Джули Гарат
Уговорен брак (6)

Шеста глава

Когато Ейми излезе, увита в топлото си палто с качулка и яркожълтия вълнен шал, тя отново дочу шума от хеликоптер, който очевидно кръжеше над „Уайдеил Хол“. Спря се до моста над реката, присви очи и погледна нагоре към върховете на дърветата, които ограждаха опожарения параклис.

„Защо ли, по дяволите, постоянно обикаля над къщата?“ — мина й през ума.

— Ейми, на телефона! От Америка е! Търсят те! — прекъсна мислите й гласът на Лизи.

Тя мигом забрави за хеликоптера и се втурна назад. Влезе задъхана в големия хол и грабна слушалката.

— Кейт! Толкова е хубаво, че ми се обаждаш! Получи ли писмото ми?

— Още не, детето ми. Всъщност, не съм го и очаквала толкова скоро. В края на краищата, там си само от една седмица.

— Изпратих го с въздушна поща.

— Не се тревожи. Ще пристигне. Какво правиш, момичето ми?

— Нищо особено! Как е Марти?

— Добре е. Каза ми да не те притеснявам, но аз нямам търпение да узная дали не си открила някакви сведения за самоличността на Кити…

Ейми почувства вина, че досега не бе направила никакъв опит да открие приятелката на Кип.

— Страхувам се, че все още нямам новини от този фронт — отвърна сконфузено. — „Уайдеил Хол“ е доста изолирано място. Не успях да отида до някой от големите градове, където бих могла да направя някакво разследване.

— Струва ми се, че не би могла да откриеш нищо в Дербишайър. Вероятно тази Кити е от Линкълншайър, където е била разположена частта на Кип.

— Да, възможно е. Но Линкълншайър е близо също до Норфолк, а и Нотингам не е изключен като вариант.

— Скъпа, поставила съм ти почти непосилна задача, осъзнавам го, но моля те, опитай се да я намериш…

— Добре, Кейт, ще отида в Хатън още сега. Това е едно доста голямо селище и би трябвало да има библиотека. Ще издиря всички местни вестници от областта, където е бил Кип. Ще пусна обява и ще чакам отговор. Как ти се струва?

— Добре, детето ми.

Ейми усети облекчението на Кейт и изпита желание да я прегърне.

— Пази се. Ще направя всичко, което е по силите ми — обеща й искрено.

— Истинска напаст съм, нали?

— Разбира се, че не си.

— Ще ти се обадя отново. Следващата седмица, а?

— Страхотно. Ще очаквам с нетърпение.

Ейми затвори апарата и замислено започна да гризе долната си устна.

 

 

Движещият се едва-едва малък автобус сигурно беше поне на петдесет години. Двигателят му вибрираше, а спирачките му скърцаха оглушително всеки път, когато спираше, за да вземе нови пътници.

Хатън се намираше високо над селцето Хатън ин дъ Деил, където бе каменоломната на Ричард Бодън. Беше доста оживено градче с пешеходни зони и магазини. Библиотеката, макар и малка, бе добре обзаведена и Ейми откри телефонни указатели за всеки район от Англия. Бързо преписа адресите и телефонните номера на всички вестници в Линкълншайър и Норфолк в близост до онази част от брега на реката, където Кип се бе удавил. След като свърши това, установи, че има доста време до тръгването на автобуса й обратно за Хоукууд. Седна в една малка, кокетна закусвалня и отпивайки бавно от кафето си, започна да наблюдава хората по улицата.

Изведнъж почти физически почувства, че някой я гледаше втренчено отвън.

— Ричард!

Едрият мъж, забеляза устните й да изричат името му. Очите му проблеснаха и по лицето му се изписа удоволствие. Махна й с ръка и в отговор Ейми му се усмихна сърдечно и подканващо.

Той влезе вътре, поръча си кафе и внимателно го отнесе до масата й.

— Здравей!

Ейми седеше, подпряла по детски брадичката си с длани. Палтото й бе разкопчано, а отдолу се подаваше червен пуловер и дълъг жълт шал.

Ричард се настани срещу нея.

— Помислих си, че сънувам, когато те видях. Какво, за Бога, правиш тук?!

Ейми отпи голяма глътка кафе и блажено притвори очи.

— Ммм! В „Уайдеил Хол“ не пият кафе. Почти бях забравила вкуса му.

Той се засмя.

— На пазар ли беше?

— Пообиколих тук-там — присви рамене Ейми. — А ти?

— Фризерът ми почти се изпразни.

Тя направи гримаса.

— Лизи Аберкромби сигурно ще получи нервна криза. Ще си помисли, че съм се загубила. Не знаех, че ще се наложи да чакам два часа за обратния автобус.

Ричард извади мобифона си от задния си джоб и го сложи на масата.

— Обади й се да я успокоиш.

— Предполагам, че тя знае колко мудни са автобусите тук — поколеба се Ейми.

— Изкарай, ако искаш, мен виновен, че си изпуснала по-ранния автобус. Гърбът ми е широк и ще издържи хокането на Лизи Аберкромби.

Ейми взе мобифона.

— Достатъчно ли е да избера само номера?

— Оттук трябва и код — нула, дванадесет, деветдесет и осем.

Ричард я наблюдаваше внимателно, докато говореше с икономката, и когато тя понечи да затвори апарата, той се пресегна и го грабна от ръката й.

— Лизи, аз съм Ричард Бодън. Ще докарам Ейми с ландровъра. Не я чакайте за вечеря, ще хапнем нещо тук — рече бързо в мембраната и прибра мобифона обратно в джоба си.

— Но това е истинско нахалство!

В очите на Ейми лумнаха гневни пламъчета.

— Ами ако не искам да ме закараш?! Може би предпочитам да се върна с автобуса. Случайно да ти е минала тази мисъл през главата, господин Бодън?!

— Ще бъде тъмно като в рог, когато автобусът те остави на миля от „Уайдеил Хол“ — отвърна спокойно той. — Не ми харесва идеята ти да извървиш целия този път до имението съвсем сама. Предвиждат се снеговалежи и ако снегът се усили, автобусът въобще няма да стигне и дотам.

— Все пак, нямаш право да се разпореждаш с живота ми! — поруменя Ейми.

— Съжалявам, Ейми.

— Не си ми пазач, за Бога!

Тя се изправи, закопча палтото си и уви шала около врата си.

Ричард я изгледа укорително.

— Трябва да си намериш кола.

— Опитай се да втълпиш това на чичо ми — намръщи се Ейми. — Непрекъснато ми повтаря, че съм можела да наредя на Джон Греъм да ме откара, където пожелая и когато пожелая.

— Защо тогава си взела автобуса? Защо не използваш шофьора на чичо си?

— Не обичам да давам заповеди, господин Бодън — отвърна ледено тя.

— Май не обичаш и да получаваш.

Ричард се прокле мислено в мига, когато думите се изплъзнаха от устата му. Нямаше намерение нито да я дразни, нито да се държи прекалено покровителствено. Просто искаше да е сигурен, че се е прибрала благополучно вкъщи.

Не желаеше спорът им да се задълбочава и затова реши да отстъпи.

— Окей, Ейми. Приятно пътуване.

Стана и излезе с широки крачки на улицата.

Навън се поспря и се обърна, за да види дали го е последвала. Не беше — бе седнала отново на масата и допиваше кафето си.

Обзе го раздразнение. „Не може да продължава така, ако искам да се оженя за нея! Впрочем, наистина ли искам за съпруга толкова независима жена? Та тя въобще не прилича на Грейс…“

— По дяволите! — изруга гласно, приведе рамене и вдигна яката на дебелото си палто.

„Тя е опърничава, а аз съм твърде стар за подобни игри. Да си хваща проклетия автобус и да върви после пеш почти цяла миля по тъмната алея до имението. Щом може сама да се грижи за себе си, нека го прави.“

Ричард се отправи към площада на стария пазар, който служеше за паркинг през седмицата. Колата му бе паркирана близо до една заледена локва. В тъмнината не забеляза локвата, стъпи върху леда и кракът му се подхлъзна.

— Проклятие!

Залитна, удари неволно с длан капака на ландровъра и алармата се задейства.

— Проклятие!

Минаха няколко минути, преди да успее да отвори вратата, да се наведе вътре и да спре пронизителния вой, който се разнасяше над целия паркинг. После долови друг звук наблизо — някой се смееше.

Ейми стоеше на няколко крачки от него и му се присмиваше, отметнала глава назад. Никога досега не бе чувал женски смях като този и лошото му настроение се стопи почти мигновено.

Изправи се и я изгледа.

— Не разбирам какво чак толкова смешно има тук? — опита се да бъде сериозен.

Тя се преви на две, направи усилие да притихне, но не постигна особен успех.

— Е, ти не се безпокой — рече Ричард, скръсти ръце и се облегна на ландровъра. — Мога да си стоя тук и да замръзна до смърт, докато ти се забавляваш.

Постепенно пристъпът й на смях попремина, но Ейми все още не можеше да овладее изражението на лицето си. Бръкна в джоба си, извади вълнена ръкавица и изтри очите си.

— Беше толкова… толкова смешен… като се подхлъзна в тази локва…

Той потисна усмивката си и остана сериозен.

— Харесва ти тази комедия? Обичаш фарсовете? Напомни ми да разсипя крем карамел някой ден върху панталона си.

— О, Ричард! — поклати глава Ейми. — Не съм се смяла толкова, откакто отлетях от Бостън.

— Следващият път, когато изпаднеш в депресия, ми се обади. Ще се подхлъзна на бананова кора.

— Ричард Бодън, с моето шутовско чувство за хумор и с твоето безизразно лице мисля, че ще бъдем страхотна двойка.

— Двойка ли каза? — повдигна вежди Ричард. — Бих могъл да схвана това погрешно. Като предложение за женитба, например.

Ейми изтрезня моментално.

— Виж! Не съжалявам, че се смях, но искрено се радвам, че не си счупи крака или нещо друго, като се подхлъзна.

— И аз съм доволен. Както се смееше, нямаше да си ми от голяма полза при нещастен случай, нали?

— О, но аз наистина съм добра при оказване на първа помощ, господин Бодън.

— Радвам се да го чуя, госпожице Уелдън.

— Бих ти била благодарна да ме закараш до вкъщи, ако предложението все още е в сила.

— Първо ще бъде до моя дом. Покупките ми на задната седалка са за фризера.

— Окей! — съгласи се Ейми, заобиколи колата и се настани отпред.

Ричард седна зад волана.

— Хващам се на бас, че колата ти е с централно заключване — подхвърли Ейми.

Той кимна.

— Знаех си! Всичко при теб е в крак с времето — мобифон, аларма на фургона. Мисля, че само „Уайдеил Хол“ е останал непроменен. Всички останали са прекрачили в двадесети век отдавна.

— Фургон ли? — изръмжа Ричард и погледна снега, който се сипеше на парцали от тъмното вечерно небе. — Фургон, а? Наистина ще трябва да те научим на малко обноски, Ейми. Старият ми ландровър със сигурност би възразил да го наричат обикновен или градински фургон!

Ейми си тананикаше, докато излязоха от Хатън и се отправиха към Хатън ин дъ Деил. Снегът се удряше в предното стъкло и полепваше по него.

— Каква е тази мелодия? — обади се Ричард.

Тя престана да тананика и обърна глава към него.

— Толкова ли лошо пея? Не познаваш ли темата от „Бодигард“?

— „Бодигард“? Това нещо по телевизията ли го дават?

Ейми звънко се засмя.

— Филм е. Нима поне не си чувал за него? Мили Боже, има го дори на видеокасети, толкова е стар!

— Не мога да кажа, че го имам.

— Сигурно се майтапиш.

— Не гледам много филми — отвърна сухо Ричард.

— Боже Господи! Нямате ли стереокина тук?

— Не в Хатън, а със сигурност не и в Хатън ин дъ Деил. В Хоукууд има само една кръчма.

— По дяволите! Няма кино?! А зимата настъпва. И какво ще правя тук по цял ден?

— Няма много неща за правене, ако снегът се задържи — кимна към предното стъкло Ричард.

Чистачките успяваха да изчистят само две ивици и то бе заснежено почти цялото.

— Имаш ли спалня за гости, ако се наложи да остана през нощта? — попита Ейми в тъмното.

— Имам три спални, но е абсолютно сигурно, че няма да прекараш нощта в някоя от тях.

— Защо не? Няма да ме изхвърлиш на снега, нали?

Той я изгледа.

— Ако останеш при мен, на сутринта чичо ти ще чука по вратата ми с пушка в ръка, придружен от свещеника.

— Нима не си заслужава? — не успя да се въздържи и да не го подразни Ейми. — Ще получиш „Уайдеил Хол“ като утешителна награда, че си ме взел.

Ричард помълча минута-две, преди да й отговори.

— Някой те е информирал, така ли?

— Още първия ден, щом пристигнах.

— Сега знаем позициите си.

— О, аз знаех твоята, преди още да те срещна. Просто търсех подходящ случай да подхвана този разговор.

Той не каза нищо и скоро ландровърът спря пред голяма самостоятелна къща в средата на главната улица на Хатън ин дъ Деил. Беше построена от сиви тухли, с покрив от каменни плочи и високи комини. Изглеждаше солидна и здрава, с прекалено големи френски прозорци от двете страни на широка дъбова врата и традиционни вертикални прозорци на втория етаж. По улицата имаше и други къщи, построени от същите сиви тухли, но те бяха прилепени две по две и не бяха толкова големи като тази. От другата страна на пътя се забелязваше редица от каменни сгради, накацали нагоре по хълма. До прозореца на една от тях имаше коледно дърво с блещукащи разноцветни лампи, а на вратата бе окачена табелка: „Продава се“.

Ейми погледна часовника си и установи, че бяха пристигнали за по-малко от десет минути. Мина й през ума, че пътьом не бе забелязала дори и следа от каменоломната.

Щом паркира плътно до тротоара, Ричард Бодън слезе и извади две найлонови торби от задната седалка. Ейми също излезе от колата сред вихрушка от сняг и предложи да му помогне.

— Не. Сам ще се оправя — отвърна той. — Хайде, последвай ме.

— Дай ми поне ключа си да отключа.

— Казах ти, че ще се справя.

Ейми не настоя повече. Последва го по тясната чакълена пътека и изчака на стъпалата, докато отвори. Вътре къщата беше тъмна. Ричард изтупа снега от ботушите си до вратата.

— Ей сега ще светна, за да виждаш къде стъпваш.

След миг я заслепи ярка светлина от блестящ викториански кристал. Ейми застина на прага, поразена от великолепието на широко старинно махагоново стълбище. После пристъпи във фоайето, застана под полюлея и го огледа с възхищение.

Ричард остави найлоновите торби и проследи реакциите й.

— Истински е, нали? — заслони очи с длан Ейми.

— Знаеш ли нещо за старинните предмети?

— Да, но не колкото Кейт. Кейт би дала дясната си ръка за този кристал. Представата й за рая е да прекара един ден на „Бийкън Хил“ в търсене на антикварни предмети.

— Кейт?

— Кейт Уелдън. Тя и Марти ме осиновиха, когато чичо Джиф реши, че не може да се справи с дете около себе си.

— А „Бийкън Хил“?

— „Чарлз стрийт“, всъщност. Това е равнинната част на „Бийкън Хил“ в Бостън — истински рай за ценителите на старинни предмети като Кейт. Тя е почитателка на всичко от викторианската епоха. И твоят полилей е такъв, нали?

— Така казваше и майка ми.

— Това е къщата на майка ти?

Ричард се усмихна малко тъжно.

— Да, но мама е мъртва от почти двадесет години, а пък татко си отиде две години преди това.

— Мама… Това звучи хубаво. Хубаво и приятно.

— Мама беше такава.

Отвън нахлу студено течение. Ейми се обърна и затвори тежката входна врата. Върху килима бе навял сняг. Той започна да се топи и се превърна в блестящи капчици вода от топлината на големия модерен радиатор, монтиран на стената.

— Хей! Централно отопление! — възкликва Ейми, потривайки ръце. — Бях забравила какво е това.

Ричард се засмя и отново взе найлоновите торби.

— Ела с мен в кухнята. Трябва да оставя продуктите във фризера.

Ейми остана на прага и го проследи с поглед как подрежда пакетите със замразени зеленчуци и готова храна в големия хладилен шкаф в другия край на просторното, удобно помещение, което Ричард наричаше кухня. Беше боядисано предимно в топли цветове и очевидно бе планирано така, че да запази духа на къщата. Медта и кованото желязо му придаваха своеобразен уют. Печката беше кремава. Когато Ричард подреди покупките си, отвори една от солидните й врати и изсипа вътре пълна кофа с въглища. Огънят се разгоря.

Ейми почувства благодатната топлина и влезе в кухнята.

— Харесва ли ти? Не е съвсем по американски, предполагам, но това съм аз.

„Голям“, „солиден“ и „независим“ — бяха трите определения, изникнали в съзнанието й. Да, къщата съвсем определено бе придобила отпечатъка на Ричард Бодън.

— Страхотна е! Може ли да я разгледам цялата?

— Като се навечеряме, ако искаш. Съвсем обикновена е.

— Не е това, което си представях… за теб.

— И какво си си представяла?

— Нещо наистина съвременно. Нещо голямо и разпръснато, върху твой собствен парк. Вероятно с плувен басейн също.

Ричард потръпна престорено.

— Колко ужасно.

— Приличаш на човек, който се движи в крак с времето. Предполагах, че си си построил модерен дом, а вместо това откривам, че живееш в старата си викторианска семейна къща.

— Дядо ми я е построил. Изградил е и цялата улица.

— Разкажи ми повече — заинтригува се Ейми.

— Няма какво — отвърна лаконично той. — Съблечи се, защото от теб започва да се издига пара.

Ейми свали палтото и шала си и му ги подаде.

— Косата ти цялата е мокра. Разтопените снежинки приличат на диаманти по нея.

— И твоята е същата — усмихна се тя, протегна ръка и разроши тъмните му кичури.

Ричард хвана китката й, гледайки лицето й в упор. Ръката й се изви и се преплете с неговата. Кожата му бе топла и Ейми усети стегнатите му мускули.

— Силен си…

— Това е от физическия труд.

— Мъж от камък, а?

Той изведнъж стана сериозен.

— Можеш ли да се омъжиш за мен? — попита тихо.

Ейми бе шокирана от директния му въпрос и бавно се отдръпна.

— Е, Ейми, можеш ли да се омъжиш за мъж като мен? — повтори нежно Ричард.

— Не възнамерявам да се омъжвам за когото и да било — отвърна тя, хипнотизирана от погледа му.

— Не, дори и ако с това ще спасиш „Уайдеил Хол“?

— „Уайдеил Хол“ е под грижите на чичо ми — отсече Ейми, полагайки усилия гласът й да прозвучи равно.

— Но имението е твоето наследство. Нищо ли не означава за теб?

По гърба й пролазиха тръпки. Изведнъж се почувства много самотна и й стана студено.

— Ти ли накара Лизи да ме повика?

Ричард поклати глава.

— Не съм аз, Ейми. Не, не съм аз. — Усмихна се, но очите му останаха сериозни.

Тя сведе поглед.

— Не трябваше да започваме този разговор… — отрони едва чуто.

Ричард окачи палтото й върху облегалката на един стол и го придърпа до печката, за да изсъхне по-бързо.

— Обичаш ли печено с картофи? — побърза да смени темата. — Къкри във фурната цял следобед.

Той също свали палтото си и остана по пуловер — съвсем обикновен, бежов, вълнен пуловер.

Изглеждаше добре в него. Очевидно не беше суетен. Не приличаше на никого от мъжете, които Ейми познаваше. Очароваше я.

— Звучи чудесно…

Тя се постара да увеличи разстоянието помежду им. Внушителният ръст и близостта му смущаваха мислите й. Много неща в него й напомняха за величествените борове и белите планини в дома й. Ричард Бодън бе дете на природата. Вероятно Кейт и Марти щяха да го приемат сърдечно.

— Тук ли се храниш? — помъчи се да произнесе безгрижно. — Аз обичам да ям в кухнята с Лизи в „Уайдеил Хол“.

— А в Америка?

Ричард започна да слага чинии, чаши и прибори на полираната дъбова маса.

— Имаме си барче за закуска, а вечеряме пред телевизора.

— Телевизорът е добре да си е на мястото.

Той напълни един електрически чайник с вода и го включи.

— Имаш телевизор?

Ричард се засмя.

— Аз не съм Джиф Уелдън и имам телевизор. В хола е. Просто не си създадох навика да ям и да гледам телевизия едновременно.

— Не забелязах каменоломната ти, докато пътувахме насам.

Ейми се приближи до масата и се настани върху тапицирания резбован стол.

— Защото не минахме покрай нея. От другата страна на селото е. Архитектите не приемат добре идеята каменоломните да навлизат в частна територия.

— О, не се и съмнявам, че е така.

Водата завря и Ричард приготви чай. „Дали някога ще свикна с тези безкрайни чаши чай?“ — помисли си Ейми. Впрочем, ако бе искрена пред себе си, тези чайни „ритуали“ май започваха да й харесват.

Ричард Бодън извади кафяв глинен съд от фурната, който изглеждаше доста тежък. Повдигна леко капака му и мирисът, който се разнесе, накара Ейми да преглътне от глад.

— Ммм. Мирише доста апетитно.

Той постави обратно капака и се подпря на масата, загледан в нея.

— Ейми… — започна, после спря и се втренчи в ръцете си.

— Искаш ли аз да налея чая?

— Какво? — сякаш се сепна Ричард.

— Изрече името ми и като че ли забрави мисълта си. Просто се чудех дали не искаше да налея чая, докато ти сервираш задушеното.

— По дяволите, не! Не съм забравил какво щях да кажа. Просто се колебаех как да го кажа.

— Използвай обикновени думи — подкани го тя с усмивка. — Разбирам ги най-добре.

— Не искам никакви недоразумения между нас, Ейми. Не искам никакви тайни. Тайните винаги изплуват на повърхността в най-неподходящия момент, не мислиш ли?

— Аз не съм потаен човек, Ричард Бодън. При мен получаваш това, което виждаш. Така че, ако не ти харесва…

— Не се шегувай, Ейми! — рече й дрезгаво Ричард.

— Хей! Какво толкова казах?

— Говоря за себе си.

— О! Нима имаш тайна, Ричард?

— Само от теб. Всички останали я знаят.

— Защо тогава не е достигнала до мен?

— Защото не съм ти я казал. И се съмнявам, че Джиф или Лизи Аберкромби ще го направят.

— Трябвало ли е да ми кажат? — изглежда го озадачена Ейми.

— Джиф няма. Джиф иска да повярваш, че съм добра партия. Джиф иска парите ми за „Уайдеил Хол“.

— Зная. Нелепо е наистина…

— И аз няма да вложа пари в нещо, което няма възвръщаемост.

Тя кимна.

— Да. И това ми е ясно. Не мога да те обвинявам…

— Ще ме оставиш ли да довърша?!

Ричард се изправи и удари с юмрук по масата.

— За Бога, Ейми, ще ме оставиш ли да ти кажа?!

— Да ми кажеш какво? Каква е тази голяма тайна? Че искаш да се ожениш за мен, заради наследството, това ли?

— По дяволите, не!

Той прекара нервно ръка през гъстата си тъмна коса.

— Не, не, не! — натърти гневно. — Нещо, което мисля, че трябва да знаеш, преди да се обвържем повече.

— Ти си преоблечен граф Дракула? — иронизира го Ейми. — Това ли е голямата ти тайна? Ако е така, аз също ще ти споделя моята — винаги съм била влюбена в Дракула.

— Някога можеш ли да бъдеш сериозна? — въздъхна той.

Изглеждаше притеснен и Ейми мигновено съжали, че го бе подразнила.

— Забрави чувството ми за хумор. Давай, кажи ми тайната си. Предполагам, че ще ме шокира, каквато и да е тя.

— Убих човек… Ти сега вечеряш с убиец.