Джил Барнет
Лудетина (16)

15

От храстите и дърветата наизскачаха уелсци — като извикани с вълшебна пръчица. Те изглеждаха диви, груби и яки, не носеха шлемове, а косата им се спускаше по гърбовете, опасани с прашки и лъкове. Не носеха брони, не яздеха коне, краката им бяха боси, погледите им бяха оцъклени като на мъртъвци.

Те я гледаха и се смееха мрачно — същински диваци от военната балада на някой трубадур. Този жесток смях я предупреди, че държанието им няма да е любезно.

Тя отново изпищя.

Ала не я плашеше външният им вид. Нищо, че мязаха на свирепи вълци. Плашеше я походката им — като хищници, които са се насъбрали да довършат плячката си.

Мъжът, чието лице беше видяла във водата, ненадейно я сграбчи за раменете. Друг уелсец се запромъква към нея с извадена кама, чиито остри краища бяха извити в смъртоносен възел.

Клио се втренчи в двойните остриета и отмаля и притихна.

Нейният похитител победоносно се засмя. Клио рязко се извъртя и успя да го изненада. Изрита го и побягна, шмугвайки се точно между двама уелсци.

— Рис! Дръж я!

Клио не се озърна. Тичаше между дървета и храсти, вдигнала здраво роклята си с юмруци, плашейки птичките, които се разлитаха в ясното синьо небе, посочвайки на уелсците точно откъде преминава.

Краката й тъпчеха борови иглички и окапала шума, дъхът й свистеше. Уелсците я преследваха, грухтейки като диви глигани.

Толкова близо.

Колко близо?

Някакъв мъж изкрещя. Стори й се, че е точно до нея.

— Не я изпускайте! Оуен! На запад! Там!

Боже господи!

— Не я пускайте да избяга!

Гърдите и горяха, краката й тежаха като камъни.

— Убийте я! — извика някой.

Да я убият ли?

Страхът й даде сила, крачките й станаха по-дълги.

Дребният ръст й позволяваше да се промъква през пролуки в храсталаците, които затрудняваха по-едрите мъже. Тя тичаше ли тичаше, все по-бързо и по-бързо.

Стрела прелетя над рамото й и се заби в ствола на едно дърво.

Клио се приведе още по-ниско. Излезе на друга полянка и се втурна по нея, завивайки рязко наляво, щом зърна там рекичка и открито пространство.

Втора стрела прелетя край главата й, трета край нозете й. Клио хвърли поглед през рамо, което се оказа грешка. Залитна и се изправи, за да запази равновесие.

Една стрела я уцели. Болката беше пронизваща.

Клио извика и се взря в рамото си. Видя твърдата дръжка да стърчи от гърба й.

Странна работа. Страшно болеше, обаче Клио усещаше болката притъпено, сякаш това се случваше на някой друг, а тя само наблюдаваше отстрани.

Продължи да тича само по инстинкт. Щяха да я заловят, ала не можеше да спре. Щеше да умре. Пак погледна стрелата в рамото си. Би могла да загине от раната.

Клио забави крачка, сякаш някой бе отсякъл силата й. Опита да се затича, ала краката не й се подчиняваха. Дъхът й излизаше на накъсани тласъци. Вече не чуваше преследвачите си, а само разтуптяното си сърце. То думкаше като барабан на смъртта в ушите, главата, гърдите й.

Крепеше я единствено духът. Тялото не я слушаше. Нямаше избор, трябваше да се изправи срещу онези мъже. Щеше да ги прокълне с поглед, пък дано горят в ада. Спря и се обърна с гордо вдигната глава.

В този миг отекна толкова висок и злокобен звук, че сякаш светът замръзна. Това бе боен вик, човешки и истински, който разцепи въздуха по-силно от който и да е тромпет.

— За Дьо Бокур!

Викът повторно отекна и чак разклати короните на дърветата, сякаш бе нададен едновременно от хиляда войника.

Но всъщност неумолимият глас бе само един. Глас, който Клио разпозна — като звук, който долита отдалеч, когато си застанал на ръба на канара, а наоколо те заобикалят само въздух, вятър и вода. Спасителен зов в момент, когато късметът и надеждата са те изоставили.

Конски копита яростно закънтяха по земната твърд, сякаш се опитваха да я пробият. Някакъв уелсец нададе стар боен вик, но гласът му секна по средата на призива.

Клио сякаш сънуваше.

Огромен сив жребец се надигна на задните си крака и предните му копита заораха въздуха. Яздеше го рицар в пълно бойно снаряжение. Той нададе поредния си вик и измъкна дълъг, искрящ меч, който улавяше светлината — с него рицарят беше олицетворение на божия гняв.

Даже без бойния призив Клио бе разпознала емблемата с червения лъв върху сбруята на грамадния жребец.

Мерик беше тук.

Миг по-късно той препусна сред уелсците, като сечеше на поразия.

Някакъв мъж извика и рухна, последва го втори. Стрелите напразно дрънчаха по бронята му и падаха на земята, където конят ги тъпчеше със страховитите си копита.

Клио наблюдаваше касапницата хем захласнато, хем ужасено. Накрая уелсците побягнаха към гората, за да спасят кожата си — както тя бе бягала, за да спаси своята.

На поляната останаха само те двамата с Мерик. Той пришпори жребеца си към нея.

Клио болезнено усети липсата на човешка глъчка. Мълчанието на този мъж, който я беше спасил. Тя се почувства безтегловна.

Разумът й се притъпи, мислите й се разпиляха. Тя затвори клепачи, защото светът заплува пред очите й. Съсредоточи се върху това, което можеше да чуе. Скърцането на седлото, потракването на сбруята, звънтежът на шпорите, пъхтенето на жребеца.

Разбра, че Мерик язди към нея. Най-накрая тя се престраши да отвори очи.

Конят беше спрял буквално на крачка от нея, а Мерик държеше юздите и не се помръдваше, не отронваше думица, само я гледаше през тъмните процепи на визьора си. Дъхът му излизаше на валма от процепите за дишане.

Все още държеше меч в ръка.

От меча капеше кръв, която цапаше пръстите на ръкавицата му. Клио разбра смисъла на жеста му. Той държеше тя добре да огледа кървавия меч, преди да го прибере. Това й беше за урок. Ужасен урок, който трябваше да се запечата дълбоко в паметта й.

Тактиката му имаше ефект.

Мерик нямаше представа какъв ефект. Клио не можеше да откъсне поглед, въпреки че досега не бе виждала толкова страшно нещо. Стоеше като побита в земята — старо дърво, принудено да вижда само това, което минава покрай него.

При баща си и в манастира Клио бе закриляна и военните разкази, които слушаше, имаха романтична окраска. В мелодични балади трубадури, които никога не бяха убивали човек, възхваляваха сърцатите и доблестни рицари.

В клането, което бе видяла с очите си, нямаше нищо славно. Нищо романтично. Клио бе завладяна от вцепеняващ ужас.

Мерик повдигна визьора си и я прикова с поглед, който не вещаеше нищо добро. Студени и сини, очите му тлееха с едва сдържан гняв. Свободната му ръка стискаше рога на седлото, все едно стойката му беше отпусната. Ала Клио виждаше, че той е напрегнат, толкова напрегнат, че още малко и щеше да се пръсне.

— Няма ме няколко часа, а ти почти успя да се убиеш. — Тонът му беше стържещ, нисък, неприятен.

Клио се опита да каже нещо, ала думите не идваха. Стоеше вцепенена, замаяна, притискаше ръце към гърдите си и гледаше към мястото на кланицата. Затвори очи, чувствайки се премаляла.

Миг по-късно рухна на колене и главата й се килна напред, така че косата й да скрие от погледа му зачервеното й лице. За пръв път стрелата се показа от гърба й.

Чу злобната му ругатня, но не разбра причината за нея. Тресеше се на коленете си, немощна и болна, скрита от косата си. После направи единственото нещо, за което й бяха останали някакви сили.

Зарева.