Джули Гарат
Уговорен брак (2)

Втора глава

В първия момент не го позна. Джиф Уелдън се бе променил много — беше остарял.

Джон Греъм излезе от колата и заобиколи, за да й отвори вратата. Тя мразеше това. Беше напълно способна да го направи и сама. Но когато сложи ръка на дръжката, той я спря с жест и й отвори почтително, като се усмихна бегло, щом Ейми излезе навън.

Чичо й Джиф вървеше бавно към нея. Преди дванадесет години високото му жилесто тяло бе стройно и изправено. Сега беше съсухрен и прегърбен, загърнат в дебело вълнено палто, което ни най-малко не прикриваше факта, че е отслабнал обезпокоително. Никога не бе бил пълен, но лицето му бе било приятно закръглено. Сега то беше отпуснато, посивяло и изпито, а рядката му руса коса напълно бе изчезнала. По темето и челото му изпъкваха сини вени и кафяви петна, които се открояваха върху бледата му кожа.

Само гласът му си бе останал същия, макар и леко треперещ.

— Ейми! Скъпа, скъпа Ейми! Колко много си пораснала! Но въпреки всичко, щях да те позная.

Той протегна ръце към нея, но Ейми не почувства необходимост да изтича към него и да му позволи да я прегърне. Беше отсъствала твърде дълго, а и Джиф Уелдън никога не бе излагал чувствата си на показ. От него бе получавала единствено потупване по главата от време на време.

Когато възрастният мъж се приближи, Ейми направи усилие също да протегне ръцете си към неговите и се опита да не потръпне от студените му костеливи пръсти. Кожата им бе тънка като пергамент и тя имаше усещането, че се ръкува със скелет.

— Чичо Джиф…

Не намираше думи, пък и какво ли би могла да му каже? Изглеждаше й толкова остарял и толкова отпаднал — почти непознат.

— Радвам се, че реши да дойдеш, Ейми.

— Разтревожих се. Лизи пишеше, че си болен… — смънка в отговор.

— Болестта ще мине. Всичко минава.

Ейми потрепери. Старецът пусна ръцете й и тя изпита облекчение. В Нова Англия при Кейт и Марти Уелдън беше лесно да пренебрегне британската резервираност, с която бе възпитана. Но тук, в Англия, беше различно. Годините като че ли се стопиха. Спомни си, че като дете, преди родителите й да починат, веднъж съвсем спонтанно се бе покатерила на коленете му от признателност за подаръка по случай рождения й ден. Той се бе смутил и внимателно я бе сложил да стъпи на пода на разстояние от себе си…

— Стоях на моста над реката днес следобед, за да те видя, като пристигаш. Очаквах те по-рано.

Ейми осъзна, че не говореше на нея, а на Джон Греъм зад гърба й. Тонът му беше раздразнителен.

— Полетът имаше закъснение, чичо Джиф — изрече предпазливо тя. — Нямаше как да дойдем навреме.

Джиф Уелдън отново се обърна към шофьора.

— Можеше да ми телефонираш и да ме уведомиш!

— Опитах, сър. Линията беше заета.

— Глупости!

Старият човек дишаше тежко, останал без дъх от усилието да спори.

Греъм бе разпознал признаците и очевидно не искаше да нервира повече своя работодател.

— Съжалявам, сър — каза само.

— Би трябвало.

Ейми се подразни от начина, по който чичо й се отнасяше с шофьора. Някога в гимназията в Нова Англия тя се бе разбунтувала срещу общественото разслоение и се бе впуснала в разгорещени диспути за безкласово общество. Откри, че неволно сравняваше живота, който бе водила в Нова Англия, с този, към който се връщаше сега. Различието между откритите взаимоотношения на семейство Уелдън в Бостън и поведението на чичо й Джиф ставаше все по-очебийно. Мартин Уелдън нямаше никаква прилика с по-големия си брат и тя бе благодарна на съдбата за това.

Обърна му гръб. Колкото и да й бе скъп чичо й, не можеше да освободи Джон Греъм, без да му поблагодари. Приближи се до шофьора и стисна ръката му.

— Благодаря ви, че се погрижихте за мен — рече му с усмивка.

— Беше удоволствие за мен, госпожице Уелдън.

Отново застана с лице към чичо си и изпита съжаление към него — беше толкова слаб и отпаднал. Той леко се отдръпна встрани и кимна към къщата.

— Твърде е студено, за да стоим навън. Този противен мраз продължава от четири дни, дете.

Задъха се, докато вървеше след нея. После затвори вратата и продължи:

— Не беше необходимо да благодариш на Греъм, скъпа. Човекът просто си върши работата, за която му се плаща.

— Човекът?

Ейми долови острата нотка в гласа му, която не бе забелязвала никога преди.

— Така ли се отнасяш към Джон Греъм? Просто човекът?

Уелдън я изгледа напрегнато.

— Надявам се, че тези американци не са напълнили главата ти с глупости.

— Зависи какво разбираш под глупости — отвърна тя, като се насилваше да говори по-любезно.

— Приказките за право на мнение, за свобода, равноправие — всичките тези врели-некипели, с които американците обичат да се фукат.

— Но Съединените Щати се основават върху принципите на свободата и равноправието, чичо Джиф…

Той отвори една врата и я въведе в огромна, почти празна стая. Побиха я хладни тръпки.

— Има свобода и свобода — рече й с доста нетърпелив тон. — Има също равноправие и равноправие, Ейми.

И като се засмя кратко и сухо, вероятно за да посмекчи думите си, продължи:

— Твърди се, че всички мъже били равноправни. Но някои са по-равноправни от други, ако ме разбираш какво искам да кажа.

Ейми не му остана длъжна.

— Господин Томас Джеферсън заявява, че всички хора имат право на живот, свобода и щастие…

Бледото лице на Джиф Уелдън леко порозовя, когато процеди:

— Би ли разделила тогава всичко, което притежаваш, със скитниците и бандитите, дете? Би ли посрещнала в дома си скитника, крадеца, проститутката?

Тя се стъписа. Доколкото си спомняше, чичо й Джиф никога преди не й бе повишавал глас. Сведе очи към мозаечния под на огромната зала. Слабо осветеното, облицовано с дървена ламперия помещение, беше неприветливо. Върху голите стени бяха окачени само малки мъждукащи газени лампи.

„Завръщането ми у дома май се превръща в кошмар!“

Когато тази мисъл я осени, Ейми вдигна нещастно глава и изгледа прегърбената, но непреклонна фигура пред себе си.

— Съжалявам — изрече тихо. — Чичо Джиф, очаквах с такова нетърпение да се върна вкъщи. Не съм предполагала, че ще започнем така.

Чертите на лицето му се смекчиха мигновено.

— Дете! Нямаш представа какво бяха за мен последните няколко години!

Ейми не знаеше какво да му отвърне. Джиф Уелдън сам я бе отпратил, а сега говореше така, сякаш тя го беше изоставила по собствено желание.

Той тръгна към голямата мраморна камина, където пращеше слаб огън. Ейми го последва и застана до него. Отново бе запленена от портрета на Барбара Уелдън, но чичо й като че ли не забелязваше покритата с прах картина, напомняща за съпругата му. После под светлината на огъня тя се загледа в износените дрехи на стареца — бяха чисти, но единият ръкав на палтото му бе закърпен, а яката на ризата обърната. Ботушите му бяха с протрити подметки. Преди никога не би носил такива ботуши, по-скоро би ги изгорил.

Обзеха я лоши предчувствия и при вида на газените лампи.

— Доста е странно да ползваш такива лампи, не мислиш ли?

— Електричество е прекарано само в централните стаи, скъпа. Генераторът е инсталиран в началото на четиридесетте и не е толкова мощен, за да захранва цялата къща. Все пак е достатъчен.

Горчивината в гласа му я разтревожи. Преди винаги бе бил патриотично настроен и горд.

— Предполагам, че отново ще свикна — отвърна предпазливо. — В Щатите е лесно да се приемат нещата за даденост.

— Това е бедата с хората — изръмжа чичо й. — Ти ги пуснеш под масата, а те искат на масата. Днес като че ли не могат да съществуват без телевизори и без музика от кутия двадесет и четири часа в денонощието.

— Тези неща са необходимост през деветдесетте, чичо Джиф.

— Телевизия? Необходимост? — изгледа я студено той.

— Мислех, че ти харесва, както си изолиран тук.

— Няма стая в къщата за такова нещо — процеди Уелдън.

— Нямаш телевизор?! — възкликна невярващо Ейми.

Той махна с ръка.

— Лизи Аберкромби има. Портативен, черно-бял. Не се съмнявам, че ще ти позволи да го гледаш, щом трябва.

— Проклятие!

Ейми забеляза гримасата му от последните й думи и осъзна, че Джон Греъм се бе опитал да я предупреди за това. Трябваше наистина да пооправи речника си и да престане да използва подобни изрази. Спомняйки си за шофьора, тя се запита къде ли е багажът й.

Джиф Уелдън сякаш разгада мислите й.

— Предполагам, че Греъм ще качи нещата ти по задното стълбище.

Преди да се въздържи, думите сами излязоха от устата й.

— Задното стълбище? Но то е от другата страна на къщата. Защо трябва да извърви цялото това разстояние с такъв тежък багаж, по дяволите!

Уелдън махна нетърпеливо с ръка.

— Прислугата не минава през главния вход, Ейми. Прислугата използва задните стъпала. И за Бога, опитай се да разбереш, че вече си в Англия, и да употребяваш правилни изрази.

Ейми стисна зъби и преглътна една ругатня. В този миг дочу стъпки и се обърна.

— Лизи! — извика радостно.

Икономката бе на две-три крачки от нея. Не се бе променила. Високата й фигура бе успокояваща, както винаги. Накъдрената й посивяла коса се спускаше свободно около лицето й. Костеливите й китки се подаваха от червените вълнени ръкави на пуловера, който й бе възкъс и тесен.

Лизи прегърна гостенката и я притисна така силно, че имаше опасност да я задуши.

Ейми се отпусна и се разрида, неспособна да се контролира. Червеният пуловер й се стори като спасителна жилетка сред буйна река.

— О, Лизи…

Дълго стояха така прегърнати. Разменяха си бързи въпроси и отговори, докато Лизи се убеди, че нищо лошо не се бе случило на малкото момиченце, за което някога се бе грижила, а Ейми най-накрая повярва, че все пак едно нещо бе останало непроменено, докато е отсъствала — неизгасващата привързаност на икономката към нея.

Най-накрая Лизи я оттласна внимателно от себе си и рече подсмърчайки:

— Старият си тръгна. Вероятно отива в кабинета си.

Ейми изтри с ръка очите си.

— О, проклятие! Сигурно си помисли, че не се интересувам от него.

— Заслужава си го. Чух го как ти изнася лекции за английския ти, а си пристигнала едва преди десетина минути. Би трябвало да се засрами. Щеше да е различно, предполагам, ако те бе изпратил във Франция вместо в САЩ, и се бе върнала с надут парижки акцент.

Ейми се засмя.

— Нямаше брат на разположение във Франция.

— Е, вероятно е мислел доброто ти, когато те изпрати в земята на янките.

— Искам да го обичам, Лизи. Не възнамерявам да го нараня.

— Зная, сладката ми. Той е просто странен. Не понася никакви признаци на привързаност и обич. И всичко трябва да се изпълни, както е наредил.

— Ти би трябвало да го познаваш по-добре, Лизи. Толкова дълго си с него.

— Да! Свикнала съм с чепатия му нрав. Често добре го нареждам за това.

— Трябваше да се ожени за теб. Ти щеше да го направиш по-човечен.

Икономката изгледа някак особено Ейми и рязко смени темата.

— Сигурно си гладна, момичето ми. Ела обаче първо да си видиш стаята. Същата е, близо до моята, в която беше настанена като малка.

— Не бях толкова малка, Лизи.

— За мен беше малка, скъпа.

— Обичах тази стая. Можех да наблюдавам хълмовете зад малката горичка, където беше старият параклис.

— Параклисът е истинска развалина сега, госпожице Ейми. Върху него падна гръмотевица и го опожари.

— Параклисът?! Не си ми писала за това, Лизи.

— Не исках да те разстройвам.

— Разкажи ми какво се случи.

Лизи присви костеливите си рамене.

— Няма много за разказване. Беше свирепа буря. Някои дървета около параклиса след това трябваше да се отсекат — беше твърде опасно да ги оставим. Сега мястото изглежда зловещо. Призрачно…

— О, Лизи…

Възрастната жена бавно тръгна към стъпалата и Ейми я последва.

Стигнаха до площадката.

— Хей! Не искам повече сълзи! — рече престорено строго Лизи.

Ейми успя да се усмихне.

— Не плача. Честно, не плача.

Отправиха се по коридора.

— Убедих негово височество чичо ти, че би искала отново да си в старата си детска стая. Ще бъда до теб, ако се почувстваш самотна.

— Страхотно! Разбрах, че имаш и телевизор.

— Да, след много спорове и заплахи от моя страна, че ще напусна, ако не си купя — въздъхна икономката. — Чичо ти не иска да се движи в крак с времето.

Тя отвори една врата и щракна ключа на стената.

— Помниш ли старото гнездо?

Голата електрическа крушка разпръскваше ярка светлина. Висеше от една греда високо на тавана и около нея се очертаваха розови сенки, които придаваха топлина в горната част на стените. И тук в камината пламтеше огън. Стаята бе проветрена и изглеждаше уютна, въпреки големината си. Ейми застана на прага и я огледа.

— Направила си истинско чудо тук, Лизи!

Огромните размери на помещението като че ли се смаляваха от тапетите с рози, които определено бяха нови. Лъскавината на дървения под също се дължеше на усилията на Лизи Аберкромби. Икономката вероятно бе отделила и много часове, за да изтъче двата дебели вълнени гоблена, които допълваха с топлите си цветове колорита на розите по стените. Ейми си спомни старото двойно легло и се надяваше, че дюшекът му е сменен. Някога бе бил целият на бучки и двете с Лизи трябваше всяка седмица добре да го отупат, за да може да се спи на него.

Доближи се до леглото, за да провери, и Лизи се засмя.

— Нов е. Трябваше почти да продам душата си, да умолявам и убеждавам стария скъперник. Но ще се чувстваш удобно.

Ейми също се засмя звънко.

— Тази стара къща има нужда точно от това — от смях, от много смях — рече Лизи.

Ейми огледа последователно тежкия орехов гардероб, скрина с многобройните чекмеджета и фотьойла до прозореца. Имаше и малко бюро, което не бе виждала преди. Пристъпи към него и го докосна.

— Това е друго. Хубаво е.

— Тънеше в паяжини на тавана. Помислих си, че може би ще ти потрябва. Е, нали ще пишеш писма до дома си в Америка. Има и ключалка. Ключът е в чекмеджето. Предположих, че ще искаш да държиш някои неща скрити, след като си пораснала вече.

— О, Лизи. Ти си чудесна!

Лицето на икономката поруменя и тя махна притеснено с ръка.

— За пръв път в живота ми някой ме нарича чудесна, дете.

— О, Лизи! Толкова ми липсваше!

— И ти ще липсваш на брата на Джиф и съпругата му. Сигурно е било ужасно за тях да изгубят сина си.

Думите на Лизи предизвикаха в съзнанието на Ейми болезнени спомени.

— Хей! Какво толкова казах? Пребледня като призрак, момичето ми.

Ейми пъхна ръце в джобовете си, за да не се забележи, че треперят.

— Нищо… Добре съм.

Икономката я изгледа втренчено, после бавно се доближи до нея и я прегърна през раменете.

— Не знаех, че си изпитвала такива чувства към него. Никога не ми писа за това.

— Не разбирам за какво говориш… — отвърна с треперещ глас Ейми.

— Била си влюбена в него. Очевидно е.

В сърцето на Ейми като че ли се заби нож и тя сведе глава.

— Искаш ли да поговорим за това? — попита я тихо Лизи.

— Каква полза ще има сега да си призная, че бях влюбена в Кип от първия миг, когато го зърнах? Това няма да го върне. Пък и дори да се върне, той няма да пожелае мен.

— Не се отчайвай, госпожице Ейми.

— Вярно е. Кип не знаеше какво изпитвам към него. Никой не знаеше…

— Чичо ти ми показа снимка, която семейство Уелдън му бяха изпратили веднъж. Ти и техният син бяхте на нея някъде на морския бряг. Ти държеше голяма топка на ивици.

Ейми си припомни онова чудесно време — време на радост и спокойствие.

— Беше на острова. Ходехме там всяко лято. Марти и Кейт имаха стара дървена къща на брега…

Тя преглътна с усилие и гласът й потрепери отново.

— Нямаше нищо друго, освен море и пясък. Брегът беше обрасъл с едра зелена трева на туфи. С Кип прекарахме веднъж цялата си ваканция там. Боядисахме къщата… отвън и отвътре…

Ейми поклати глава, като че ли да прогони болезнените спомени и печалното си изражение.

— Толкова много боя ни трябваше…

— Той изглежда е бил добро момче.

— Добро! „Добро“ въобще не може да го опише. Пък и „момче“… Беше доста по-голям от мен, Лизи.

— Отнасял се е с теб като с по-малка сестра, нали?

В душата й зееше празнина, която с нищо не можеше да се запълни.

— Точно така, Лизи…

В гласа на икономката се прокрадна майчинска топлота.

— И какво стана?

— Записа се в армията на САЩ. Изпратиха го тук, в Англия. Срещнал едно момиче…

Ейми не можеше да продължи, ръцете й се свиха в юмруци.

— И?

— Забременяла. А Кип загина…

Тя се загледа в ярките пламъци на огъня.

— Кейт и Марти не знаят нищо за нея, освен че се казва Кити. Направиха всичко възможно, за да я открият след смъртта на Кип, но без успех.

Лизи се намръщи.

— Може би тя също е мъртва. Неестествено е, че не е потърсила родителите на Кип.

— Не, не мисля, че е мъртва.

— Убедена ли си?

— Имам това чувство, което не ме напуска.

— Но ти със сигурност не можеш да направиш нищо. Госпожице Ейми, това не е твой проблем.

— Мислех да пусна обява в някой английски вестник…

— Знаеш ли къде е живяла?

— Трябва да е било някъде наблизо, където е била настанена частта на Кип — Линкълншайър.

— И мислиш, че би могла да успееш там, където семейство Уелдън не са успели?

— Може би…

— Заради семейство Уелдън ли го правиш?

— Разбира се…

— И не е заради теб самата?

Ейми мълчаливо сви рамене, загледана през прозореца в здрача навън.

— Казах… — започна Лизи.

Тя рязко се извърна.

— Чух какво каза!

— Изглеждаш нервна.

— Лизи, какви задни мисли бих могла да имам?

Очите на икономката се присвиха.

— Може би искаш бебето за себе си, госпожице Ейми.

Ейми разпери ръце.

— Това е налудничаво…

— Изгубила си мъжа и сега желаеш това, което е останало от него. Улучих ли в целта?

Ейми отново се загледа през прозореца.

— Просто искам да се уверя, че бебето е добре.

Лизи въздъхна.

— За вчерашна ли ме вземаш?

— Лизи, ти не знаеш какво е… Някъде съществува едно бебе и то е част от Кип…

— Не е точно бебе, нали? Трябва вече да е на две или три годинки.

— О, не бъди толкова дребнава. Знаеш какво имам предвид.

— Да! Направо виждам през тебе, момичето ми. Възнамеряваш да вземеш детето за себе си, нали?

— Бих могла да му осигуря хубав дом…

— А собствената му майка не може ли? Нали сама призна, че не знаеш нищо за нея.

Ейми започна да пристъпва неспокойно напред-назад.

— Тя не е била омъжена за Кип. Какво ли момиче е била, за да не се притеснява от последствията?

— А какъв мъж е бил той? — спокойно попита Лизи.

Ейми притисна с длани ушите си.

— Не искам да те слушам! Кип не беше такъв…

Лизи Аберкромби бързо се приближи и дръпна ръцете й надолу. После здравата я разтърси.

— Непорочно зачатие, така ли?!

Ейми се вцепени зашеметена.

— Така е по-добре — продължи икономката. — Слушаш ме, нали? Защото възнамерявам да вкарам малко здрав разум в главата ти за цялата тази история.

— Лизи, не трябва да се занимаваш с мен. Зная, че съм глупава и твърдоглава…

— И сама си втълпяваш, че Кити не е добра майка, така ли?

Ейми сведе засрамено очи и едва доловимо промълви:

— Ами, ако не иска бебето? Ами… ако детето е нещастно? Ако с него се отнасят зле?

— Ти не си Господ. Не трябва да се грижиш за правдата на света.

Изведнъж Ейми се почувства ужасно изморена. Ядоса се на себе си, че се бе доверила на Лизи.

— Не е никакъв грях, че искам да оправя едно малко късче от света, Лизи!

Тя се отдръпна и се отправи към леглото. Бавно разкопча палтото си, съблече го и прокара пръсти през гъстата си руса коса.

— Господи, боли ме главата… — промълви тихо.

Икономката я наблюдава няколко минути мълчаливо, после попита:

— И ако намериш детето, какво? Представи си за миг, че майка му ти го даде. Как ще се грижиш за него?

Ейми понесе палтото си към гардероба.

— Не е проблем — отвърна бавно. — Ще наследя имението, а може ли да има по-добро място за отглеждане на дете от хубава къща като тази — с гората и ливадите, които се простират на такава площ… Бихме могли да му купим пони и да се научи да язди. Ти би могла да ми помогнеш, Лизи.

— О, не! — поклати решително глава възрастната жена. — Не ме въвличай в малките си игрички, момиче. Достатъчно съм се правила на артистка.

— Но… мислех си, че мога да разчитам на теб.

— О, да! — почти проплака икономката. — Всеки разчита на Лизи Аберкромби да му помогне в игрите. Дори и той…

Тя тръгна към вратата, хвана дръжката на бравата с две ръце и немощно облегна глава на остарялото дърво.

— По дяволите! — изрече приглушено. — Забрави! Забрави това, което казах!

— Не разбирам за какво говориш, Лизи. Какво имаш предвид под „игри“? И какви игри? Има ли нещо, което би трябвало да зная?

Лизи си пое дълбоко дъх.

— Забрави, че съм споменавала нещо, госпожице Ейми.

— Как мога да забравя? Говориш ми с недомлъвки.

— Има много тягостни неща, които нямам намерение да ти разкрия, докато не се настаниш.

— Чичо Джиф…

Очите на Ейми се разшириха.

— Лизи! Той няма да умре, нали?

— Всички ще умрем някой ден, момиче. В момента повече се притеснявам от живота — отвърна вяло Лизи.

— От живота? Лизи, престани с тези недомлъвки, ако имаш да ми казваш нещо, кажи го направо.

Икономката се облегна на стената.

— Няма пари — каза тя.

— Няма пари?

— Затова искаше да се върнеш в Англия, момичето ми.

— Чичо Джиф?

Ейми усети краката й да се подкосяват.

— Няма пари! И къщата практически се срутва около нас.

— Изглежда ми добре.

— Разгледай я по-внимателно, на дневна светлина. Всички стени са напукани. Параклисът изгоря.

Лизи погледна към високите стари греди на тавана.

— Дървенията й е проядена. Мазилката й се лющи. И той си мисли, че ти ще я спасиш заради него.

— Аз?

— Да! Малката ми.

— Но как?

— Този въпрос вие двамата трябва да обсъдите. Нямам нищо общо повече с това. Аз съм просто на работа тук.

— Лизи…

Лизи отвори вратата и тръгна по стъпалата надолу.

— Лизи! — изкрещя Ейми и изтича след нея.

Тя се спря и се обърна.

— Питай него, момичето ми. Настани се и го питай.

Ейми остана стъписана, обзета от необясним страх. Лизи задържа погледа си няколко секунди върху нея, а после изрече нежно:

— Мили Боже, момичето ми! Мога да ти кажа само, че това, което е намислил Джиф Уелдън, едва ли ще ти остави време за романтичните мечти да откриеш и отгледаш детето на Кип Уелдън.