Джули Гарат
Уговорен брак (15)

Петнадесета глава

Ейми се върна в бунгалото малко след десет.

— Трябва да пийнеш нещо — рече й Ричард. — Замръзнала си. Седни до огъня, докато приготвя кафе.

— Имаш ли уиски? Със сигурност трябва да пийна нещо по-силно.

Тя съблече черното си сако и го метна върху един стол. После отиде до тежкия диван, застлан с кретон, и се отпусна на него.

— Обикновено не се разхождам с бутилка уиски — отговори Ричард. — И за твое нещастие, бунгалата нямат барчета в спалните.

Ейми се усмихна едва доловимо.

— Шегувам се, Ричард. Всъщност не го обичам. Просто се чувствам напълно изцедена. Сигурно е от морския въздух.

— Нагърбила си се с непосилна задача. Ейми, намали темпото малко, моля те. Разполагаме с още цели три дни.

— Джейн Уийвър ми каза, че Роджър Клейбърн — мъжът, който бе така груб с мен по телефона — и Кити са били сгодени.

— По дяволите! И къде се появява Кип Уелдън?

— Седни. Кафето може да почака. Искам да ти разкажа всичко, което узнах тази вечер.

Ричард се настани до нея.

— Как изглеждаше тази Уийвър?

— Метър и шестдесет и нещо, около петдесет килограма, тъмна коса, хубава, елегантно облечена…

— Не! Нямах предвид това. Дали ти е казала истината, как мислиш? Че е била в транспортьора с момчетата? И всичко останало — за Кити и Роджър Клейбърн и така нататък?

— Не се и съмнявам, Ричард. Говореше истината.

— Била е все пак… такава дама?

Ейми въздъхна.

— Ричард! Била е кокотка, но й повярвах. Само това има значение.

— Кокотка? Проститутка? По дяволите, Ейми, трябваше да те придружа. Не е редно да ходиш на подобно място сама.

— Не беше „подобно място“! Беше бар, почтено заведение, но дори и да не беше, не бих имала нужда от телохранител. Престани да се отнасяш с мен като с дете, моля те!

— Добре! — разпери ръце Ричард.

— Не се нуждая от прислуга! — настоя сърдито Ейми.

— Съжалявам.

Тя също съжали за думите си, когато видя обидата в очите му. Стана от дивана. Меките възглавници я задушаваха, както и грижите на Ричард. Да седи така близо до него, не й се отразяваше никак добре. Той прекалено силно я привличаше.

Изведнъж изпита необходимост да излезе — да се махне от него. Скочи, грабна якето си, облече го и го закопча бързо.

— Излизам! — заяви на път към вратата.

— Ти си луда! Минава десет и половина — отвърна той, без да се помръдне от дивана. — Не можеш да тръгнеш да търсиш Роджър Клейбърн по това време на денонощието. Както те е предупредила жената, той е опасен човек и няма да ти позволя да се срещнеш с него сама в някой долнопробен клуб — или където и да било другаде!

— Ричард Бодън, не ми говори така, като че ли съм ти собственост! — кипейки от гняв, изрече Ейми. — Мислиш ли, че нямам капка здрав разум? Наистина ли си въобразяваш, че ще тръгна да издирвам някакъв маниак по това време? Просто излизам на разходка, защото имам чувството, че ще експлодирам всеки миг.

— Искаш ли да дойда с теб?

— Не! Искам да остана сама, да обмисля какво ще предприема утре. А ти си лягай, ако си изморен.

Ричард скочи от дивана и с две крачки се оказа до нея.

— Не обичаш да ти дават нареждания, нали? Затова и ти не го прави, Ейми. Какво, по дяволите, ти става?!

Тя се изсмя пресилено.

— Сближихме се твърде много. Не чувстваш ли? Дявол да го вземе, Ричард, преди Коледа се отнасяше като жена с мен — като истинска жена! А сега изведнъж се превърнах в малката сестричка, която трябва да бъде увивана в дантелени пелени, за да не се удари.

— Ти даваш тон — напомни й Ричард. — Бях решил да ти дам време да ме опознаеш, Ейми. Искам да се оженя за теб, не съм го крил. Но се познаваме само от два месеца, а аз не съм човек, който би подложил едно момиче на натиск — не си ли разбрала това, за Бога?!

— Ние не се познаваме въобще… — отвърна тя и без никаква причина щеше да избухне в плач. — Под прикритието на приятелството ние все още сме напълно непознати.

Ейми разпери отчаяно ръце.

— Ричард, какво правим тук заедно? Това не ни помага с нищо за връзката, нали? Да живеем в една и съща къща…

— Щеше да е по-добре в хотел. Но беше невъзможно да се намерят места, знаеш го.

— Да… Поне нямаше да прекарваме толкова много време заедно.

— А като сме заедно, инстинктивно се отдръпваме, когато усетим, че започваме да се приближаваме твърде много. Това ли се опитваш да кажеш?

— Мислех, че не го забелязваш… — промълви тя.

— Господи, Ейми! Аз не съм напълно безчувствен. Разбира се, че схващам нещата.

— Но ние никога не говорим… Никога не се доближаваме твърде много…

— Не — изрече Ричард с безкрайно любезен глас, — но можем да поправим това в подходящото време и място.

— Нещо като първа брачна нощ? — подметна Ейми. — Никой не чака толкова дълго в днешно време.

— Не би ли могла да се омъжиш за мен, без да знаеш какво представлявам в леглото?

Тя усети как бузите й пламнаха. Не беше очаквала да е толкова директен.

Отвори вратата и вътре нахлу леден въздух.

— Върви в пъкъла! — изсъска и бързо се стопи в нощния мрак.

 

 

Атмосферата на другата сутрин по време на закуска бе доста напрегната. Ейми бе станала рано и тъкмо пържеше яйцата, когато Ричард влезе в кухнята. Той наля две чаши горещ чай и отиде при нея до печката.

— Използвах мобифона ти — поде Ейми, убедена, че е по-добре да забравят снощния диалог. — Надявам се, нямаш нищо против. Звъних на Роджър Клейбърн, но никой не ми отговори.

— Знаеш, че не е необходимо да искаш позволение — отвърна враждебно Ричард. — Можеш да се обадиш и до Тимбукту, ако решиш.

— Не зная кода на Тимбукту!

Ейми извади яйцата и ги постави в две чинии с наденички и домати.

— Много смешно!

— Добре. Беше тъпо. Затова си яж закуската.

Тя му подаде едната чиния и придърпа другата към себе си.

— Това първата ни кавга ли беше? — полюбопитства Ричард.

— Не. Първата беше снощи.

Той въздъхна.

— Ами, ако забравим и започнем всичко отначало?

— Нямаме абсолютно нищо общо — отвърна Ейми с пълна уста. — Какъв е смисълът тогава да започнем всичко отново?

— В някои отношения се разбираме доста добре. До снощи…

— Да, докато излязох, за да се срещна с проститутката. После се нахвърли върху мен и започна да ми нареждаш с кого бива и с кого не бива да се срещам сама.

— Не съм ти нареждал, наистина не бива да се срещнеш с Роджър Клейбърн сама. Не мога ли да проявя загриженост за теб от време на време?

Тя отпи голяма глътка чай, преди да му отговори.

— Ако си имах собствена кола, щях да съм тук сама. Нямаше да има кой да „прояви загриженост“ за мен тогава, нали? Щеше да си зает в каменоломната си и може би щеше да си спомняш за мен от време на време, но нямаше непрекъснато да ме надзираваш и да ми даваш заповеди.

— Права си — замисли се Ричард над думите й.

— Е, благодаря. Седя и се чудя колко още ще издържиш, преди да ме попиташ къде ходих снощи, след като захлопнах вратата.

— Нямам намерение да те питам.

— Разхождах се по брега… — смънка Ейми.

Тя забеляза усилията, които Ричард полагаше да не се засмее.

— Добре, доказа ми, че съм сбъркала. Очаквах даже, че ще стоиш до вратата, когато се върнах, но те нямаше, слава Богу!

— Щеше ли да ми удариш плесница, ако бях там?

— Вероятно, макар че не съм избухлива.

Ейми го изгледа изпитателно.

— А това е нещо друго…

— Кое?

— Ти си бил боксьор, нали? Веднъж ми призна, че си убил човек на ринга, но никога не съм те виждала да се държиш агресивно.

Той се засмя.

— Повечето от боксьорите, които познавах по онова време, бяха с меки сърца — особено що се отнасяше до жените. Биеха се с нокти и зъби за победа на ринга, но и те като мен предпочитаха личният им живот да тече гладко.

— Животът ти с Грейс гладък ли беше?

През лицето му премина сянка.

— Да. Бяхме щастливи. Поне аз бях, пък и винаги съм си мислел, че и Грейс също. Разбирахме се добре, харесвахме едни и същи неща — хубавата музика, карането на велосипед. Всички тези малки досадни неща, които мъжът и жената правят заедно…

Ейми се облакъти на масата.

— Досадно е, че съм така прикована в „Уайдеил Хол“. Затова ми трябва кола, Ричард. Колко ли ще струва една малка кола? Не трябва да е съвсем нова, разбира се, и ми се ще да е икономична. Ще ми помогнеш ли да си намеря нещо такова?

Той й се усмихна.

— Да, Ейми. Ще ти помогна да си вземеш кола. Но междувременно какво ще кажеш, да ти докарам велосипеда на Грейс, за да го използваш в „Уайдеил Хол“? Няма да се чувстваш като затворничка, ако успяваш да се измъкваш от ноктите на Лизи от време на време, нали? А и да караме заедно велосипеди би ни помогнало да се опознаем по-добре.

Ейми беше доволна, че приятелският им тон се върна. Снощното й избухване съвсем не бе типично за нея. Бе осъзнала, че е реагирала малко прибързано. Ричард бе добър с нея — нямаше съмнение — но бяха изминали почти три месеца, откакто го бе видяла за пръв път, и понякога й се струваше, че връзката им е попаднала в задънена улица. А „Уайдеил Хол“ спешно се нуждаеше от възстановяване! Ако чичо й Джиф искаше Ричард да инвестира парите си в старата къща, преди да е станало твърде късно, женитбата изглеждаше единственото приемливо решение. Не беше логично да очаква, че Ричард ще предприеме ремонта току-така, без никаква изгода.

Имаше време да размисли какво би означавал един брак с Ричард Бодън. Харесваше го, но нима това беше достатъчно? Той я привличаше — беше хубав, с приятен характер и маниери. Но Ейми винаги бе смятала, че когато реши да се омъжи за някого, би трябвало първо да провери дали си допадат сексуално. Винаги бе смятала, че когато срещне подходящия мъж, няма да чака до сватбата, за да се люби с него. Това й изглеждаше доста старомодно за края на двадесети век.

— Сигурен ли си, че искаш да взема велосипеда на Грейс? — попита и стана да прибере масата.

— Защо не? Събира само ръжда и прах.

— Тогава, бих го приела с удоволствие, Ричард.

— Уговорено. Не зная как не съм се сетил досега.

Тя пусна крана с топлата вода.

— Ейми?

— Да?

Изражението на Ричард бе притеснено.

— Трябва да поговорим… сериозно. Трябва да си изясним нещата за „Уайдеил Хол“ и… По дяволите! Толкова е трудно.

— Променил си решението си? — попита Ейми и сърцето й се сви. — Не искаш да се ожениш за мен?

Губеше го или поне така й се струваше. Опитваше се да й го каже тактично. И всичко това — заради онзи глупав спор снощи и продължението му тази сутрин. Настроението й се понижи, защото осъзна, че животът й щеше да е пуст и безрадостен без него.

— Не искам…

Мобифонът му, който се намираше върху масата, внезапно започна да пиука.

— Проклятие! — изруга Ричард и отиде да го вземе.

Ейми се вцепени. Досега не бе проумяла колко много бе започнала да разчита на него. Не беше разбрала колко много ще я заболи от факта, че Ричард не я желае, защото със сигурност щеше да й каже точно това.

— Лизи Аберкромби е — подаде й той мобифона. — Иска да те чуе.

Ейми го пое и отиде до прозореца.

— Здравей, Лизи! Как вървят нещата в „Уайдеил Хол“?

— Доста са объркани. Джиф Уелдън е в странно настроение.

— Защо? Какво не е наред?

— Не исках да ти се обаждам, но си помислих, че трябва да знаеш. Чичо ти се изтощава прекалено заради този Дънкан Уорд. Непрекъснато ходи напред-назад до къщата на адвоката. Прекалено много е за него, особено в това време. През последните два дни непрекъснато вали като из ведро, реката е придошла. Джиф се връща целият подгизнал два или три пъти на ден. Все му повтарям, че е пряко силите му, но знаеш какъв е…

— Искаш ли да се върна вкъщи, Лизи?

— Не, не, дете! Мислех си, че ще е добре да му се обадиш, да поговориш с него. Може би на теб ще обърне повече внимание, отколкото на мен. Но очевидно Дънкан е получил лек удар и разбира се, като се знае как стоят нещата между тях…

— Лизи, ще се върна. Можем да съберем багажа си и да тръгнем оттук след половин час. Щом чичо Джиф толкова се притеснява заради болестта на Дънкан, тогава аз трябва да съм там.

— Не, не прави това. Просто поговори с него. Ще се върне към обяд и ако можеш, тогава да позвъниш. Опитай се да го вразумиш. Или помоли Ричард Бодън да поприказва с него. Това може би ще е най-доброто… Но, госпожице Ейми, отново сънувах онзи вледеняващ сън — онзи, за който ти разказах. Че ти стоиш на единия бряг на реката, а чичо ти на другия. И не мога да си го избия от главата…

— О, Лизи, не се тревожи! Виж, ще звънна на чичо около два следобед, добре ли е?

— Разбира се, момичето ми. Аз съм просто една стара, глупава жена — да се паникьосвам така. Добре ли сте там, в Норфолк?

— Да. Добре сме, Лизи. А сега, обещай ми, че ще ми звъннеш веднага, ако отново се разтревожиш за нещо?

— Окей. И ще се престоря на изненадана, когато потърсиш чичо си.

Ейми се засмя.

— Ах ти, стара хитрушо!

Тя затвори мобифона и го върна на Ричард.

— Лизи се притеснява. Дънкан Уорд е получил лек удар.

— Да, схванах. Джиф го приема тежко, предполагам?

— Така изглежда. Лизи иска да поговоря с него и да го поуспокоя малко.

Ричард изведнъж стана много сериозен.

— Ейми, знаеш за тях двамата, нали?

— За тях двамата? За Лизи и чичо Джиф? О, Ричард, надявам се, че нямаш предвид това, което и аз си мисля.

— Не говоря за икономката, а за адвоката.

— За Дънкан? Какво по-точно?

— О, Господи! Ти не знаеш нищо! — въздъхна той. — Мислех си, че може би Лизи поне ти е намекнала нещо, но очевидно не е…

— Какво се опитваш да ми кажеш? Всичко, което зная, е, че Лизи не може да понася Дънкан. Аз самата съм го срещала само два пъти — и то беше доста отдавна. Никога не идва в „Уайдеил Хол“, а той и чичо Джиф винаги са били добри приятели.

Ейми понечи да измие чиниите, но Ричард протегна ръка и я хвана за рамото.

— Ела, има нещо, което трябва да узнаеш. Не е трябвало да те държат в неведение какво става.

— Ричард! Какъв е проблемът? Изглеждаш като че ли… О, по дяволите! Да не би чичо Джиф да е имал някой ужасен спор с Дънкан? Зная, че не е добре, но…

— Ще замълчиш ли за минута?! — сряза я Ричард.

Тя стисна устни и го изгледа предизвикателно.

— Така, а сега слушай. Не е лесно да се каже това, затова ще карам направо — чичо ти и Дънкан Уорд са любовници.

Преди да осъзнае какво прави, Ейми замахна и му зашлеви плесница по бузата.

— Ах ти, негодник такъв! — разбесня се тя. — Как се осмеляваш да намекваш…

— Просто ти съобщавам факт.

Ричард сграбчи ръцете й и парира поредната й атака.

— Вярно е. Приеми го спокойно, моля те. Джиф и Дънкан Уорд не са измислили хомосексуализма, за Бога, успокой се!

Ейми безмълвно впери очи в него, осъзнавайки, че й казва истината.

— Никога ли не си се запитвала, защо те изпрати в Америка? — попита я той, като продължаваше да я държи в желязната си хватка.

Ейми си пое дълбоко дъх и рече унило:

— Боже, каква глупачка съм била…

— Вероятно си щяла да откриеш истината. С твоята способност да търсиш, щяла си…

— Да си пъхна носа, където не е желателно — довърши тя и кимна. — Да. Схванах намека ти, Ричард. Сега можеш да ме пуснеш, между другото. Няма да те ударя отново.

Той освободи ръцете й.

— Преживя шок. Не беше особено тактично от моя страна да ти го кажа така направо.

— Нараних ли те?!

Ейми погледна червените петна по лицето му.

— Проклятие! Съжалявам, Ричард! — Погали с палец бузата му. — Господи! Аз ли направих това?

— Струва ми се, че ще преживея една плесница — изрече тихо Ричард.

Ейми се отдръпна, спомняйки си, че точно преди мобифонът да иззвъни, той се готвеше да й съобщи, че не желае да се ожени за нея. Започна да прибра приборите и чиниите в шкафа, после изтри масата. Чувстваше погледа му върху себе си — наблюдаваше я, където и да се помръднеше, каквото и да направеше.

Когато приключи с подреждането, тя заяви:

— Ще звънна на Роджър Клейбърн сега. Колкото по-скоро приключа с този въпрос, толкова по-скоро ще се приберем в „Уайдеил Хол“.

— Да, сигурно си доста притеснена за чичо си. Ще отида да стъкна огъня, докато си уговориш среща с този Клейбърн. Но държа на думите си, Ейми — ще дойда с теб. И никакви спорове!

Ейми искаше да му извика да се върне, да го попита има ли място в живота му, да му зададе толкова много въпроси, на които отчаяно търсеше отговор. Но какъв смисъл имаше. Беше явно, че задните му мисли са да инвестира парите си в „Уайдеил Хол“. И кой можеше да го вини за това?

Облегна се уморено върху бюфета, докато набираше номера на Роджър Клейбърн. Както и преди, чака дълго, но никой не й отговори. Тогава реши да замине за Линкълншайър и да дочака завръщането му във фермата. Не можеше да я отбягва вечно, а и скоро щеше да е време двамата с Ричард да се върнат у дома.