Джил Барнет
Лудетина (20)

19

— Сега вашата кожа е порозовяла, милорд.

Тази лудетина дръзко се изправяше насреща му, прелестна и невинна, и му се присмиваше с неговите думи. Мерик за малко не я поздрави.

Вместо това жадно впи поглед в нея. Кожата й беше зачервена от къпането, косата й бе заресана назад и лъщеше като главите на тюлените, които си играеха в прибоя на Кардиф.

Допреди си мислеше, че тя е дребничка и изящна. Само че гърдите й бяха налети, талията — тънка, а дупето кръгло. Зачуди се какво ли биха казали църковните отци за златното окосмяване на срамните й части. Роджър например би съчинил ода, редейки красиви слова, за да придаде романтично звучене на една иначе толкова плътска тема.

Но Мерик не го биваше в реденето на красиви слова. В него се надигна желание, пронизително като боен вик. Кръвта му кипеше от страст. Ръцете му копнееха да я докоснат, устата — да я вкуси. Ала това бе нещо по-силно от обикновено желание — своеобразна връзка. Имаше чувството, че цял живот не би се наситил да я гледа.

Само че нейната прислужница, селско момиче с щръкнала коса в цвета на прясно сено, скочи отпред и му закри гледката.

— А, не се прави тъй. Господарке… Господарю… Не сте още женени. Аз… аз — запелтечи тя.

— Лейди Клио. — Мерик изпълни толкова галантен поклон, че само заради него би трябвало да го наградят с второ графство. — Когато приключите, бих желал да си поприказвам с вас. — Той се обърна да си ходи, обаче спря, подпрял ръка на вратата. Обърна поглед назад и се усмихна. — Ще се наложи ли специално да идвам да ви доведа?

— Не — високомерно отвърна Клио без капчица свян. — Уверена съм, че много лесно ще ви намеря, милорд.

Той кимна и затвори вратата. Когато излезе навън и зави към обора, си подсвиркваше.

 

 

Не беше лесно да го намери.

Нямаше го в дневната, нито в голямата зала. След закуска хлебарят го беше видял при ковача, но ковачът не го беше виждал от пладне, когато Мерик отишъл при зидаря.

Зидарят беше отишъл до близката каменоломна сам, обаче един страж бе зърнал графа с Томас орача, Джон майстора и Уилям бъчваря. Графът оставил Томас, Джон и Уилям, когато брат Дисмас се оплакал, че войниците му играят на зарове в нефа и че ще е голям куцуз Божият гняв да се стовари точно сега върху Камроуз.

Но когато откри брат Дисмас, стана ясно, че не е виждал графа от шестия час, когато сър Изамбард го потърсил. Никой не знаеше къде се е дянал сър Изамбард.

Най-накрая завари възрастния рицар в обора, където Туп, Бух и Тобин чистеха тора.

— Сър Изамбард?

Той се обърна. Никаква усмивка. Никаква промяна в намусената му физиономия. Само кимна.

— Кажете, господарке.

— Какво вършат тези момчета?

— Чистят тор.

— И сама виждам. Защо?

— Това е най-новото им наказание, че не са се подчинили на сър Мерик.

— Още ли са наказани?

— Да. Този път заради билковата градина.

Клио понечи да възрази, че не те, а тя трябва да бъде наказана, но двете по-малки момчета припнаха при нея, гордо вдигнали лопатите като мечове.

— Графът ни каза — Туп достолепно вирна глава, — че ако ще ставаме рицари, трябва да се научим да изпълняваме заповедите му. — Той млъкна и я погледна, молейки я с очи да прояви разбиране. — Даже ако вие ни наредите нещо друго, господарке.

Бух кимна полекичка.

— Аз също. Ала някой ден ние ще станем рицари и ще те защитаваме с цената на живота си.

Тобин беше достатъчно глупав да се изхили. Сър Изамбард сурово го погледна.

— Лорд Мерик ти възложи специално задание, Де Клеър.

— Отдавна служа на моя господар — изперчи се Тобин. Застана пред Туп и Бух и натърти: — Господарят възлага по-важните задачи на онези, които му служат по-добре.

Беше толкова нагъл, че на Клио й идеше да го цапардоса с някоя лопата.

— Да, графът награждава онези, които го заслужават — тържествено отвърна сър Изамбард.

— И каква, сър, е важната ми задача? — Тобин наперено закрачи в кръг около Туп и Бух, после обърна красивото си лице към възрастния рицар.

Сър Изамбард замислено потърка брадичка и рече:

— Когато свършиш с чистенето, Де Клеър, ще отговаряш за обучението.

— Обучение ли? — намръщи се Тобин.

— Да. — Сър Изамбард опря масивни длани на бедрата си и добави. — Обучението на Туп и Бух.

— И за какво ще ги обучавам?

— За нови пажове на Дьо Бокур.

От радост Туп и Бух така се развикаха, че заглушиха псувните на младежа.

Ако в този момент Мерик беше тук, Клио щеше да се хвърли в обятията му и да зарече да изпълнява всичките му разпореждания. Поне за следващите няколко минути де. Никога не беше виждала момчетата толкова щастливи. Едва не се разплака. Сър Изамбард потупа бая здраво Тобин по раменете. Оръженосецът изглеждаше зле, все едно бе ял развалена риба.

— Сър — обърна се Клио към възрастния мъж, който още не се беше усмихнал. — Да сте виждали графа?

— Да, милейди. Той е горе, на парапета на бойната кула. — Рицарят посочи на север.

Клио му помаха в знак на благодарност, запретна поли и се затича като дете към каменното стълбище. Когато достигна най-високата кула, откъдето се излизаше за парапета с бойниците, не й бе останал дъх, затова се спря, постави ръка на гърдите си и се облегна на стената.

— Всеки път, когато трябва да се видим, ли ще ме караш да те чакам? — Мерик стоеше под арката, стиснал изваяния й ръб. Половината му лице тънеше в сянка, но доколкото личеше от светлата половина, не бе сърдит. Изглеждаше развеселен. Май му беше приятно.

Клио вдиша, вирна брадичка и отвърна с абсолютна небрежност:

— Може би.

— В продължение на две дълги години?

Значи беше разбрал играта й.

— Вероятно за по-дълго. — Тя гордо закрачи към него, все едно не беше тичала толкова бясно, че да остане без дъх.

Двамата поеха по пътеката зад бойниците, оцапана на места с петна засъхнала кръв. Клио май нямаше да ги забележи преди случката с уелсците. Преди просто не би обърнала внимание.

Тази част от стената се издигаше високо над замъка; вятърът духаше по-силно и въздухът бе по-хладен. Заобикаляше ги само небето.

Той мълчеше и Клио се опита да прозре мислите му. Беше се облегнал на каменната кула, скръстил ръце на гърдите си. Подпираше се с единия крак на купчина камъни, струпани до назъбената стена. Погледът му се рееше към хоризонта, където зелените хълмове и дървета се срещаха със синьото и безоблачно английско небе. Клио също се облегна на жълтата кула и се зачуди как ли ще спогажда с този непознат, който изглеждаше грубоват, но явно си имаше нежна страна.

— Когато кажа нещо, очаквам послушание.

Дотук с нежната му страна.

— Особено от тези, които е мой дълг да браня.

Звучеше като баща й. Клио задъвка устните си.

— Не се разпореждам, защото съм жесток и деспотичен или за да те тормозя. Ръководя се от съображения за безопасност и за добруването на земите ти.

Когато тя не отговори нищо, той продължи:

— Ще се убедиш, че съм разбран човек. Но когато кажа нещо, очаквам послушание. Няма значение дали заповядвам на войниците си, на слугите си или на моята жена.

— Аз още не съм ти жена. — Думите неволно й се изплъзнаха. Моментално й се прииска да си ги вземе назад.

Той нито се помръдна, нито каза нещо, затова прибързаните й думи прозвучаха глупаво, детински. По принцип Клио не беше сприхава и й стана неприятно, че я изкарват такава.

Фактът, че се държи така пред Мерик, изведнъж я разтревожи. Кой знае защо доброто му мнение я вълнуваше. Тя заби поглед в ръцете си.

— Не биваше да казвам последното, милорд.

— Може би предизвикателният ти тон не беше удачен, но аз съм му свикнал.

Клио рязко изправи глава. По погледа му разбра, че я закача. Тя едва не се усмихна.

— Държа с мен да разговаряш откровено. — Мерик напрегнато замълча, взирайки се в лицето й. Очевидно се канеше да повдигне важен въпрос. — Кажи ми сега. Кажете ми истината, милейди. Не желаеш ли да се ожениш за мен?

— Не съм казала това.

— Да не би да си се врекла другиму, докато ме е нямало през онези шест години?

— Не. Не. — Клио поклати глава. — Не съм се вричала никому.

— Значи си съгласна с женитбата.

Тогава тя го погледна и установи, че не може да отрече, както не може да разпери ръце и да полети около стражевата кула.

— Съгласна съм.

Лицето му не изразяваше емоции, но Клио усети как помежду им премина нещо; нещо като желание.

— Искам доброволно да ми станеш невеста, Клио. Гледай действително да мислиш това, което каза.

— Мисля го. Ще се оженя за теб, господарю мой.

— Не насила.

Тя кимна и се обърна да си ходи.

Той леко сведе глава, за да вижда лицето й.

— Погледни ме в очите. Кажи го.

— „Го“.

За миг на Клио и се стори, че той ще се усмихне — този строг, ала озадачаващ мъж, воин и близък приятел на краля; мъж, който я бе излекувал и щеше да й стане съпруг.

Напрегнатият му поглед бе по-красноречив от всякакви думи. Тя въздъхна и си пожела бъдещият й съпруг да проявява повече чувство за хумор, което да се родее с нейното.

— Не насила. — Тя повтори неговата фраза, след това я украси със свои думи. — Ще се оженя за вас, господарю Мерик, и то по своя воля.

— Добре.

Тя пак понечи да си тръгне, но той я възпря, поставяйки нежно десница на здравото й рамо.

— Традицията повелява да скрепим вричането си с целувка за вярност.

Клио стрелна поглед към устата му. Тъмната набола брада подчертаваше устните и силната му челюст. Вратът му беше як като на бик, понеже се изискваше голяма мощ, за да носиш ризница с яка и шлем.

Клио беше повдигнала ризницата на баща си веднъж, когато си наби в главата идеята да стане оръженосец, за да отиде на турнир в Нормандия. Отказа се, когато с мъка повдигна само качулката. Баща й я взе на подбив, защото бе предрекъл, че от нея — една жена — няма да излезе оръженосец. След като вдигна качулката, Клио му отговори, че вече разбира защо мъжете са толкова дебелоглави.

Ала сега, докато се взираше в лицето на бъдещия си жених, видя, че очите под извитите му вежди са в онова прохладно синьо. Само че тези път не гледаха гневно, не бяха ледени. Вместо това съдържаха същия жарък блясък, когато я целуна пред войниците си и когато тя изпусна кърпата.

Беше на едно равнище с гърдите му, затова размаха подканващо пръст.

— Ако обичате, вашата буза, милорд.

Той не се наведе. Тутакси я вдигна във въздуха и я целуна по устата. Огромните му ръчища я придържаха за талията; после той я затисна с тяло към стената, промушвайки едната си ръка зад тила й, пазейки я от острите ръбове на камъните.

Дъхът му ухаеше на свежо, сякаш скоро бе дъвкал клонка от лешник за почистване на зъбите си. От него Клио вдъхваше аромата на пролетното слънце, тази вкусна миризма на топъл хляб. Този ден той не миришеше на коне, прахоляк и пот.

Езикът му облиза устните й. Тя изненадано отвори очи и установи, че той я наблюдава. Мерик се отдръпна и бавно прокара устни по веждите й и по клепачите, които тя отново затвори.

Той беше тъй нежен. Целувките му бяха като шепот — ласкави, топли, задъхани. Устните му се преместиха до едното й ушенце.

— Отвори уста.

Този път той не отнемаше нещо от нея, а я склоняваше доброволно да даде — също както я накара да признае, че ще се ожени за него. Даваше й възможност да поеме контрол, а и двамата знаеха какво означава това.

Тя не можеше да твърди, че е била насилена.

Сетне устните му отново покриха нейните; езикът му изпълни устата и, вкусвайки, дразнейки, палувайки — стрелваше се по зъбите й, после бавно облизваше първо долната, после горната устна, за да се гмурне обратно и да я изпрати на място, където в главата й нямаше мисли, където тя само чувстваше, където кръвта й кипеше като казан с олио.

Мерик имаше вкуса на всичко, което Клио някога беше обичала: на захаросани смокини и сочни сицилиански портокали, на бадемово мляко и сладки череши, на крем със стафиди и розов пудинг.

Ръцете й се плъзнаха по гръдния му кош и по якия му врат. Залепи се за него, понеже не знаеше какво иска. Ту изстиваше като лед, ту пламтеше като огън, сякаш бе хванала някаква непонятна, ала прекрасна треска от слънцето и месечината.

Притисна тялото си до неговото, защото изпита някаква неспокойна нужда да се отърка в него, да проникне в него. Той изпъшка нещо и понечи да се отдръпне.

От дълбините на съществото й се изтръгна разочарован вик — вик на птиче, паднало от гнездото.

Той я затисна с бедра към стената и обхвана лицето й в шепи. Хак я целуна. Устните му бяха по-настоятелни от преди, езикът му опустошаваше нейния с могъщи тласъци. Сякаш нещо го подкокоросваше, принуждаваше го да я целува и да докаже, че я спечелил.

Това не ставаше дума за нежната целувка на любовник. А за целувката на воин. Нейният воин.

Той рязко отдели устни от нейните.

Клио дотолкова бе потънала в целувката, че разтърси глава, за да пропъди странната си замаяност.

След няколко мига лицето му вече не беше някакво размазано петно. Щом зрението й се проясни, видя, че очите му са съсредоточени върху устата й. Мерик пъхтеше, все едно се е бил или е яздил бързо.

Учестеното й дишането се смеси с неговото, а вятърът над укреплението погълна диханията им. Пулсът й постепенно се успокои и пак поде бавния си, силен ритъм.

Мерик я хвана за талията и я пусна на каменния под. Тя извърна поглед, притеснена от случилото се. Чувстваше се като лека жена, като пищната млекарка с бялата кожа и розовите бузи, която съблазняваше войниците на баща й, като притискаше снагата си в тяхната и ги канеше при купите със сено.

Тази слабоволева, аморална Клио й беше чужда и тя се уплаши от това, което бе извършила. Ръцете й се разтрепериха, тя здраво ги стисна и се опита да ги скрие в гънките на туниката си.

— Боиш ли се да ме погледнеш?

— Не.

Тя не повдигна глава, просто изрече думата, която безочливо отричаше чувството, което в момента я мъчеше — страх.

Защото се боеше какво ще види, щом го погледне. Като връх на унижението, очите й се насълзиха.

Уф, не! Сега ли намери да плачеш!

Тя прехапа устни, ала това не помогна. Сълзите рукнаха по бузите й.

За неин ужас той сложи ръце на раменете й. Обърна я към себе си и я прегърна. Тя зарови лице в гърдите му.

— Клио.

Тя не можа да отговори, защото знаеше, че той ще чуе сълзите, които се мъчеше да скрие; онези сълзи, които сама не разбираше.

— Плачеш ли?

Тя извърна глава.

— Нараних ли те?

— Не.

— Кажи ми защо плачеш.

— Не зная защо. Просто ми се плаче. — Тя се опита да го избута, но той не й даде. Клио бавно обърна лице към неговото и видя, че устата му отново приижда към нейната.

Онази целувка. Опазил я господ, тя жадуваше онази целувка.

От полетата зад крепостта прозвуча вик. Мерик рязко я пусна. Двамата заедно се погледнаха от парапета. Идваха някакви ездачи, които придружаваха дълга колона каруци. Развяваха се пряпорци с червени лъвове, изправени на задните си лапи.

Когато се обърна към Клио, в очите на Мерик проблесна странно пламъче: насмешка, примесена с арогантна гордост, което малко я смути.

Той протегна ръка.

— Ела.

Клио се поколеба и посочи с глава към процесията долу.

— За какво е всичко това, милорд?

— За какво ли? — Той я хвана и без излишни церемонии я повлече към стълбите. — Това е откупът ми за булката, милейди.