърна особено внимание на благодарностите й.

— Надявам се, че ще ти донесе щастие.

Извърна глава и погледна отново портрета.

— Повече щастие, отколкото на нея — добави мрачно.

— Тя… тя е принадлежала на…

— На Барбара, да.

За пръв път й споменаваше за жената от портрета над камината.

— Абсолютно ли си сигурен, че искаш това бижу да стане мое? Искам да кажа, че то вероятно е свързано със спомени за теб.

— Спомени! — изсмя се горчиво Джифърд. — Да… спомени. Но не я искам Ейми. Купих я за нея. Тя също не я искаше. Остави я тук, когато си замина за Шотландия.

Ейми го докосна по рамото, но той се отдръпна и олюлявайки се леко, тръгна към огъня. Походка му бе несигурна.

— Чичо Джиф… внимавай!… — извика тя след него.

 

 

Главата го болеше и цялата стая се въртеше около него. Погледна портрета — тя се усмихваше триумфално отвисоко.

— Ти ме измами…

Все още чуваше писъците й: „Мразя те… Мразя те!“.

Но невинаги бе било така…

 

 

С Дънкан се разхождаха в Хайд Парк през една септемврийска неделна вечер. Той изпадна в отвратително настроение, когато му каза, че заминава за месец.

— Ти си глупак, Джифърд, истински глупак, ако обръщаш внимание на клюките!

— След като са стигнали до ушите ми, и другите ще ги научат — отвърна Джифърд.

— Тогава бъди като мен и не им обръщай внимание.

— Не мога. Трябва да мисля за кариерата си. Кой ще иска хирург като мен да го пипа…

Гласът му заглъхна.

— Виж, Дънкан, на четиридесет и две години съм. Не мога да си позволя скандал. Трябва да се грижа за „Уайдеил Хол“, поддържането на имението ми коства цяло състояние.

— Тогава го продай и си купи апартамент в Лондон.

Джифърд потрепери.

— Не мога да понеса дори мисълта да живея в Лондон постоянно. Трябва ми убежище — място, където да се усамотявам. Понякога ми се иска да зарежа всичко и тогава „Уайдеил Хол“ ми помага да преодолея кризата и да гледам отново напред.

— Искаш ли нещата между нас да свършат?! — попита гневно Дънкан Уорд.

Винаги реагираше така — дори и при най-дребното недоразумение. Понякога Джифърд се питаше, защо ли въобще се бе захванал с този проклет човек. Но много добре знаеше отговора — защото го обичаше…

Разрешението бе една ваканция в Шотландия. Трябваше да се махне от Лондон. От „Уайдеил Хол“ също — имението, което поглъщаше и последното му пени. Нуждаеше се от пълна промяна, докато реши какво да предприеме, за да прекрати разпространението на мълвата за хомосексуалността му. Не можеше да продължава така. Беше лекар и познаваше добре симптомите. Вървеше бързо към нервно разстройство и това беше като капак на другите му проблеми.

Беше посещавал фермата в Пъртшайър и преди — преди пет години. Не бе необходимо да пише писмо, нито да телефонира, за да попита дали могат да го приемат пак. Някак инстинктивно чувстваше, че ще бъде добре дошъл, и очакваше с нетърпение отново да се срещне с Рос и Алисън Макензи.

И с дъщеря им Барбара…

Между него и младото момиче се беше зародило сърдечно приятелство през месеца, който бе прекарал в семейство Макензи преди пет години.

Джифърд бе усетил, че девойката го намираше за привлекателен, и кой знае какво би могло да се получи, ако той бе способен на такава връзка с жена, каквато имаше с Дънкан Уорд.

Влакът спря на малката гара, сгушена в подножието на хълмовете, обрасли с вековни борове.

Джиф взе такси до фермата на Макензи в Гленочри, на около десет мили източно от хълмовете. Щом зърна в далечината гранитната къща, построена в сърцето на долината, той се напрегна в приятно очакване, но когато колата наближи фермата, не забеляза никакви следи нито от хора, нито от животни.

Обзе го мрачно предчувствие.

— Това местенце изглежда безлюдно — рече през рамо шофьорът на таксито. — Някой очаква ли ви, господине?

— Не съвсем… — намръщи се Джифърд Уелдън. — Можете ли да ме почакате тук, докато проверя дали има хора наоколо?

— Да. Нямам какво да правя до следващия влак, а той е след няколко часа.

Джифърд отиде до вратата и почука силно. В къщата цареше пълна тишина. Мина под прозорците и се опита да надникне вътре, но навсякъде бяха спуснати плътни пердета. Пробва задната врата — беше заключена. После се отправи към краварника и изведнъж дочу шум.

— Има ли някой тук? — извика и се ослуша.

В отговор последваха стъпки и една стара дървена порта изскърца.

— Барбара!

Джифърд изпита огромно облекчение, че я вижда, но като се приближи, забеляза, че е плакала.

— Барбара… Не ме ли помниш?

Носеше ниски обувки и черна вълнена рокля, която едва прикриваше коленете й. Стори му се, че доста се е променила. Когато я бе видял за последен път, беше на осемнадесет, а сега изглеждаше по-възрастна и от самия него.

— Джифърд?!

Черните й очи се оживиха.

— Баща ти вкъщи ли е? Или майка ти? Може би трябваше да ви пиша, за да разбера дали е удобно…

— Да отседнеш при нас отново?

— Да… Но фермата ми се струва някак запустяла.

Джифърд кимна към къщата.

— Никой не ми отговори, когато почуках на вратата.

— Няма никой тук.

— Никой?… — озадачи се той.

Барбара пристъпи напред.

— Аз също тъкмо заминавах. Просто исках да хвърля един последен поглед.

— Но защо? Да не би баща ти да е продал фермата? И къде отиваш?

Тя се усмихна бледо.

— Почакай малко, Джифърд. Задавай въпросите си един по един. Първо, татко почина миналата пролет…

— О, толкова съжалявам, скъпа!

Барбара махна вяло с ръка.

— Годината беше лоша. Мама се изтощи до смърт от непосилен труд. Сърцето й не издържа — отиде си преди месец. Положих неимоверни усилия да задържа фермата, но накрая бях победена.

— Продала си фермата?! — не повярва на ушите си Джифърд.

— Не мога да се справя сама, Джифърд. Както и да е, не е моя, за да я продавам. Татко я бе взел под аренда. Сега собственикът си я иска обратно.

— Но къде ще живееш?

Тя сви слабичките си рамене.

— В приют.

— В приют?

— Останах без дом, Джифърд. Трябва да отида някъде.

Джифърд я отведе в Единбург в една странноприемница. Взеха си отделни стаи. Барбара като че ли напълно бе загубила интерес към живота. Нямаше семейство, нямаше дом и след като бе прекарала целия си живот досега в такова отдалечено и изолирано от света място, нямаше и близки приятели, към които да се обърне за помощ.

Докато прекарваха безцелно дните си в Единбург, на Джифърд му хрумна идеята, че ако се сдобиеше със съпруга, това би могло да спре мълвата за връзката му с Дънкан Уорд. Кариерата му щеше да бъде спасена, щеше да бъде уважаван и все пак ще можеше да има Дънкан…

Подхвана тази тема, но на Барбара каза само това, което сметна за необходимо — че се нуждае от домакиня в имението си „Уайдеил Хол“ в Дербишайър. Повече не й трябваше да знае. Предложи й женитба. Нямаше какво да губи, а можеше много да спечели, като доведе съпруга в дома си.

Отначало Барбара не искаше да напуска Шотландия, но очевидно след няколко дни размисли.

— Не очаквам… да ме обичаш, Джифърд. Все още — не. Но може би някой ден…

Той я хвана под мишница и двамата бързо се прибраха в странноприемницата под поройния дъжд.

— Договорихме се, нали? Ти ще станеш госпожа Уелдън и ще ме направиш много щастлив мъж?

— Да!

Барбара му се усмихна, а тъмните й очи блестяха в есенния здрач.

— Да, Джифърд. Ще ти бъда добра съпруга, обещавам.

 

 

— Лизи! Лизи! Помогни ми. Бързо! — изпищя Ейми.

Стъпките на икономката отекнаха по каменния коридор откъм кухнята.

— Господи, дете! Защо е тази суматоха?

— Припадна или нещо подобно… — отвърна бледа като платно Ейми.

Джифърд Уелдън лежеше неподвижно до камината.

— О, небеса!

Лизи се втурна през просторния хол и коленичи до стария мъж.

Ръцете на Ейми трепереха.

— Оставих го в легнало положение… Все още диша. Добре ли постъпих, Лизи?

Икономката потърси пулса на шията на Уелдън и кимна.

— Какво стана?

— Гледаше портрета и като че ли загуби съзнание. Успях да го хвана, докато падаше, но въпреки че е толкова слаб, за мен беше прекалено тежък да го задържа на крака.

— Ще се оправи.

Лизи взе едната ръка на Джиф и започна да я разтрива.

— Откъде знаеш? Не трябва ли да повикаме лекар? — попита Ейми.

— Случвало се е и преди. Някакъв припадък. Ще го оставим така няколко минути. Пулсът му е слаб, но равномерен.

— О, Лизи…

— Не се плаши, дете. Той е стар човек.

— Не е стар, Лизи — само е прехвърлил шестдесетте. Според днешните стандарти не е стар.

— На шестдесет и осем е, госпожице Ейми. А някои мъже остаряват много преди тази възраст. Джиф Уелдън е един от тях. Беше стар, още когато го видях за пръв път, а тогава едва ли имаше повече от петдесет.

Старецът се размърда, изстена и клепачите му потрепериха. Лизи престана да разтрива китката му и се усмихна на Ейми.

— Виждаш ли. Идва на себе си. Какво ти казах? Ще се оправи.

— Все пак мисля, че трябва да го прегледа лекар…

Икономката поклати глава.

— Той не иска лекар. Затова не го тревожи, защото иначе може да припадне отново. Просто го остави да дойде на себе си. После ще му дадем нещо топло за пиене и всичко ще се забрави.

Ейми се изненада, че чепатият нрав на Джифърд Уелдън се прояви толкова бързо, след като той дойде отново в съзнание. Той седна върху студените каменни плочи в огромния хол и отблъсна ръцете на двете жени.

— Каква суета! Каква суета — измърмори мрачно. — Просто се подхлъзнах върху камината, за Бога!

— Чичо Джиф, ти… — поде Ейми.

— Припадна за няколко секунди — намеси се Лизи, — но сега си добре. Нека да те заведем до дивана.

Джиф потърка челото си и изкрещя:

— Жена! Истинска напаст! Остави ме да се оправя сам! Напълно съм способен да използвам краката си!

Лизи се изправи не твърде грациозно.

— Добре! — процеди тя. — Оправяй се сам, стари човече. Аз се връщам в кухнята. А ти, госпожице, по-добре ела с мен — нареди гневно на Ейми.

— Но…

— Казах, че идваш с мен! Разбра ли? Ще оставим този стар сърдитко да се погрижи сам за себе си.

— Лизи, не можем да постъпим така…

— Да, можем!

Лизи я сграбчи за рамото и прошепна в ухото й:

— Прояви малко такт, скъпа. Той е смутен, че си го видяла слаб и уязвим.

Ейми погледна икономката с разбиране.

— Аз… аз ще дойда да ти помогна — заекна тя.

Лизи я поведе навън, а Джиф Уелдън, стенейки тихо, се изправи на треперещите си крака, загледан след тях.