Джули Гарат
Уговорен брак (28)

Двадесет и осма глава

Гласът на Лизи по телефона бе разтревожен.

— Виж, не ми е удобно да те моля за това, след като остава по-малко от седмица до сватбата ти, момиче, но мислиш ли, че можеш да дойдеш дотук? Джиф Уелдън окончателно се е побъркал!

— Лизи! Какво се опитваш да кажеш?

— О, не се притеснявай толкова много. Просто е станал невъзможен. Последната му приумица беше да нареди на Джон Греъм да отиде до „Уайдеил Хол“ и да изкара онази стара таратайка от конюшните.

— Каква стара таратайка? Не знаех, че има и други коли, освен тази, която кара господин Греъм.

Лизи въздъхна дълбоко.

— Не си ли спомняш малкия зелен кабриолет на Джиф?

Ейми се засмя.

— Нима го държи още? Бях на дванадесет години, когато за пръв път ме изведе с него по хълмовете на Дербишайър, и дори тогава беше истинска антика.

— Грижливо го пазеше през всичките тези години. Стоеше в една от конюшните зад къщата, които вече не се използват. Както и да е, да ти кажа какъв е проблемът. В главата на чичо ти е влязла някаква муха, че може да шофира отново. И до тази сутрин нямах никаква представа, че двамата с Джон Греъм са смазвали, чистили и лъскали проклетата бракма цяла седмица. Джон твърди, че още била в движение, и че нямало причина да не се кара по пътищата, но госпожице Ейми, нямам вяра на Джиф. Не е карал кола от години. Ако можеш да дойдеш, вероятно ще успееш да го вразумиш.

— Разбира се, че ще дойда, Лизи! Ще помоля Ричард да ме докара следобед. Започна да се прибира за обяд, откакто съм тук. Попривикна с готвенето ми — направо да не повярваш! Е, да ти се похваля, вече мога да приготвям наистина хубав омлет.

В гласа на икономката се долови облекчение.

— Слава Богу, че някой ме взема на сериозно. Този Марк Пауъл беше тук отново тази сутрин, изсмя ми се в лицето и каза, че било добре Джиф отново да проявява интерес към живота.

— Ами, може би е прав, Лизи.

— Не! Не е така! Ако започне да рисува или се заеме с нещо по-безопасно, нямам нищо против, но да шофира? Не! Това не го приемам — не и за човек, който е така мрачен и депресиран напоследък. Честно, госпожице Ейми, променя настроението си всяка минута. Не е редно. И категорично отказва да отиде на лекар…

— Ще поговоря с него — обеща Ейми. — Наистина ще дойда и ще видя какво мога да направя следобед, Лизи.

— Страхотно! О, и тук има все още някои твои неща, дрехи и други такива, пренесени от голямата къща. Успяха да минат през тавана в кухнята и да стигнат до дрешника, в който си държеше палтото и ботушите.

Ейми се усмихна.

— Не мисля, че през август ще ми трябват палто и ботуши, Лизи.

 

 

Ричард спря ландровъра пред къщата на Дънкан Уорд около два следобед и обеща, че ще мине да я вземе, когато свърши работа в каменоломната в пет и половина. Подсвирна с уста от възхищение, като видя спретнатата малка двуместна кола до портата на градината.

— По дяволите! Страхотна е, Ейми. Не съм знаел, че Джиф притежава подобно нещо.

— Нито пък аз, докато Лизи не ми телефонира тази сутрин, че чичо Джиф я е криел в една от конюшните през всичките тези години. Когато дойдох за пръв път в Уайдеил, той ме разхождаше с нея из Дербишайър. Спомням си, че ми купи хубав малък фотоапарат, за да мога да правя снимки. Струва ми се, че беше толкова отдавна…

— Ще ми се да я огледам, когато се върна да те взема.

— Защо не влезеш да поздравиш Лизи и чичо Джиф сега?

Ричард поклати глава.

— Съжалявам, но не мога. По време на взривяванията тази сутрин открихме жилка алабастър. Изглежда доста обещаваща. Голяма рядкост е, затова ще трябва да копаем на ръка, за да не я повредим.

— Не може ли Джордж Шипстоун да се справи?

Той се засмя и прокара пръсти през косата си.

— Не трябва да ме насърчаваш да отсъствам от каменоломната — рече й закачливо. — Както и да е, искам да съм там, за да ръководя лично работата. Вероятно ще трябва да я натоварим ръчно върху ниско ремарке, ако успеем да я извадим цяла — затова е и камарата от здрави въжета в ландровъра.

— Пази се… Не поемай никакви рискове, Ричард. Никога няма да простя на Гейбриъл, че се сгромоляса така върху теб! — потрепери Ейми. — Честно, понякога само споменаването на алабастър ме кара да сънувам кошмари.

— Не се тревожи. Гейбриъл ми даде два урока — първо, да не влизам в ръкопашен бой и второ, да се пазя от алабастрови ангели, които падат от ниши на параклиси.

Очите й засияха, целуна го леко по бузата и слезе от ландровъра.

— И ти се пази — извика Ричард и даде газ.

Когато той се скри зад завоя, Лизи излезе от къщата и застана до вратата с ръце на хълбоците.

— Здравей, Лизи — извика й Ейми, но икономката гледаше свъсено малката зелена кола до портата.

— Дяволска играчка… — измърмори вместо поздрав тя.

— Лизи, чудесна е!

Ейми се приближи и прокара пръсти по лъскавия хром около фаровете и бронята. Беше изненадана, че дори кремавите кожени седалки приличаха на нови.

— Благодарение на Джон Греъм изглежда така добре — призна неохотно Лизи. — Твърди, че вървяла като ракета!

— Къде е чичо Джиф?

— Вътре — кимна Лизи към къщата. — Като че ли е в много добро настроение. Но той е пълна загадка — никога не можеш да разбереш какво си е наумил.

— Лизи, ти май си втълпяваш някои неща за него…

— Наистина е странен! — настояваше икономката. — Не ме интересува какво казваш, госпожице Ейми — напоследък е странен. Вчера накара Джон да го откара до Хатън и така бързаше, като че ли дяволът го преследваше.

Лизи сви рамене.

— Върна се часове по-късно, изглеждаше самодоволен и потаен и не искаше да каже къде е бил. Не е казал дори на Джон Греъм къде е ходил. Наредил му да го остави в центъра на града и после да го вземе отново от същото място.

— Може би е ходил да пазарува.

— Не носеше нищо, като се върна.

— Може пък да е бил на гости на стари приятели.

— Джиф Уелдън няма приятели.

Лизи присви устни и сниши глас.

— Наумил си е нещо, сигурна съм. Тази сутрин се разхождаше наоколо и си тананикаше. Тананикаше през цялото време и накрая взе да ми лази по нервите. И когато го попитах защо тананика, той ми отговори твърде загадъчно, че скоро сама ще съм откриела.

— Щом си подсвирква, сигурно е щастлив. Не бих се тревожила толкова на твое място, Лизи.

— Но аз се тревожа. Отново сънувах онзи сън — вие двамата, застанали сте от двете страни на реката… и каменния мост, и онзи проклет огромен ангел…

— О, Лизи, не трябва да се вживяваш толкова много. Все пак е било само сън.

— Наближава сватбата ти и не мога да не му обърна внимание. Страх ме е, госпожице Ейми — страх ме е, че нещо ще се случи и ще я развали. Или въобще ще ти попречи да се омъжиш — добави мрачно икономката.

Ейми почувства студени тръпки по гърба си, въпреки топлите слънчеви лъчи, които я огряваха.

— Не говори такива неща, Лизи!

— Хей! Аз съм една стара, глупава жена! Не ми обръщай внимание. Но се тревожа за теб. Всичко тръгна наопаки тази година. И имам предчувствието, че най-лошото все още не се е случило.

Ейми я хвана под ръка.

— Заради мястото е. Сигурна съм, че е заради мястото, Лизи. Навярно непрекъснато мислиш, че чичо Джиф и Дънкан са прекарали тук заедно толкова време.

Старата жена извади носна кърпа от престилката си и изтри носа си.

— Може би си права. Мразя тази къща — подсмръкна отново.

— А онази къщичка срещу Ричардовата?

— Въздушна кула, госпожице Ейми.

Очите на икономката бяха зачервени.

— Том Аберкромби ме остави доста добре материално, но не чак толкова. Не мога да си позволя цената, която й искат.

— Бих желала да си близо до мен, Лизи, след като се омъжа. А ще ми трябва и приятелка, когато се появи бебето.

Лизи я погледна просълзена.

— Госпожице Ейми, бих направила всичко за теб. Знаеш го. В момента нищо повече не ми харесва от онази малка къща, където бих могла да съм до теб, но…

— Разговаряхме с Ричард по този въпрос. Ще ти я купи.

— Не, момиче — поклати глава Лизи. — Не искам да съм задължена на никого.

— Няма да бъдеш.

— Да, ще бъда.

Упорити пламъчета прогониха сълзите от очите й.

— Не искам милостиня и няма да я приема!

Двете бавно тръгнаха към входната врата.

— Лизи, чичо Джиф ще се нуждае от много повече грижи не след дълго — поде тихо Ейми.

Възрастната жена сведе поглед.

— Да. Зная. Губи разсъдъка си — и то бързо. Забелязвам го с всеки изминал ден. Става все по-разсеян, все по-отнесен…

От къщата се разнесе вик:

— Лизи Аберкромби, къде си оставила ръкавиците ми за шофиране?!

Ейми избухна в смях.

— Ръкавици за шофиране?! Правилно ли чувам?

Лизи кимна примирено.

— Тази сутрин ме попита в колко часа ще се върнел Дънкан от разходката си.

Влязоха вътре. На масата в дневната Ейми забеляза палтото си, старателно сгънато, и жълтия си шал поставен върху него. Два чифта ботуши стояха под масата.

— Нещата ти — рече й Лизи. — Мисля, че почти всичко вече е пренесено от имението.

Лицето на Джиф Уелдън засия, когато видя Ейми.

— Скъпото ми момиче! Колко е хубаво, че си тук!

— Здравей, чичо Джиф.

— Забеляза ли колата?!

Очите му пламтяха като жарава. Тя се усмихна.

— Разбира се, чичо Джиф. Напомня ми за времето, когато бях малко момиче.

— Спомням си онова лято. Знаех, че ще си при мен само около шест месеца и исках да ти дам нещо, с което да запомниш Англия. Затова те развеждах до всички красиви места в Дербишайър.

— И аз си спомням — изрече ласкаво Ейми.

За пръв го виждаше толкова въодушевен, откакто се бе завърнала в Англия.

— Спомням си миналото много по-ясно отколкото настоящето — добави Джифърд с лека гримаса. — Знаеш ли, ако не беше сутрешният вестник, дори нямаше да зная кой ден от седмицата е.

— О, чичо Джиф, и на мен ми се случва понякога. Разсеяността не е привилегия само на старостта.

— Ела да видиш колата.

Той грабна жълтия шал от масата и й го подхвърли.

— Хайде, вземи го. Може да е студено из мочурищата.

— Ние няма да ходим никъде — каза внимателно Ейми. — И сега е август, чичо Джиф. Няма да ми трябва шал през август — дори и из мочурищата на Дербишайър.

Последва го навън, все пак с шал в ръка. Той изгаряше от нетърпение да й се похвали с колата. Лизи извика след тях:

— Ще приготвя чай, затова не се бавете. Върнете се, когато чуете чайника да свисти.

— Слушаме, шефе — засмя се Ейми.

— Върви — подкани я икономката. — Ще му доставиш удоволствие, ако проявиш интерес. Дори и аз трябваше да поседя на предната седалка десетина минути тази сутрин, за да ми покаже всичко.

Излязоха навън и Джиф Уелдън отвори вратата на малката кола.

— Седни, Ейми. Виж, същата е като едно време. Нищо не е ръждясало.

Ейми послушно се настани на седалката. Той затвори вратата, заобиколи я и седна зад волана.

— Часовникът не показва точното време — вгледа се после в арматурното табло.

— Не мисля, че може да бъде винен за това — усмихна се Ейми.

Джифърд пъхна ключа в стартера.

— Може би, ако включа двигателя…

— Мисля, че часовникът трябва да се ремонтира, чичо Джиф. Джон Греъм вероятно знае какво да се направи.

Тя се облегна назад и притвори очи. Топлите слънчеви лъчи галеха лицето й, а лекият ветрец развяваше косата й.

— Обичаше да се возиш в колата, нали?

— Аха. Така е.

Ейми се извърна към него и отвори очи — беше седнал на една страна, преметнал ръка върху облегалката и я гледаше с невероятна носталгия.

— Не исках да те изпращам надалеч… — рече й тихо. — Но Дънкан каза, че така било редно.

Позабравената й болка отново се появи.

— Никога ли не си помислял да кажеш „не“ на Дънкан?

Той поклати глава.

— Беше прав, Ейми. Ти беше дете и аз нямах ни най-малка представа как се отглеждат деца.

— Лизи щеше да се грижи за мен… — отвърна Ейми, решила да не се размеква.

— Но животът ти в Америка бе добър, нали?

Тя се усмихна.

— Животът ми там бе страхотен, чичо Джиф. Кейт и Марти ме обикнаха като родна дъщеря.

— Видя ли — Дънкан беше прав.

— Предполагам.

— Дънкан ме убеди да направя завещание и да оставя всичко на теб. Твърдеше, че така ще компенсирам изпращането ти в Америка. Така ли е, Ейми?

— Щеше ми се да знаех причината преди. Човек се терзае, когато го отпратят, без да му обяснят с какво го е заслужил.

— Никога не съм го възприемал по такъв начин, дете.

— Вече няма значение, чичо Джиф. Нещата обикновено сами се подреждат, а за мен всичко се нарежда чудесно.

— Хмм.

Джифърд отново се загледа в таблото.

— Този проклет часовник ме дразни — измърмори и завъртя ключа на стартера.

Ейми също погледна часовника — и двете му стрелки бяха върху цифрата шест.

— Вероятно механизмът е развален.

Той запали двигателя.

— Проклятие! Не понасям неща, които не работят добре.

Включи на скорост, подаде рязко газ и колата с рев се устреми към главния път.

— По дяволите!

Ейми отскочи напред и едва не удари главата си в предното стъкло.

— Хей! Натисни спирачките! Спри! Не можем да излезем на шосето — не си платил данъка си.

— Глупости.

Джифърд се изсмя, опиянен от скоростта.

— Разбира се, че съм го платил. Дадох на Дънкан чек и той го занесе до пощата, в Холбърн.

— Холбърн! — изгледа го втренчено Ейми.

Той излезе на шосето, без дори да се озърне за други коли.

— Това е Лондон, скъпа. Къде другаде бих могъл да си платя данъка на колата? Ще остана в Бедфорд, докато Дънкан се премести в новия си апартамент.

— Чичо Джиф! — изпищя Ейми, забелязвайки, че се движеха с осемдесет километра в час. — Чичо Джиф! Спри! Искам да сляза.

Джифърд я погледна и се намръщи.

— Коя, по дяволите си ти?

— Аз съм Ейми! Чичо Джиф, ти си болен! Не знаеш какво правиш…

— Ейми!

Той отново я изгледа.

— Ейми? О, да. Сигурно съм задрямал. За миг си помислих, че излизаме от площад „Расел“.

— Ние сме в Дербишайър! — задъхано му обясни Ейми, притискайки се панически към вратата.

Не смееше да се помръдне, за да си сложи предпазния колан.

Опита се да предвиди нещата, опита се да си спомни дали имаше светофари, където би могъл да спре или поне да намали скоростта. Бяха се отправили към Хатън. Там трябваше да спре. Ако светофарът беше червен, нямаше начин да не спре.

Не спря обаче. Мина направо и отзад се разнесоха ревове на клаксони.

Ейми бе притаила дъх.

Щом излязоха от Хатън, и най-мрачните й опасения се сбъднаха.

Караше я към прословутия проход „Блекторн“.