Джули Гарат
Уговорен брак (19)

Деветнадесета глава

— Лизи Аберкромби, днес си в странно настроение. Какво става с теб, за Бога?

Когато не намери икономката в кухнята сутринта, Ейми бе тръгнала да я търси и я откри в зимната градина.

— Нищо не става с мен!

Лизи се бе извърнала настрани и удряше яростно димящия огън с някаква пръчка.

— Е, какво, няма ли да говориш с мен?

— Аз говоря с теб.

— О, да! Когато ти рекох: „Добро утро, Лизи“, ти ми отговори. Но на обичайните неща, като: „Добре ли си?“ и „Слънцето днес не е ли прекрасно за края на април?“, ти само измърмори под носа си и ме гледаш сърдито. С какво съм се провинила? За Бога, кажи ми!

— Престани с това „за Бога“, госпожице Ейми! Повторих ти десет хиляди пъти. Джиф Уелдън не обича да чува подобни изрази.

— Чичо Джиф го няма. Като че ли е изчезнал от лицето на „Уайдеил Хол“ тази сутрин. Да не сте водили пак словесни престрелки? Затова ли се цупиш?

Лизи хвърли пръчката в огъня и сложи ръце на хълбоците си.

— Словесни престрелки! Да, би могло да се каже „престрелки“, ако искаш да бъдеш учтива. Наговорих му някои неща, а в отговор получих само обиди.

— Обиди! — Ейми се разтревожи. — О, Лизи, не може да бъде! Разкажи ми! Ако чичо Джиф е бил нелюбезен с теб…

— Нелюбезен! Ха!

Лизи отметна глава и щеше да се обърне отново, ако Ейми не я бе задържала с ръка.

— Лизи, довери ми се. Зная, че не е лесно да се живее с него. Всъщност, и аз съм непрекъснато в конфликт с чичо Джиф. Изглежда, че след като е планирал бъдещето ми с Ричард, сега пък иска да отменя сватбата.

— Какво? — зяпна от изненада Лизи.

— Точно така, Лизи. Обясни ми, моля те, какво става. Вече нищо не мога да проумея.

— На мен ли го казваш. Тази сутрин ми наговори, че не съм била нищо повече от една стара свадлива жена, и да не съм си пъхала носа в работите му, защото съм била само една прислужница, а прислужниците лесно се сменяли.

— Лизи! Не!

— Да, госпожице Ейми. Това ми каза.

Икономката извади от джоба на престилката си голяма бяла носна кърпа. Издуха шумно носа си, после изтри ъгълчето на едното си око.

— Влезе пушек от огъня в окото ми… — опита се да се усмихне, но видът й бе и комичен, и тъжен, и напълно смутен.

— Хей! Ела на пейката. Хайде да си побъбрим, а?

— Приказките няма да помогнат.

Лизи прибра кърпата си и неохотно последва Ейми. Седнаха една срещу друга в двата края на пейката, извита във формата на полумесец.

— Защо чичо Джиф се е държал така отвратително? Какво го е накарало да бъде такъв, Лизи?

Възрастната жена подсмръкна.

— Има среща с някого тази сутрин. Споменавал ли ти е?

Ейми се намръщи.

— Не. Не ми е казвал нищо.

— Онзи противен млад човек с фотоапарата, дето непрекъснато летеше над имението с хеликоптера си.

— О, не!

— Да. Вярно е. А ти знаеш какво е мнението ми за него. Непоправим грубиян, когато се появи последния път с онази симпатична Катрин Блейк. Не си ли спомняш как обикаляше наоколо самодоволно и важно? Наблюдавах го от прозореца на втория етаж как оглеждаше собственически къщата. Истински крадец — крадец с взлом. Плаче за затвора.

Ейми се опита да се засмее.

— Лизи, едва ли е гангстер или нещо подобно.

— Но е разпуснат и раздърпан човек, този Марк Пауъл.

— Носеше скъпи дрехи — отбеляза Ейми. — Въпреки че трябва да си призная, не ми се понрави якето му на червени и бели карета.

— На мен не ми хареса целия — натърти Лизи навъсено.

— Но защо ще идва? Чичо Джиф спомена ли ти? И защо е тази потайност? Не виждам смисъл да го крие от мен?

— Старият прави всичко на своя глава. Откакто Дънкан Уорд почина, Джиф сякаш наследи някои от чертите на приятеля си. Адвокатът беше коварен и лукав стар дявол. Правеше, каквото си поискаше, за всичко.

— Двамата са си били лика-прилика, Лизи. Чичо Джиф винаги иска нещата да стават, както той каже. И той е мъчен човек.

— Заслужавали са се един друг. Това е всичко, което мога да кажа…

Икономката замлъкна, осъзнала, че е изрекла повече, отколкото трябва.

— Всичко е наред, Лизи. Ричард ми разказа за чичо Джиф и Дънкан. Щеше ми се да знаех истината още от началото.

— Не исках въобще да я научаваш, момичето ми. Нямах представа как ще я приемеш…

— Бях шокирана, но не можем да избираме кого да обичаме, Лизи. То просто става. Мразя обаче, когато е скрита истината като купчина боклук под килима.

Лизи поклати посивялата си глава.

— Никога няма да ги разбера двамата — Дънкан и Джиф — докато съм жива!

— Вече е свършило — рече й утешително Ейми. — Опитай се да бъдеш търпелива с чичо. Адвокатът сигурно му липсва ужасно. Вероятно трябва да сме доволни, че започва да проявява интерес към живота отново — макар и Марк Пауъл да е човек, когото и двете ненавиждаме, Лизи.

— Можеш да го повториш, момиче.

— Вероятно чичо Джиф иска още снимки на „Уайдеил Хол“. Трябва да има някакво просто обяснение за появяването на Марк Пауъл тук днес. Хей, в колко часа ще дойде? Може би трябва да го посрещна?

— О, той да идва тук? Поне не и в началото. Момчето е отседнало в „Хоукууд Армс“. Джиф ми каза, че няма да искат обяд. Джон Греъм ще го закарал до Хоукууд с колата, а после двамата ще обядвали някъде. Точно тогава се ядосах и му заявих, че ако очаква да им приготвя нещо за ядене по-късно през деня, когато се върнат, няма да го направя, ако не ме предупреди навреме.

— И тогава чичо Джиф ти наговори…

— Че съм свадлива стара жена и така нататък и да внимавам какво правя, защото съм само една прислужница — най-низша от низшите.

— О, Лизи! — Ейми взе ръцете на икономката. — Лизи, той е толкова сприхав напоследък без никаква причина. Опитай се да не му обръщаш внимание.

— На теб ти е лесно. Скоро ще се измъкнеш от ноктите му. Ще се омъжиш за Ричард Бодън и ще отидеш да живееш в Хатън ин дъ Деил. И тогава какво ще стане с мен?

— Чичо Джиф ще продължи да има нужда от теб — увери я Ейми. — Не му позволявай да разбере, че те е разстроил. Окей?

— Щом ти го казваш.

Лизи най-после успя да се засмее и двете заедно тръгнаха към къщата.

 

 

Джифърд Уелдън облече палтото си, сложи си ръкавиците и погледна към портрета на Барбара над камината в хола.

— Твой син е, окей! Кой би могъл да сбърка тези очи — презрително изрече той и в погледа му гореше омраза, докато крачеше към вратата.

Когато стигна до нея се обърна и погледна портрета отново.

— Все пак трябва да се убедя, че в него има и частица от мен!

 

 

Джон Греъм ги откара — стария мъж и младия фотограф — в една странноприемница близо до блатата над прохода „Блекторн“, където те обядваха, поговориха час-два и после потеглиха за „Уайдеил Хол“.

 

 

Ейми бе на двора и тъкмо се качваше на велосипеда си, когато видя черната кола да минава през централния портал. Джон Греъм паркира, слезе от шофьорското си място и заобиколи, за да отвори задната врата за Джиф Уелдън.

Фотографът сам си отвори вратата и излезе.

— Здрасти! — махна с ръка на Ейми.

Тя успя да се усмихне.

— Радвам се да те видя отново, господин Пауъл.

Марк Пауъл тръгна към нея.

— Да не би да се опитваш да избягаш? Точно, когато аз пристигнах?

Лицето й бе напрегнато.

— Не знаех, че ще идвате тук. Лизи току-що ми каза, че двамата с чичо Джиф ще обядвате навън.

— Бих искал да поговоря с теб, преди да се върна в Лондон.

— Предполагам, че ти се удаде случай.

— Отиваш на някое хубаво място, нали?

— Просто ще покарам велосипед. Казах на Ричард, че може да отида и до каменоломната му, за да я разгледам.

— Да, човек трябва да държи на обещанието си!

В думите на Марк нямаше злоба. Не искаше да я отчужди от себе си. Бе се досетил защо е извикан в „Уайдеил Хол“. Джифърд Уелдън подозираше нещо. Няколко пъти тази сутрин му бе намекнал завоалирано за бившата си съпруга, бе споменал също за Ейми и наследството й.

— Не е само заради обещанието! Интересно ми е.

Ейми се насили да се засмее непринудено и се качи отново на велосипеда.

Марк Пауъл пусна в действие целия си чар. Знаеше, че гласът му е най-силното му средство, тъмните очи също.

— Наистина трябва да те видя. Когато бях тук миналия път, не се разбрахме твърде добре, нали?

Ейми го изгледа така, сякаш искаше да проникне в душата му, и той леко се смути.

— Господин Пауъл — изрече тя, пренебрегвайки умолителната нотка в погледа му, — не мисля, че двамата имаме какво повече да си кажем!

По-честно и прямо момиче не бе срещал. Вътрешно се измъчваше, защото само той знаеше отмъстителните намерения, довели го тук. Изведнъж престана да се харесва.

Мисълта му заработи бързо. Нежните погледи и умолителния глас нямаше да му помогнат ни най-малко с нея.

— Добре. Двамата се мразим истински, но все пак имаме много общи неща.

— Не мисля така — отвърна ледено тя.

Подкара велосипеда и го остави, преди разговорът им да завърши, а зад него се разнесе пискливият гласец на Джифърд Уелдън:

— Господин Пауъл, трябва да влезем вътре.

Марк се обърна и тръгна редом със стареца.

— Защо носиш фотоапарата си? — попита го той, когато влязоха в хола.

Марк сви рамене.

— Навик, предполагам. Рядко ходя някъде без него.

— Ще отидем в кабинета ми. После ще позвъня на Лизи Аберкромби да ни донесе чай.

Марк се подразни от начина, по който Уелдън третираше прислугата си.

— За мен не, благодаря. Няма да се бавя. Трябва да се връщам в хотела и да събера нещата си.

Последва го в тъмния малък кабинет, чиито прозорци гледаха към розовата градина.

— От това ще стане страхотна снимка… През лятото, когато розите цъфнат, контрастът между тях и тези мрачни каменни стени ще е изключителен.

Уелдън седна зад бюрото си, облегна се назад и се усмихна тъжно.

— Страхувам се, че на моите години не забелязвам вече красивото. Но ти имаш таланта на артист, момчето ми. Тези снимки, които направи в „Уайдеил Хол“ през зимата, бяха много добри.

„Много добри — помисли си Марк. — Не е много щедър на комплименти старецът.“ Снимките бяха отлични. Сред сковаващия студ на зимата той бе открил мистицизма и красотата в старите камъни, които късаха сърцето му. Беше се влюбил в старинната къща от пръв поглед — от небето над „Уайдеил Хол“. Едва на земята обаче бе открил, че къщата имаше и сърце — хората, които я обичаха. И точно тогава плановете му бяха започнали да се разпадат.

Не искаше да стои затворен в кабинета, в аскетичното малко помещение. Копнееше да бъде навън, в градината, да настройва обектива си, да запечата на филм напъпващата зеленина на тези пролетни листа, острите връхчета на бодлите и малките пъпки на розите.

— Седни. Искам да поговоря с теб — някак раздразнително му рече Уелдън.

Марк отиде до зеления кожен фотьойл и потъна в него.

— Разсейвам се, когато видя нещо, заслужаващо да се снима.

Старецът направи гримаса.

— Мислиш, че моите рози си заслужават?

— Всеки път, когато идвам тук, откривам нещо ново, нещо, което искам да отнеса със себе си. Виновен ли съм, че намирам „Уайдеил Хол“ така пленителен?

Джиф Уелдън впери замислено поглед в ръцете на фотографа.

— Имаш ръце на художник — каза той и протегна своите. — Имаш същите ръце като моите някога — преди артритът да ги превърне в изкривени, ненужни израстъци.

— Бил си хирург. Сигурно е било трудно да се откажеш от подобна кариера.

— Откъде знаеш, че съм хирург? Не съм ти споменавал.

„Времето на криеница и малки игрички май отмина“ — помисли си Марк. Цяла сутрин го правеха. Старият Уелдън го подпитваше за произхода му и Марк му отвръщаше със заобикалки, като повдигаше въпроса за Ейми, всеки път, когато успееше. Но Джиф Уелдън отклоняваше всичко, свързано с миналото му. Изглежда се интересуваше единственото от това на Марк.

— Майка ми ми каза — отговори Марк, като премери добре хвърлянето на бомбата.

Старият започна да диша накъсано.

— Може да си го научил от всекиго наоколо — измърмори той, като отпусна ръце върху бюрото. — Вероятно Ейми ти е казала при последното ти посещение. Или онази репортерка, макар че внимавах какво говоря с нея.

— Майка ми ми каза — повтори Марк бавно и отчетливо. — Моята майка е била твоя съпруга, господин Уелдън. Хайде да говорим направо. Знаеш много добре, защо ме помоли да дойда днес тук!

Джиф Уелдън изрече хрипливо:

— Ти все още ме наричаш „господин Уелдън“, обаче не…

— Не очаквай някога да те нарека „татко“! — изсмя се безцеремонно Марк Пауъл. — Ще бъде лицемерие, нали? Баща е човек, който се грижи за децата си. Бащата е личност, която синът може да взема за пример и да му се възхищава.

Джиф Уелдън сякаш се смали в големия си кожен стол.

— А ти не можеш да направиш това, така ли?

— Не мога да те уважавам. Не мога да уважавам човек, допуснал майка ми да води такъв живот, след като се е развел с нея!

— Не знаех за теб… — смънка едва чуто старецът. — Нямах дори представа, че е била бременна, когато си тръгна от „Уайдеил Хол“…

Изминаха няколко секунди, преди Марк да заговори.

— Защо мама те напусна? Какво толкова лошо си й сторил, че никога не ми спомена за теб, докато не пораснах достатъчно, за да напусна дома ни? Уелдън поклати бавно глава.

— Не… не мога да ти кажа това…

Марк Пауъл се изправи на крака.

— Трябва да ми кажеш! — процеди той и пристъпи към бюрото му. — Как бих могъл да започна да те разбирам, ако не зная какво се е случило?

— Най-добре е да не знаеш нищо…

Джифърд Уелдън притвори очи изтощено и облегна главата си на стола.

Марк удари с юмрук по бюрото.

— Кажи ми! Имам право да зная.

Лека усмивка изкриви устните на стария.

— Не. Трябва единствено да знаеш едно — сега съм убеден, че ти си мой син.

— Какво искаш да кажеш с това, стар дяволе? — гневно извика Марк.

Уелдън отвори очи.

— Ще трябва да поговоря с Барбара, но не искам да я виждам или срещам отново.

— Тя също няма да поиска да те види, бъди сигурен. Знаеш ли какъв бе животът й с Дерек Пауъл — мъжът, за когото се омъжи, след като бе изоставена сама и с бебе на ръце? Не й беше лесно преди двадесет години. Обществото не бе така либерално настроено като днешното.

— Сама взе това решение. Можеше да остане в „Уайдеил Хол“.

Марк поклати глава.

— О, не. Нещо тук я е изплашило — не е могла да преживее нещо. Предпочете живота си с онази пияна пародия на мъж, който я биеше и я държеше без пари до последния си ден, отколкото да бъде тук, с теб.

Очите му се присвиха.

— Ще открия това нещо! Ще преобърна земята и небето, за да открия какво си й сторил — какво чудовище си бил.

Уелдън въздъхна.

— Не бях чудовище, но ако толкова искаш да знаеш, ще трябва да попиташ нея. Аз със сигурност няма да ти кажа. А най-добре ще е да не научаваш какво се случи между Барбара и мен — повярвай ми.

Марк пъхна ръце в джобовете на джинсите си.

— Двама глупаци — измърмори той. — Това започвам да си мисля за вас. Някакъв спор? Кавга? Глупаво недоразумение, при което никой не е искал да отстъпи? Защото, ако е това…

— Не! Не беше нещо толкова просто. Отказвам да ме подлагаш на разпит. Беше нещо, което не можеше да се изглади никога, повярвай ми и го забрави.

Джифърд немощно стана и се олюля.

— Сега трябва да се изясни само едно нещо — и това е бъдещето на „Уайдеил Хол“. Знаеш сигурно, че съм направил завещание, в което оставям всичко на Ейми, нали?

Марк преглътна с усилие. Нямаше да бъде лесно.

— Да.

— След всичките тези години, не мога просто така да й кажа, че няма да получи нищо.

— Разбирам това…

— Но дължа на майка ти… и на теб да поправя нещата.

Марк понечи да каже нещо, но старият човек го спря с жест.

— Остави ме да довърша. Появи се тук с цел. Не беше просто съвпадение, когато пристигна през онзи ден с Катрин Блейк, нали?

— Да. Въртях се над имението с хеликоптера отдавна. Това беше единственият начин. Трябваше сам да видя какъв е залогът.

— Затова се промъкна през задната врата. С помощта на Катрин Блейк. Тя знае ли?

— Какво?

— Знае ли, че си мой син? Довери ли й се? Похвали ли й се? — нетърпеливо сипеше въпросите си Уелдън.

— Катрин няма представа за истинския ми интерес към „Уайдеил Хол“.

— Господ знае защо, но ти вярвам.

Джифърд Уелдън въздъхна, заобиколи бюрото и отиде до вратата.

— А сега ще те помоля да си тръгнеш. Трябва да остана сам, да обмисля следващата си стъпка. Разбираш ли?

Марк не се помръдна.

— Нищо не можеш да направиш сега — отвърна. — Със сигурност го проумяваш, нали? Не можеш да лишиш Ейми от наследство, особено след като ще се омъжва за онзи от каменоломната, за да възстанови старата къща.

— Ти имаш пари! — изкриви злобно устни Уелдън. — Ще ремонтираш имението.

Марк остана ужасен от безчувствеността му и се ядоса не на шега.

— Не можеш просто да нареждаш на хората да правят това или онова! — избухна той. — Хората имат чувства. Ейми е дошла чак от Америка, за да се грижи за теб. Не можеш да я третираш като поредната слугиня!

— „Уайдеил Хол“ е моя собственост и мога да правя с него, каквото си поискам. Думите на Джифърд бяха студени и добре пресметнати. — Ако поискам да променя завещанието си, ще го направя.

— О, не… Не съм съгласен с това…

— Нямаш избор, момчето ми. Не ми пука какво мислиш. Като мой син, ти си единственият с права над „Уайдеил Хол“.

— Ами Ейми?

— Ако толкова се вълнуваш за нея, защо не постъпиш, както би постъпил всеки истински мъж?

Марк го изгледа озадачен.

— Не разбирам какво намекваш…

— Решението е съвсем просто. Ожени се за момичето. Така и двамата ще имате „Уайдеил Хол“.