Джил Барнет
Лудетина (17)

16

Ненадейно буйна ярост обзе Мерик. Безсилна, парализираща ярост. Суровият му взор се натъкна на коварната стрела. В този миг той си даде сметка, че дяволът може да го заведе в ада и да го прекара през всички етапи на чистилището, и наказанието пак ще му е малко.

Той бе предал Клио.

С лек натиск на коляното и затягане на юздите бойният му кон коленичи на земята. Мерик тромаво стана от седлото заради бронята, която го предпазваше, но и ограничаваше движенията му.

Нищо не беше предпазвало Клио. Нищичко. Това бе негов дълг.

Беше виждал мъже да умират. Бе виждал кървави рани. Той самият е бил улучван от стрели. Но щом зърна стрелата в гърба на своята дама, все едно го скършиха надве.

Мерик падна на коляно до Клио и обви ръце около кръста й. Даже през металните брънки на ръкавиците усещаше треперенето на мъничкото й телце. Положи я върху сгънатото си коляно.

— Кротко. Кротко, Клио. Тук съм сега.

Тя засрамено изхълца името му и зарови лице в неговото рамо. Мерик затвори очи, за да възпре някаква непозната и завладяваща емоция, от която изведнъж в очите и сърцето му нещо запари.

Държеше Клио така. Защото нищо друго не можеше да стори.

Беше воин, но имаше чувството, че е слаб, страхлив и гневен наведнъж. Едната й изящна ръка прегръщаше врата му, а другата, оцапана с кръв от стрелата, висеше безжизнено. Мерик вдървено понесе годеницата си към жребеца. Тя простена веднъж, когато той неволно докосна дръжката на стрелата.

Еъриз коленичи по команда и Мерик пак го яхна, като внимателно настани Клио пред себе си. Когато Еъриз се изправи, Мерик погледна годеницата си. Вече не ридаеше, но дъхът й бе накъсан — като гордостта му.

— Поеми си дълбоко въздух — посъветва я той с дрезгав глас, който не приличаше на неговия. Погледна стрелата, която стърчеше от рамото на Клио, и плъзна ръце под мишниците й. Стисна с две ръце коравата дръжка и я отчупи.

Клио изстена.

Звукът се заби като кинжал в корема му.

Тя пъшкаше от болка. После захленчи и това за малко не го уби.

Мерик притисна главата й до шията си и каза:

— Ще те заведа вкъщи, Клио. Сега всичко е наред. — Той замлъкна и прегракнало добави: — Ще се оправиш. Кълна ти се.

Клио измърмори нещо, което той не разбра, и се сгуши до тялото му. Мерик подкара коня само с крака и препуснаха.

Излязоха от мрачната гора на слънчевото поле, откъдето Камроуз изглеждаше мирен, силно укрепен и ослепително бял. Сякаш никаква опасност не би могла да ги слети, докато той се извисява гордо на хълма.

На Мерик му идеше да размаха юмрук на замъка. Идеше му да крещи и да проклина небето заради тази ирония.

От години той бе в състояние с един поглед да обхване бойното поле и лесно да прецени кое място е най-подходящо за настъпление. Така беше изострил сетивата си, че почти усещаше врага, преди да се е появил. Предчувстваше кога му готвят капан и разбираше от кой става предан войник.

Но докато се изправяше пред тази жена в долчинката, беше изпитал безпомощност. Все едно му бяха отнели меча и коня в разгара на битката.

Сега, яхнал Еъриз, помъчи да овладее вълнението, което бушуваше в гърдите му. Не усещаше никакъв живот в Клио. Никаква топлинка. Кожата им не се допираше. Нямаше нищо осезаемо. Ала нали ги делеше бронята му и между него и нейното докосване имаше студен, твърд метал.

След тази безсъдържателна мисъл тялото й започна да трепери като стрела, която току-що е покосила мишената. Макар че главата й бе сведена, Мерик видя как сълзите браздят бузите й, стичат се по устата и брадичката.

Тя отново ревеше. Безмълвно. Той прегърна още по-здраво мъничкото й телце, а тя още по-плътно се сгуши в него. Изведнъж на Мерик започна да не му достига въздух.

Еъриз превали едно неотдавна окосено възвишение. Точно тогава Клио премести глава на рамото му. Миг по-късно сълзите й закапаха върху нагръдника му и бавно образуваха пътечка, която минаваше през сърцето му.

Мерик бавно надигна глава и се загледа право пред себе си със стисната челюст. Правеше така, когато предчувстваше удар.

Дълго време погледът му просто се рееше по околния пейзаж. Мислите му бяха толкова объркани.

Странно: бронята го защитаваше от стрели и мечове. Отразяваше удари с боздуган и коварни пробождания с кинжал. Безчет пъти бронята му беше спасявала живота. Да, неспирно го беше защитавала.

Досега.

В този миг — тъй незначителен на фона на цялото му съществуване — съдбата го научи на нещо, което промени целия му живот. Независимо колко дебел и майсторски изкован беше металът, независимо колко подготвени бяха бойците му и колко многобройни оръжията, нищо… нищо не можеше да го защити от тази малка жена.

 

 

Клио седеше на сламеника в спалнята си, където Мерик я отнесе. Почти нищо не помнеше от ездата им до замъка — само здравата му десница и своите сълзи.

Още не бяха стигнали портите, когато той започна да крещи заповеди. Кое ли бе по-шумно: неговите крясъци или тракането на бронята му, докато непохватно я отнасяше нагоре по стълбите? По едно време той залитна и избълва порой ругатни, преди да отвори с крак вратата на спалнята и да я положи на леглото.

— Не мърдай — нареди и я измери с поглед; май се съмняваше, че ще му се покори.

Тя отговори на мрачния му взор с немощна усмивка.

— И като си помисля, че си бях наумила да изтичам нагоре-надолу по стълбите стотина пъти.

Мерик не намери шегата й за смешна и поклати глава.

— Не би ме учудило. Един господ знае какво още си си наумила.

— Да отида пеша до Лондон. — Опита се да докара бодър тон, ала думите прозвучаха вяло дори в собствените й уши. Отпусна се на сламеника и потрепери от болка, когато, без да иска, засегна раната на плешката си. Пред очите й затанцуваха звезди и тя така здраво стисна зъби, че челюстта й изскърца.

— Ето — рече Мерик с неочаквана нежност. — Така. Не мърдай. — Помогна й да се намести на хълбок и с дрънчене се отправи към вратата. — Де Клеър! — ревна той.

През следващите няколко минути Клио чуваше единствено как Мерик вика оръженосеца си и крещи команди на всеки, мярнал се пред очите му.

Живо си представи суматохата на долния етаж, все едно наблюдаваше лично с очите си. Слугите сигурно се щураха насам-натам като подплашени гълъби. Войниците му пък вероятно се опитваха да изпълнят седем заповеди, изкрещени им наведнъж.

— Ти! Стой! — Гръмовитият глас на Мерик отекна в каменните стени.

Изтръпнала, Клио хвърли поглед към прага. Там стоеше клетият, сладкият Бух. Той се закова на място и погледна в посоката, от която бе долетял гласът.

— Да, господарю?

— Ела тук… Туп.

— Кажете, господарю.

— Донеси гореща вода и кърпи! Де Клеър! Тобин! Къде е оръженосецът ми, да му се не види?! — Мерик огласяше замъка подобно на катедрална камбана. — Ти! Някой! Който и да си! Донеси гореща вода и чисти кърпи моментално, чумата да те тръшне!

— Ох! — Бух направи няколко крачки назад. Надзърна в спалнята и пребледня. — Аз ще донеса водата, господарю! Аз!

— Тогава действай по-чевръсто, младежо!

— Да, господарю. Разчитайте на мен.

— Де Клеър, къде се губиш? Веднага да ми смъкнеш бронята!

От прага долетя поредната псувня. Ризницата издрънча на пода и се изтърколи в ъгъла, където Циклопчо спеше като заклан. Котаракът отвори едното си око, изпъна се, стана, погледна злостно парчето метал, подуши го и замърка страшно. Последва кратка схватка, която завърши с това, че Циклопчо не успя да помести ризницата, затова се прозя, пльосна се отгоре й и пак заспа.

Гласът на Мерик още тътнеше в коридора.

— Моля ви се, господарю — призова го Тобин с фалшиво търпение. — Не можете ли да спрете да крачите? Че ми се зави…

— Ушите ще ти отпоря, Де Клеър! Защо се забави така? Разкопчай ме. Какво се туткаш?! Кръвта на лейди Клио ще изтече, преди да се размърдаш!

Една ръкавица изхвърча в коридора.

Кръвта на лейди Клио ще изтече. Добре, че не беше склонна да нервничи, иначе нетактичните му думи като нищо щяха да я докарат до истерия.

Тя оформи фуния пред устата си, за да го надвика:

— Нищо ми няма, милорд.

Облечените в желязо нозе на Мерик изтопуркаха. Той подаде глава в спалнята и така се навъси, че черните му вежди се допряха. Шлемът му беше смъкнат, качулката също. Черната му коса стърчеше, все едно хиляда пъти бе прокарал ръка през нея. Присвитият му поглед се насочи към рамото и.

— Нищо ми няма — повтори тя и кимна. — Честна дума.

По изражението му личеше, че не й вярва. Той изръмжа нещо, което тя не чу, и отново изчезна.

— Господарю, моля ви се, де… — разнесе се гласът на объркания Тобин. — Стойте мирно!

— Абе, келеш, какво чакаш!

Последва нов трясък. Тобин тихичко изпсува.

— Къде, по дяволите, се бави водата? — изкрещя Мерик толкова гръмко, че сигурно го чуха чак в Лондон. Той закрачи напред-назад пред прага й, сипейки бомбастични ругатни. Изглежда целият свят му беше крив.

Изведнъж Клио прехласнато се загледа в годеника си.

Той носеше само препаска на слабините.

Клио беше виждала голи мъже. Понякога се грижеше за къпането на баща си, а веднъж и за банята на един гостуващ дипломат. Но нито те двамата, нито мършавите селски момци, които се къпеха в потока, имаха външността на Мерик дьо Бокур.

Ръцете и гърдите му бяха едри и яки. Кожата му не беше бяла като нейната, а доста по-мургава. Гърдите му бяха покрити с фини косъмчета, които се стесняваха в тънка линия по плоския корем с шест релефни плочки. Под кожената препаска срамните му части приличаха на огромни възлести юмруци.

Щом той се обърна, Клио видя бледи и алени белези по гърба и дясната му ръка. Дупето му изглеждаше невероятно стегнато, далеч по-стегнато от нейното, с отвращение си помисли тя. Ала бедрата му бяха напращели от сила и веднага й стана ясно как е управлявал жребеца си само с леки движения.

Беше престанала да слуша думите му, понеже това бяха чисто и просто ругатни и типично мъжки реплики. Да го гледа беше по-интересно.

Но не след дълго от краченето му й се зави свят. Клио разтърси глава, обаче това не помогна. Стаята се завъртя, все едно беше прекалила с виното. Клио вдиша дълбоко, ала раната така я заболя, че тя стисна очи, за да не бликнат сълзите.

Не беше честно. Не искаше да затваря очи при такава пикантна гледка.

Но тъй като нищо не успя да прогони замайването, тя подпря буза на едната си ръка и се опита да задържи очите си отворени. Клепачите й натежаваха, докато очите й не се превърнаха в цепки.

Миг по-късно напълно се затвориха.

Това бе последното, което си спомняше.