Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wonderful, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 77 гласа)

Информация

Сканиране
viki-kati (2013)
Разпознаване и корекция
tanqdim (2013)

Издание:

Джил Барнет. Лудетина

Американска. Първо издание

ИК „Ирис“, София, 2010

Редактор — Правда Панова

Коректор — Виолета Иванова

ISBN: 978-954-455-072-5

История

  1. — Добавяне

40

Старата Гладис шеташе из стаичката, където държаха Клио като затворничка.

Беше загубила детето. Не помнеше това, не и ясно. Спомняше си, че пищеше от болка, сякаш в пипалата на кошмар, спомняше си как Старата Гладис я удря по лицето със заръката да млъкне и как накрая я възсяда и започва да мачка корема й. Не я биеше, а се мъчеше да спре кръвотечението. Старицата беше спечелила тази битка.

Оттогава за Клио дните минаваха прекалено бързо, когато спеше, и прекалено бавно, когато беше будна. Веднъж стана от леглото и се покачи на пейката, за да надникне през високата бойница. В нивите край Камроуз видя огньовете от лагера на Мерик. Видя сянката на една шатра, досети се, че е неговата.

Той бе там, навън. Тъй близо. И толкова далеч. От това Клио събра няколко нищожни зрънца утеха и се върна в леглото.

— Предадох го, нали? — Тя погледна Старата Гладис.

— Мъжът ти ли?

— Не успях да му помогна. Планът ми да отворя портите се провали, но по-важното е, че аз се провалих като съпруга. — Тя се втренчи в дланта си, притисната върху корема, където трябваше да е бебето. Детето, на което бе обещала никога да не пее люлчини песни. Сълзите отново запариха в очите й, обаче тя изправи глава. — Вече няма бебе.

— Не си го предала. Нищо чак толкова страшно не е станало. Твоят мъж те обича не защото можеш да му народиш челяд.

Клио застана на колене и се наведе към възрастната жена.

— Гладис. Кажи ми. Моля ти се. Нали ще има други бебета? — Клио се разплака. — Моля ти се. Ти непременно знаеш. Умолявам те. Кажи ми, както си казала на Герди гъсарката. Моля ти се, кажи дали ще мога да родя на моя мъж и господар друг син или дъщеря.

— Сега загуби момиченце — отвърна Гладис. Клио съзря съжаление в сбръчканите очи. Този поглед й дойде в повече.

— О, мили боже на небесата… Кажи ми, че ще му родя друга дъщеря.

Мълчанието зловещо увисна със своя смисъл — както мъртвец, увиснал на бесилото.

Старата уелска я погледна прямо и честно.

— Не мога да ти кажа. Иска ми се да можех, ама не мога. — Тя се обърна и почука по заключената врата. Пазачът я пусна да излезе.

Миг по-късно Клио чу щракването на катинара и отново остана сама. Обгърна с ръце телцето си и се залюля — напред-назад, напред-назад — както с люлеене се приспива малко дете. Още малко и от гърдите й щеше да се изтръгне кански рев. Клио заскърца със зъби и цялата се разтресе. Люлееше се все по-яростно, сякаш така щеше да се отърси от ужасната действителност.

Това продължи дълго време. Дълбоката, черна мъка, скръбта й бе така могъща, че всичките й мисли престанаха да съществуват. По същия начин съзнанието престава да съществува, когато се озове на плоскост, където царува само непоносима, празна болка.

Най-сетне тялото й, което и без това беше слабо, изтощено, рухна на леглото. Клио се сви на кълбо. Когато здраво притискаше колене към гърдите си, за да запази бебето, което беше изгубила, това бе израз на чисто безсилие. Тя зарови лице във възглавницата и плака; плака, докато блажена доза сън най-накрая не притъпи болката й.

 

 

Беше се развиделило, когато най-сетне го откриха заспал в калта.

— Мерик! Ставай!

Мерик изпъшка и се преобърна, закрил с ръка очите си. Изпсува злобно.

— Проклет да си! — извика Роджър. — Погледни ме!

— Защо не ме оставиш на мира, Роджър?

— Че да тънеш в самосъжаление? Не си познал. Ставай. Жена ти има нужда от теб.

— Жена ми е мъртва.

— Жена ти е заключена в кулата.

Той вдигна ръка и косо погледна приятеля си.

— Откъде знаеш?

— Знам, защото оная дърта вещица ми каза. Току-що избягала и дошла право при нас. Твърди, че е видяла Клио жива и лично се е грижила за нея.

— Избягала е и не е довела жена ми?

— Не е могла да я измъкне, без да предизвика подозрение. Около Клио има стражи.

Мерик се претърколи и зарови лице в ръкавите си. Дишаше дълбоко и се тресеше.

Жива е. Благодаря ти, Господи. Благодаря ти. Жива е.

— Мерик?

Роджър го докосна по рамото и Мерик обърна насълзеното си лице към своя приятел.

— Да? — Гласът му глъхнеше и дращеше.

— Ела, приятелю. Всичко ще се оправи. Тя е жива.

Мерик кимна, преглътна и се опита да успокои дишането си.

Роджър се отпусна на коляно и обви ръка около плешката на Мерик. Вдъхна му кураж с погледа си.

— Открихме как да проникнем вътре.

 

 

Мерик се движеше през тунела бавно и тихо. Мускулите му бяха изопнати като тетива на лък. На моменти си напомняше, че трябва да диша. Една погрешна стъпка, един дребен шум можеше да ги издаде.

Беше опасно да копаят под крепостта особено когато водният ров бе толкова широк. Пробивът беше почти неизбежен особено на това слабо място, където източната стена не бе напълно завършена.

Обаче съществуваше една малка пролука. Място, което друидката бе открила и беше използвала, за да се измъкне.

Щом я видя и чу, че Клио е жива, наистина жива, му идеше да целуне дъртата вещица.

Сега, докато се движеше през тесния лабиринт от тунели, някои неукрепени поне с дървени греди, Мерик държеше факлата отпред и се привеждаше в по-ниските участъци, широки едва колкото да пропълзи оттам на четири крака.

Над главите им се носеха звуците на битка. Неговите войници крещяха. Целта на фалшивата атака бе да заблуди уелсците, за да се промъкнат вътре двамата с Роджър през тунела.

Не разговаряха. Не рискуваха да бъдат чути или пък да срутят тунела с гласа си. Укрепваха някои участъци със стари, изтънели греди, които не бяха най-добрите, но за малкото време само такива успяха да намерят.

Трябваше да ударят бързо.

Години наред с Роджър се биеха рамо до рамо и чудесно познаваха своите движения и мисли. Този опит им послужи добре в конкретната ситуация. Просто следваха плана и стигнаха до края на тунела.

Това бе най-рискованият момент. Мерик използва кирка, за да изкърти част от почвата отгоре. Тя беше суха и прашна от жаркото слънце и върху лицата им се посипа облак пръст.

Мерик искаше да се закашля, ала не биваше, защото уелските стражи се намираха едва на няколко крачки и тихичко си приказваха, докато патрулираха из вътрешния двор. Той се обърна към Роджър и повдигна пръст към устните си, сетне посочи към стражите. Извади камата си и я захапа със зъби, след което се изтласка през дупката и запълзя по корем по ръба на източната стена. Премина покрай двама стражи. Когато вече не можеха да ги чуят, Мерик заговори на Роджър:

— Освободи хората в параклиса. Аз ще прибера Клио. Ще ти сигнализирам, когато всичко мине благополучно. Тогава се опитай да отвориш портите отвътре.

Роджър кимна и те се разделиха.

Мерик пое по страничното стълбище, като се криеше в тъмните ъгълчета и избягваше стражите. Стигна до новото крило на замъка и оттам се добра до стаичката, предназначена за оръжията му.

На бърза ръка се разправи с двама стражи и си отключи с техните ключове. Застана на прага и се втренчи в жена си. Тя седеше на леглото и сплиташе косата си. Вдигна поглед и на лицето й придоби шокирано изражение.

За Мерик щеше да е по-лесно да си отсече ръката, с която върти меча, нежели да откъсне поглед от нея.

— Мерик! — Гласът й бе сподавен шепот.

Тя с мъка се надигна от леглото.

Той не знаеше кой се затича пръв, но тя беше в обятията му; най-сетне в обятията му. Мерик се обърна с нея и побягна по стълбището по-бързо, отколкото беше бягал през целия си живот. Камата му беше извадена в готовност.

Спуснаха се по двора и Мерик я набута в тунела.

— Скачай! — прошепна и я последва. Грабна факлата, която беше оставил по-нататък в тунела. Върна се и я размаха като сигнал за Роджър и войниците си. После се върна при Клио.

— Можеш ли да тичаш? Да вървиш? Какво?

Тя го погледна в очите и кимна. По бузите й мълчаливо се ронеха сълзи. Никой от двамата не продума за детето.

Мерик я прихвана и я поведе през тунела. На някои места трябваше да лазят. Изведнъж Клио извика. От тавана се посипаха пръст и камъни. Закапа и вода.

— Малко остана. — Мерик здраво я притисна до себе си. Беше коленичил, защото току-що бяха изпълзели от една тясна отсечка. Избута Клио напред.

— Виж. Там. — Той посочи изхода.

— Успяхме — рече Клио. Изведнъж очите й се устремиха нагоре. Тя ахна ужасено.

Пръстта започна да се рони. Таванът започна да пада.

— Бягай, Клио! Бягай!

— Мерик! — изпищя тя.

Той протегна ръце през калта, която го засипваше. Напипа тялото й. Тя се обръщаше към него.

— Не! — изкрещя той, преди устата му да се напълни с вода и пръст. С всичка сила я избута към изхода на тунела. После водата от рова се стовари върху него с такава сила, че пред очите му настана мрак.