Джил Барнет
Лудетина (23)

22

Клио моментално разбра, че е загазила. Хвана се за прозорчето и се загледа на изток.

Начинът, по който Мерик и войниците му препускаха, й даде бегла представа с какво си имат работа враговете му. Морският бриз заплашително развяваше пряпорците с червения лъв. Мерик яздеше ловко и толкова бързо, че вече беше преполовил склона. Тъмната му пелерина се издуваше зад него като криле и той приличайте на самия дявол, идващ от ада.

Земята се разтресе от конския тропот, вдигнаха се облаци прах, варварски викове разцепиха въздуха.

Клио погледна към капрата. Даже Старата Гладис — която беше по-буйна по нрав от кралицата-майка Елеонора — реши да не злоупотребява с търпението на лорд Мерик и войниците му. Спря волския впряг, преди Клио да й нареди.

Мерик яздеше право към Клио. Когато стигна до края на пътя, дръпна юздите. Преди жребецът да е спрял, той скочи от него и закрачи към нея с поглед, черен като мантията му.

Клио се скри зад едно огромно буре с капак, което двете със Старата Гладис с триста зора бяха набутали във фургона. Днес двете бяха събрали общо десет бурета изворна вода, достатъчни да сварят огромно количество ейл за венчавката.

Дъвчейки долната си устна, Клио надникна иззад прикритието си. Мерик никак не изглеждаше доволен.

Той отвори вратичката с такава сила, че фургонът се разклати. Клио неволно закачи с лакът бурето, чийто капак лекичко се отхлупи. Малко вода се изля от ръба му. Мерик се пресегна, застопори клатещото се буре и намести капака с огромната си длан.

Той мълчеше красноречиво. Просто се подпираше на бурето и я гледаше като куче, което приклещило на дърво някоя котка.

Плещестото му тяло изпълваше вратичката. Дишаше запъхтяно.

Гледката си я биваше, спор да няма.

Клио се втренчи в лицето му. Виж ти, кой да предполага, че една челюст можела да бъде стисната толкова здраво. Би се обзаложила, че зъбите са го заболели.

— Излизай.

Клио продължи да дъвче устната си, обмисляйки оскъдните си варианти за действие. Повдигна брадичка и го погледна.

— Как ли пък не.

Намести се върху меката кожена седалка и се зае да изглажда въображаемите гънки на роклята си. В края на краищата бурето й осигуряваше нещо като щит.

Той напъха голямата си черна глава в купето и ревна:

— Признай си, жено! Да не би да си измислила тази дързост, за да ме подложиш на изпитание?

— Какво изпитание? Не зная за какво говориш.

— Тази… тази… тъпотия! — Мерик размаха ръка. — Брей, пусто да опустее!

— Вие кълнете, господарю — навири нос тя.

— Зная. — Той я удостои с яростен поглед и така стисна вратичката, че пръстите му побеляха. — Триста дяволи, така ми се отпуска душата.

Клио се извърна към другото прозорче, като се чудеше каква ще е следващата му стъпка. По-ясно не би могла да покаже, че го игнорира. След миг чу шепота на войниците, тропота на конете, подсвирването на сър Роджър.

— Клио — Гласът на Мерик прозвуча рязко, отсечено и напрегнато. Тонът му беше много различен от онзи път, когато я целуваше нежно, с невероятна топлота. Ала Клио вярваше, че той е способен на нежност и че няма да й стори зло.

Тя бавно се обърна и за един миг, ярък като светкавица, погледите им се срещнаха. Между тях премина нещо стихийно, заради което сърцето й се разтуптя, а дишането й се накъса.

Странно, защото не беше тичала.

Но докато го наблюдаваше и изчакваше той да направи следващия ход, Клио забеляза, че в държанието му няма никаква нежност. Той откъсна от нея гневния си взор и от нерви разроши косата си. Закрачи пред нея, сключил ръце зад гърба си, сякаш се изкушаваше да й извие вратлето. Гневът му беше осезаем. Вратът му се зачерви досущ като на баща й, когато я изпъдиха от двора на кралица Елеонора.

Мерик крачеше все по-бързо, походката му ставаше все по-дървена, а вълнението му нарастваше. Той се завъртя и рязко спря, запречвайки входа.

— Не разбираш ли прегрешението си, жено? — Думите му отекнаха силно като гръм под платнището на фургона.

— Не е нужно да крещиш — рече тя със същия арогантен и докачлив тон, който винаги объркваше баща й, когато беше сърдит. — Имам уши. Чувам те, господарю.

— Така ли? По нищо не личи да ме чуваш. Иначе нямаше така упорито да престъпваш заповедите ми.

Клио опита да си придаде интелигентен и тържествен вид. Тонът й беше спокоен, за да покаже, че тя е по-разумна и се владее.

— Не помня никакви заповеди относно пълненето на лековита минерална вода в бурета.

Той просто я зяпна.

Тя прямо го погледна в очите.

— Как да спазя заповед, която никога не съм чувала?

Мерик май броеше наум… или ругаеше. Устните му мърдаха, ала звук не излизаше.

— Много си сърдит. — Резултатът от забележката й беше, че вратът му се зачерви още повече. — Да си ми казвал, че не мога да си налея лековита вода?

— Откъде да ми хрумне, че изведнъж ще хукнеш за лековита вода?

— За моя ейл, разбира се.

— Прощавай — саркастично я сряза той. — Вероятно съм подценил ужасната необходимост от лековита вода, когато наредих да не излизаш от замъка без охрана.

— Доведох си охрана. Старата Гладис.

Мерик удостои старицата с поглед, който изразяваше, че тя е безполезна като копринена възглавничка на бойно поле. Междувременно уелската започна да му намига и да мърмори нещо на родния си език. Сър Роджър доближи коня си до Мерик.

— Пази се, приятелю, че иначе довечера, изгрее ли месечината, на носа ти като нищо ще поникнат брадавици. — Гласът му звучеше весело в сравнение със стържещия и мрачен тон на Мерик.

Клио се усмихна на сър Роджър. Той поклати глава, предупреждавайки я да не прекалява с търпението на Мерик.

Старата Гладис, която още седеше на капрата, не се трогваше от нищо. Беше твърде заета да ги накара да повярват, че хвърля друидски проклятия. Смисълът на лиричните уелски думи, които се лееха от устата й, изведнъж стана ясен на Клио и тя се опули. Старицата току-що бе пожелала на лорд Мерик брадавиците да му поникнат не върху носа, а на едно по-интимно място.

Клио цялата се изчерви.

— Тя какво каза за мен? — навъсено я попита Мерик.

— Не знам — излъга Клио. Отказваше да преведе онези думи.

Старата Гладис злобно се изсмя и започна да си напява друидско заклинание. С изключителен драматизъм обърна черното си око към Роджър и го изгледа така както Циклопчо би погледнал тлъста, вкусна мишка.

Мерик гледаше ту Клио, ту старицата и накрая прикова годеницата си с поглед, който не вещаеше нищо добро.

— В Камроуз си имаме четири нови кладенеца. Има колкото щеш вода за твоя ейл.

— Няма Trefriw.

Той се направи, че не я е чул. Клио се досети, че не я е разбрал, затова вместо да покаже объркването си, постъпи типично по мъжки: опря длани на кръста си и издаде разпореждане:

— Виждам, че този разговор не води доникъде. Не ми оставяш избор, жено. Ще те лиша от задължението ти за пивоварство и ще наема майстор.

— Не! — Тя не скри паниката си с арогантния тон, който използваше в споровете с мъже. — Мерик, трябва да си имам някакво занимание!

Изражението му леко се смекчи, когато тя го нарече с кръщелно име.

— Трябва да си имам цел. Някаква цел.

— Ти имаш цел.

— Не — поклати глава Клио, — нямам.

— Ти ще бъдеш моя съпруга.

— Трябва да се занимавам с нещо!

— Повярвай ми, ще имаш многобройни задължения.

— Но ти не разбираш. Аз трябва да имам своя цел!

— Ако не се лъжа, жено, твоята цел е да ме подлудиш. — Той разроши косата си и заби поглед в земята. — Може би вече съм се побъркал.

— Пак започна да крещиш.

— Не сменяй темата.

— Не сменям темата. Ти ми крещеше!

— Слизай от фургона. Веднага.

Клио мислеше бързо, мъчейки се да намери нещо друго, с което да го обърка. Ала острият ум й изневери. А Мерик я гледаше лошо.

— Не ме карай да те измъкна насила.

— Не може да си толкова жесток.

— Обещавам, че ще те измъкна насила от фургона, после ще те завържа с това въже за седлото ми и така ще се върнем в замъка — аз на кон, ти — пеша. — Той замълча, доближи лице до нейното и просъска: — И то ако не реша да те влача дотам.

— Не можеш.

— Давам ти дума, Клио. Това, което ще направя, изобщо няма да ти хареса. Сега слизай или наистина ще се върнеш пеша до Камроуз.

Тя шумно въздъхна, за да му покаже, че все още притежава известна сила. Номерът сработи. Мерик се раздразни допълнително.

— Не мога да изляза, защото бурето ми пречи.

— Опитай да изпълзиш.

— Не мога. Я чакай, ако го бутна ето така…

— Не го бутай! — изрева Мерик и се опита да задържи наклонилото се буре.

Клио видя паниката в очите му. Твърде късно. Той мръсно изпсува.

Клио притисна ръце към очите си и потрепери, когато чу едно тупване и шумът от лиснала се вода.

Задълго настъпи тишина. Клио седеше в ъгъла с ръце на очите.

След малко Старата Гладис почна да се хили като кудкудякаща кокошка. Смехът й май се оказа заразителен, защото се предаде на неколцина от войниците.

Смехът на сър Роджър ехтеше като крясъците на тюлените по западното крайбрежие.

Много бавно Клио разпери пръсти и надникна през тях.

Великият Червен лъв се беше проснал по гръб на пътя и приличаше на удавена котка.

 

 

Роджър небрежно се облегна на рога на седлото си и се ухили на Мерик, който седеше в огромна локва вода. От носа и по брадата му течеше още вода; вода капеше от косата в очите му.

— Мерик, а Хиърфорд не те ли научи, че не можеш да плуваш в буре с вода?

Мерик изпсува. Адски започваше да му писва да му отговарят със собствените му думи.

С драматизма на главен актьор от библейска пиеса Роджър замахна с ръка към брега.

— Ако искаш да се цамбуркаш, там има цял залив.

Мерик се изправи. Подгизналият му плащ така беше натежал, че той едва не се задуши. Измъкна брошката със сребърен лъв и се отърси от плаща. Яростно започна да го изцежда със силните си ръце, устремил поглед към бялото вратле на Клио.

Клио прояви здрав разум да си придаде вид на истинска загриженост. Мерик за последно изцеди плаща си и го метна на седлото.

— Слизай. Ще яздиш с мен.

За негово удивление тя безропотно се подчини и заобиколи бурето. Той яхна коня си, пъхна крак в стремето и й протегна ръка.

— Хвани ме.

Клио стоеше и го гледаше недоверчиво.

— Не се помайвай, жено. Няма да ти прережа гърлото.

Предизвикателството подейства. Брадичката й моментално се вирна, ръката й се озова в неговата. Мерик за малко да се усмихне, ала се удържа. Може би в края на краищата щеше да излезе на глава с Клио.

— Стъпи на ботуша ми. Ще те издърпам.

Тя изпълни нареждането му с повече покорство, отколкото бе виждал през онзи първи ден, когато сведената й глава го бе заблудила, че е срамежлива, защото идва от манастир.

Прегърна я и вдигна до себе си. Клио лекичко изохка. Меките й гърди се опираха в ръката, с която я прегръщаше. Тя се намокри също.

Слънцето грееше високо в небето и въпреки че откъм морето духаше, на Мерик не му беше студено. Телата им се сгорещиха и това не беше мека топлина, а жега, от която във въздуха можеше да литне пара.

Мерик видя, че лицето й е поруменяло. Тя се размърда, сякаш искаше между телата им да има известно разстояние.

— Не мърдай, че ще паднеш. — Той притисна сочното й дупе съвсем плътно до себе си. Сетне хвърли поглед на Роджър, който още го взимаше на подбив с войниците.

— Ти ще върнеш фургона.

Роджър така бързо престана да се смее, все едно му откраднаха гласа. Погледна Старата Гладис и доби болнав вид.

Уелската приглади назад косата си с две ръце, все едно имаше буйна младежка грива, а не няколко пухкави бели кичура. Отмести се и потупа дървената седалка до себе си, хилейки се на Роджър като похотливата млекарка.

На Роджър май му идеше да се обърне в бяг.

— Ти се шегуваш! — извика той.

Мерик се обърна към своите войници:

— Три сребърни монети за онзи от вас, който познае какво се нрави на сър Роджър!

Войниците весело прихнаха.

— Той обича силно пиво, тежки кесии и навити жени!

Мерик многозначително погледна бабичката, която изпиваше Роджър с поглед.

— На мен ми се струва навита.

Сподирян от цветистите ругатни на приятеля си, той притисна Клио още по-здраво и препусна към Камроуз.