Джули Гарат
Уговорен брак (12)

Дванадесета глава

Беше хубаво пролетно утро, когато Ричард пристигна да вземе Ейми от „Уайдеил Хол“ за дългото пътуване до Норфолк. Около седем часа пътищата не бяха толкова натоварени, но малко по-късно през деня камионите с варовик щяха да започнат тежкия си бавен грохот напред-назад до дълбоките каменоломни в Дербишайър.

— Сигурен ли си, че ще се справят два дена без теб? — попита Ейми, като се настани на предната седалка в ландровъра с грейнали очи и уверена, че при това издирване ще открие някаква следа от загадъчната Кити.

Ричард я изгледа закачливо.

— Работата няма да замре, само защото не съм там. Както и да е, отдавна не съм си вземал почивка.

Тя изучаваше профила му, докато автомобилът заизкачва високите хълмове. Прочутият проход „Блекторн“ винаги я бе впечатлявал, но за разлика от Джон Греъм, Ейми не се страхуваше от дълбоките пропасти. Днес нямаше мъгла и в долината се забелязваха голи бърда, простиращи се безкрайно до северните върхове на дългите варовикови скали.

Ричард съсредоточено следеше пътя през цялото време. Не беше лошо да е по-предпазлив на това коварно шосе, на места широко, едва колкото да се разминат две коли.

— Искаш ли да спра на отбивката, за да се полюбуваш на гледката — обади се той по едно време.

— С удоволствие бих поснимала малко.

След около половин миля Ричард спря ландровъра на малък паркинг. Ейми излезе с камера в ръка и пронизващият вятър я връхлетя.

— Колко е красива онази рекичка! — възхити се тя. — Виж колко е интересен малкият каменен мост над водата, същият е като в „Уайдеил Хол“.

— Имам бинокъл в колата — предложи й услужливо Ричард.

— Не, благодаря. През обектива на камерата виждам добре.

Той сви рамене.

— Окей. Както искаш. Ти си специалистът.

Ейми засне реката, а после се завъртя и снима лъкатушещия път, по който бяха минали.

— Искам да заснема всяка секунда от престоя си в Англия. За пръв път от години дори си водя дневник.

— Защото Англия е родното ти място ли? — попита Ричард.

Тя изключи камерата и я свали от очите си.

— Уж не съм сантиментална, но откакто съм тук, нещо ми стана.

— Сигурно детските ти спомени са оживели.

— Така е. Но не мога да остана тук, Ричард. Обещах на Кейт, че ще се върна.

— Решението е твое.

Отговорът му не я успокои. Ейми потрепери зиморничаво.

— Ще настинеш — рече й Ричард. — Хайде, влизай в колата.

Ейми го погледна. Той можеше да я стопли, стига да поискаше. Припомни си допира на ръцете му, силата на тялото му, прилепнало към нейното вечерта на Коледа. Изведнъж осъзна, че не й се иска да се върне в Америка при Кейт и Марти. Искаше да остане тук. Копнееше Ричард да я накара да остане тук. Беше уязвима. Очите й го гледаха умолително, сякаш му казваха безмълвно: „Дай ми основание — основание да бъда с теб.“ Но той дори не се досещаше за чувствата й. Отвори вратата на ландровъра и й нареди:

— Хайде! Чака ни дълъг път.

Ейми се доближи до него и наклони глава на една страна.

— Изведнъж се разбързахме, така ли, господин Бодън?

Ричард погледна часовника си.

— Изминали сме само дванадесет мили за двадесет и пет минути. С тази скорост сигурно ще стигнем в Норфолк следващия петък.

Ейми му се изплези и се настани на предната седалка. Той се засмя високо, заобиколи и седна зад волана.

— Закуси ли, преди да тръгнем? — попита я.

— Само една препечена филийка. Лизи ми се разсърди. Каза, че съм се нуждаела от обилно похапване, но аз бях прекалено нетърпелива да потеглим.

— Ще спрем някъде около Грантам.

Ейми направи гримаса.

— Ако не припадна дотогава. Вече умирам от глад. Ричард запали двигателя и включи на скорост.

— Ти даваш нарежданията. Кажи ми къде искаш да отседнем — обади се той след време, докато пътуваха през равнинния Линкълншайър, който като че ли се състоеше само от небе и огромно открито пространство.

Тя разучаваше картата върху коленете си и гризеше една ябълка, опитвайки се да определи къде точно се намираха.

Ричард сложи пръст върху картата.

— Опитай в тази част.

— Зная как да чета карта. Все още не сме достатъчно близо до морето. Искам да стигнем колкото се може по-близо до мястото, където е била дислоцирана частта на Кип. Трябва да узная дали има кина, барове, локали — нещо, където би могъл да се е запознал с Кити. Тази открита пустош тук не е най-подходящо място за възмъжалите американски войници да си търсят развлечения, нали?

— Не, освен ако задачата им не е била да наблюдават гнездата на птиците. Наистина не е, схванах идеята ти.

— Можем ли да обиколим тази част, където има излаз на море?

— Това е Уош. Няма много пътища там.

— Страхотно! — намръщи се Ейми.

— Наближава обяд. Трябва ни базов лагер. Мисля, че първо трябва да се настаним в някой хотел и после да започнем да обикаляме старите „ловни полета“ на Кип.

— Окей, така да бъде.

Оказа се обаче, че не е така лесно да си намерят свободни стаи, защото всички хотели бяха заети.

— Има панаир — обясни й Ричард. — Сега е мъртъв сезон за туристи, затова организират търговски панаир през първата седмица на март всяка година.

— Търговски панаир?

— Нещо като представяне на всички видове търговия.

Ейми се облегна назад в ландровъра и го изгледа.

— И какво ще правим сега? Ще продължаваме ли?

— На последното място, където проверих, ми казаха, че можем да наемем каравана или бунгало на брега в Западен Норфолк?

— Бунгало на брега? Това звучи примамливо. В Нова Англия има такива дървени къщички на подпори върху пясъка. Не знаех, че и тука са разпространени.

Ричард се усмихна.

— Не съм убеден, че говорим за едно и също. След наводнението през петдесетте се съмнявам, че някой със здрав разум ще построи дървени къщи по бреговете в Англия.

Разгледаха картата отново.

— Ето — посочи той един тесен път, който се отклоняваше от главния. — Казаха ми да пробвам тук. Някакво село. Отдалечено е.

— Кори Крийк! Звучи странно, но ми харесва.

— Нямаш нищо против бунгало? — изведнъж стана сериозен Ричард.

— Имам ти доверие. Едва ли ще се притесня и засрамя, само защото трябва да използваме една и съща баня.

— Чудно момиче си ти.

— Предполагам.

Тя сгъна картата и попита невинно:

— И какво чакаме, господин Бодън?

 

 

Ейми надникна из шкафовете в малката кухня на бунгалото и извика през рамо:

— Трябва ни храна. Тук няма абсолютно нищо.

Дочу го да слиза от горния етаж и след секунди Ричард застана на прага.

— А ти какво очакваше?

Тя сви рамене.

— Просто намеквам, че трябва да отскочиш да потърсиш магазин или нещо подобно.

— Аз ли? — въздъхна Ричард.

— Ти си човекът с кола. Забрави ли?

— Нямаш ли шофьорска книжка?

Ейми се обърна към него и скръсти ръце на гърдите си.

— Ще ми повериш да карам любовта на твоя живот?

— Да разбирам ли, че можеш да шофираш кола?

— Естествено! Шофирах непрекъснато в Бостън. Не пропуснах да си извадя и международна шофьорска книжка, преди да тръгна.

— Тогава можеш да вземаш ландровъра. По всяко време. Ето ти ключовете.

— Ще трябва да ми покажеш как. Можеш да направиш това днес следобед.

— Намекваш, че сега все пак трябва да се поразходя из супермаркета с количка?

— Едва ли има супермаркет тук. Но все ще намериш откъде да напазаруваш, докато сложа чайника да заври.

— Разбирам, че си избираш по-лесната работа — въздъхна отново Ричард. — Окей, схванах намека ти.

— Ти наистина си еманципиран мъж! — усмихна му се иронично Ейми.

 

 

След краткия обяд отидоха в града, през който бяха минали по-рано. Ричард каза, че ще поразгледал книжарниците, и си определиха среща на паркинга. Ейми откри местната библиотека и започна издирването на микрофилми със съобщения за катастрофата на Кип.

Беше лесно. Преобръщането на шестнадесеттонния военен транспортьор в местната река и изчезването на американския войник бе отразено в централните заглавия. Ейми съпреживя кошмара, който вероятно бе изживял Кип, докато четеше информационните статии. „Няма ли да е по-добре — запита се тя, — да оставя цялата тази история на мира?“ Застави се да продължи, припомняйки си как Кейт я бе умолява да открие Кити. Нямаше друг начин да намери момичето, освен да се изложи на цялата тази сърдечна болка.

Много местни жители бяха интервюирани за вестника, особено тези, които тогава са работили в спасителните служби, изпратени на мястото на трагедията. Имаше и обикновени хора, също дошли да помогнат — фермери с трактори, механици от близките заводи с кранове, рибари, които са познавали добре течението на пълноводната река и биха могли да предположат накъде са отнесени телата на нещастните войници.

Докато четеше, Ейми се почувства физически изцедена. И когато свърши, остана на стола си, подпряла главата си с ръце.

Най-после се примири със смъртта на Кип. Сред притихналата библиотека осъзна, че идвайки тук, тя се бе отървала от призрака му завинаги. Не бяха й останали сълзи — беше ги пресушила преди две години. Банално и често нелепо клише, но животът наистина продължаваше.

Никога нямаше да забрави Кип. Знаеше това. Но връзката им бе едностранна — Кип бе обичал само Кити! Ейми никога не бе заемала романтично място в неговия свят.

Върна ролката с филма в чекмеджето и събра всички фотокопия, които си бе направила. Когато се срещна с Ричард на паркинга, вече се бе успокоила. Той погледна рулото фотохартия под мишницата й и внимателно го пое от нея.

— Ще ги сложа на задната седалка. Ти като че ли имаш нужда от чаша чай.

Ейми кимна.

— Намерих много имена на хора, с които трябва да се свържа…

Беше потисната и отпаднала. Съвсем не приличаше на себе си.

— Добре. Но, не днес. Могат да почакат, първо хубаво да се наспиш.

Беше приятно някой да се грижи за нея, да я настани в тихо малко кафене и да поръча кана чай и горещи препечени филийки с масло. Обикновено сама би грабнала менюто, за да си избере, но днес се нуждаеше от малко глезене.

— Искаш ли да ми разкажеш? — попита я Ричард, след като й напълни чашата.

Ейми се отпусна. Беше лесно да го направи в неговата компания. Той нямаше емоционални претенции към нея. Не приличаше на другите мъже, които познаваше. Погледите им се кръстосаха и на устните й разцъфна усмивка.

— Не се притеснявай толкова — успокои го.

— А ти пък не трябва да се подлагаш на подобно изпитание — отвърна загрижено Ричард.

Ейми се пресегна през масата и докосна ръката му.

— Кейт зае мястото на майка ми — рече тихо. — Тя и Марти дадоха нов смисъл на живота ми, когато детският ми свят се преобърна. Не разбираш ли? Трябва да направя това последно нещо заради тях, защото те не са тук и не могат. Ще бъде твърде болезнено за Кейт и Марти да преживеят същото, което изпитах днес. Кип, в края на краищата, беше единственият им син, а за мен беше просто брат без кръвна връзка…

Челюстите му се свиха.

— Знаеш много добре, че не е вярно. Била си влюбена в него. Не можеш да ме убедиш, че ти е било лесно да прочетеш целия този ужас за смъртта му днес.

— Не… не беше лесно.

Ейми сведе очи, после вдигна глава и срещна погледа му.

— Но сега не съм влюбена в него — изрече простичко и си взе една филийка. — Хайде, Ричард, това може да е единственото ни хубаво ядене днес. Готвенето не е силната ми страна.

— Ще ядем по-късно.

— Така ли?

Тя отново почувства удоволствие, че някой се грижи за нея. А това съвсем не бе в стила й. Беше независима, обичаше да организира сама собствения си живот — времето си, заниманията си. Някак си бе странно, някой друг да прави планове заради нея, а тя да ги изпълнява. Но това, което наистина я тревожеше, беше фактът, че започваше да й харесва някой да се грижи за нея.