Джил Барнет
Лудетина (9)

8

— Кладенецът се срути — изръмжа Мерик и влезе в пивоварната, търсейки причината за своя проблем.

Откри я лесно.

Лейди Клио стоеше с гръб към него пред казан с ейл и се кискаше.

Мерик я удостои с навъсен поглед, който съответстваше на лошото му настроение.

Тя неочаквано се завъртя и впери поглед в него. Щастливото й изражение бързо помръкна, което го подразни. Фактът, че тя му въздейства с нещо толкова глупаво като усмивката си, го подразни още повече.

Извърна очи от изразителното й лице и с няколко дълги разкрача стигна до цистерната и тръбите в дъното на помещението. Там бяха наредени големи казани, пълни с течност.

Някои къкреха на слаб огън, други бяха студени. Но дори студените казани бяха посипани с венчелистчета и цветчета, тъмнозелени листа и някакви кафеникави прахове.

Мерик разгледа цистерната. Мигновено откри какво се е объркало. Тръбите бяха прекалено широки и мощни за такава малка цистерна. Те бяха почнали да точат вода с такава сила, че бяха срутили стените на кладенеца, оставяйки замъка без абсолютно никаква вода.

Мерик удостои Клио с многозначителен поглед.

— Дадох ти разрешение да вариш бира, не да пресушаваш кладенеца. — Той пак заразглежда тръбете и заклати глава. — Бих одрал кожата на глупака, който е свързвал тези тръби.

Годеницата му зае познатата си инатлива поза, която вече му лазеше адски по нервите.

— В онзи кладенец имаше вода колкото си искаш. — Тя отметна един рус кичур от лицето си. Предизвикателният й тон изобщо не притъпи гнева му.

— Сега има само една кална дупка.

Клио пребледня.

— В Камроуз са се събрали стотици мъже. Селяните, строителите, каменарите, занаятчиите, както и моите войници. Всички тези мъже са тук, а замъкът няма кладенец.

Тя обърна поглед към димящите казани.

— Мъжете могат да пият ейл, докато изкопаят нов кладенец. Приготвила съм много. — Тя посочи с ръка. — Виж.

— Значи да наредя конете и овните, пипетата и прасетата да си извадят канчетата за ейл? Или искаш кравите да дават малцово мляко?

По физиономията й Мерик разбра, че не е помислила за животните. Той скръсти ръце на гърдите си.

— А? Къде останаха лесните ти отговори, Клио? А как според теб нашите зидари ще смесят варта и пясъка, за да циментират новите стени? С твоя ейл ли? С какво резачите ще охладят трионите си? Зидарите — камъните, а ковачите — желязото?

Тя мълча и дълго дъвка устната си, като въртеше пръстена на ръката си. Лицето й се озари така внезапно, та на него му се стори, че е застанал пред лумнал огън.

— С калната вода от рова — рече тя и го изгледа самодоволно.

— Тази сутрин ровът беше пресушен.

— Охо! — Клио сведе глава.

Това беше първият признак на женствена плахост, който Мерик съзираше у нея. Той също сведе поглед и забеляза хубавите плочи, за които главният майстор се оплака, че липсват. Тази сутрин между зидарите се беше разразила свада кой е виновен.

Някой се прокашля и Мерик се обърна. Едно от онези непохватни момчета, които следваха годеницата му по петите като кучета-пазачи, стоеше на два метра от него и пристъпяше, полюшвайки се, на босите си, прашни стъпала. Изглеждаше така, сякаш имаше нужда или да проговори, или да посети клозета.

Като гледаше момчето, на Мерик му се зави свят.

— Казвай каквото имаш да кажеш, момко, или стой мирно.

— Искам да ви питам едно нещо, господарю.

Мерик му кимна.

— Да сте взимали от тука една маса?

Чу, че Клио измърмори нещо и я погледна намръщено. Тя клатеше глава и даваше знаци на момчето да се маха.

— Нямам представа за какво говориш. Каква маса липсва?

— Не „каква“ маса, а „онази“ маса. — Момчето спря и се намръщи. — Или беше „другата“ маса?

Изведнъж Клио се озова до момчето и го поведе към вратата.

— Забрави за масите, Бух. Иди при бъчваря и виж дали не можеш да помогнеш на Туп.

Миг по-късно нещо кафяво се стрелна през входа и Мерик моментално посегна към кинжала си.

Другото момче спря с олюляване пред покровителката си, която го сграбчи за раменете, за да го задържи да не падне.

— Господарке! Господарке! Имаме проблем! Трябва да се скриеш от Червения лъв, понеже разправят, че гневът му е страшен. Онези тръби, дето ги свърза с кладенеца, са… — Момчето изведнъж забеляза гостенина и така млъкна, че почти се получи ехо.

Мерик не продумваше. Гледаше ту едно пребледняло лице, ту друго, а накрая се загледа през прозореца, сякаш търсеше нещо. Търпение. Мъдрост. Божествено напътствие.

Вместо това зърна една глава с пухкава побеляла коса, която бавно се надигна над перваза като гигантско глухарче. Две сбръчкани черни очички се забиха право в него. Това беше смахнатата бабичка, която палеше огньове по околните баири. Заради нея небето над замъка започваше да прилича на лондонското — столицата се топлеше с въглища и сивкавите пушеци отнемаха свежестта на въздуха.

Мерик беше завладян от рядко чувство за поражение. Той отиде при един от казаните, взе рог за бира и го напълни.

Без друга дума излезе от пивоварната. Усети изненаданите погледи на Клио и момчетата. Нямаше представа какво са очаквали. Може би са смятали, че наистина ще я одере жива.

А той наистина искаше да започне деня на чисто. А може би да започне и живота си на чисто. Не. Залъгваше се. Искаше да види как Клио отново му се усмихва, сякаш й бе подарил целия свят.

Нетърпеливо прокара ръка през косата си, докато минаваше през двора на замъка, отивайки нанякъде, където и да е. Главата му сякаш бе пълна с памук. Той пресече двора, без да се спре или да заговори някого.

Озова се до новоизградената част от вътрешната крепост и се скри под сянката й, докато оттам преминаваха коли с дървен материал. Като се чувстваше объркан и безсилен, той надигна рога към устните си и отпи жадно, сетне се избърса с опакото на ръката си.

Бирата си я биваше, което го изненада. Той се вторачи в рога и отпи отново. Ейлът имаше непознат досега аромат, а той беше воювал из Ориента, където беше вкусвал напитки с какви ли не екзотични подправки.

Подпря гръб на стената и започна да пие, докато рогът не остана празен и жаждата му не се утоли. Въпреки че беше на сянка, хладният въздух като ли че стана зноен, сякаш слънцето го печеше.

Мерик дълбоко вдиша въздуха, прашен заради строителните работи на двора. Направо не беше на себе си. Може би го хващаше треска.

Миг по-късно изпита много странно усещане. Като ли че в стомаха му пърхаше цяло ято птички.

На няколко пъти разтърсваше глава, за да прогони шемета, който бързо го връхлиташе.

След известно време Мерик се почувства горе-долу добре, затова отиде до мястото, където хората му копаеха нов кладенец. Погледа ги малко и отвори уста да им даде съвет.

И тогава се случи нещо изключително странно.

Мерик дьо Бокур — граф Гламорган, прочут още като Червения лъв — направи нещо, което никога не беше правил в изпълнения си с битки живот.

Изкикоти се.