Джил Барнет
Лудетина (6)

5

Той не изхвърли Клио във водния ров. Но май определено му се искаше. Вместо това арогантно я осведоми, че на сутринта възнамерява да се запознае със замъка. Очаквал бил от нея да го придружава.

Тя не получи възможност да му отговори с да или не. Докато си даде сметка, че се е шегувал за рова, и възвърне гласа си, той и сър Роджър излязоха от дневната така бързо и мълчаливо, както бяха дошли.

Затова може би изглеждаше странно, когато на сутринта Клио слезе в голямата зала с танцова стъпка. Преди това тя натъпка бучка сирене в устата си и погледна водния часовник, който беше купила от един венециански търговец на панаира по случай Архангелова задушница.

Времето изтичаше.

Тя затвори вратата на спалнята си и отиде на стълбището. Изпълни малък танц на стъпалата: три надолу, едно нагоре… три надолу, едно нагоре и така чак до витото стълбище.

Най-долу тя си затананика глупава песничка — фалшиво както обикновено, — завъртя се и подхвърли една червена ябълка във въздуха. Ловко я улови и си отхапа голямо, сочно парче.

Хммм. Вкусно.

Хвърли поглед на един от високите прозорци в стената, където железният капак беше отворен. Слънцето лееше дръзка жълта светлина по сивите камъни и те приличаха на издялани от чисто злато.

Беше от онези редки утрини, в които целият свят е хубав. Не ще и дума, денят беше много добър.

Защото тя закъсня с два часа.

През нощта, докато се измъчваше от безсъние, наум й дойде най-великолепната идея. За да бъдат нещата честни и за да изпита върху Мерик силата си, Клио реши, че не е нужно да се подчинява на заповедите му. По нейни изчисления можеше да става два часа по-късно всеки ден през следващите двайсет години и пак нямаше да му го върне тъпкано. Не че нямаше да се опита.

Искаше да види физиономията на графа, когато слезе в залата. Премина по мрачния коридор, където светеше само една догаряща свещ, и покрай нишата, където навремето висеше огромен фламандски гоблен. На Клио й бе мъчно за гоблена, с който баба й така се гордееше. Никой не знаеше къде се е дянал той, но Клио беше дала обет да обзаведе дома си с хубавите вещи, които го превръщаха в истински дом, с мебелите, обичани от жените в нейния род.

А ако сър Мерик се окажеше стипца, все едно. Щеше да употреби печалбите от продажбите на пиренов ейл. Ако откриеше рецептата де. В такъв случай нямаше да иска нищо от съпруга си.

Изтръска трохите от сиренето, полепнали по шафранено жълтата й туника. Този цвят я нравеше толкова бледа, че веднъж абатисата я беше запитала дали не е болна. Рано тази сутрин Клио си оплете филе от стара блатна тръстика и си направи прическа като на придворните дами.

Тя имаше толкова много коса, че нави плитките си на огромни охлюви около ушите и си сложи филето. Клио подръпна ръкавите си, които бяха прекалено дълги и с тях изглеждаше малка и безпомощна.

За финал придаде на лицето си невинно изражение: „Какво? Нима съм закъсняла?“. Съвсем нехайно заобиколи ъгъла и влезе в голямата зала.

Замръзна от ужас.

Помещението беше празно.

Тя постави ръце на хълбоците си и се огледа. Даже край огнището не дремеше някоя хрътка. Тези типове не знаеха ли какво е замислила? Ха!

Миг по-късно Клио се озова на двора. Циклопчо се скатаваше зад някакви счупени дъги близо до изоставената колиба на бъчваря. Паричко беше кацнал на главата му с разперени криле и приличаше на кичозния шлем на някой древен бог.

Тя се запита какво са намислили двамата й любимци. Почти не ги беше виждала, откакто дойдоха, защото сега се занимаваха с лов на мишки. Бяха загладили косъма, а очите им гледаха лениво и сито — като домашни кучета след коледно пиршество.

На двора нямаше никого. Тя излезе пред външните стени и се натъкна на същата пустота. Сякаш бе последният човек на света.

Подвижната порта бе вдигната и отвъд нея се носеше шум. Клио излезе навън и премина по дървените дъски, които служеха за мост над водния ров.

Всеки член на замъка, всеки в план, всеки крепостен, както и множество войници се бяха събрали в лагер, в чийто център бе опъната грамадна шатра. В четирите краища на шатрата бяха забодени копринени знаменца с герба на граф Гламорган — черно поле, бял кръст и кървавочервен лъв. Щом духнеше вятър, знаменцата се надигаха и червените лъвове сякаш размахваха лапи.

Клио се опита да види какво става, при което зърна сър Мерик. Той не носеше шлем или броня, а само ризница под дълга черна туника, препасана с кожен каиш, украсен с дебела сребърна верижка. Държеше ръцете си сключени зад гърба. На бедрото му висеше меч в ножница.

Вятърът се заигра с черната му коса, която падаше по врата му. Само за миг тази черна коса проблесна като сребро на яркото слънце, после светилната се отрази в ножницата.

Клио я заболяха очите и тя се видя принудена да ги затули с шепа. Сър Мерик се спираше да поговори с всички. Слугите не изглеждаха уплашени… все още. Не бяха паднали на колене, нито се бяха проснали по лице на земята.

Тя застана на няколко крачки от годеника си и зачака отклика му. Озъбване. Студен поглед като от предишната вечер. Или пък лъвският рев подхождаше повече на човек с прозвището Червения лъв?

Клио продължи да чака.

Не беше очаквала той да я игнорира. Ала точно това се случи.

Обзе я перверзното желание да го изрита едно хубаво, но тя не беше глупава, а просто ядосана, че великолепното й хрумване не се е получило.

Клио не мръдна от мястото си дълго време — толкова дълго, че хората започнаха да я гледат съжалително и притеснено, заради което тя се почувства още по-унизена. Нейният годеник разговаряте с един вилан, Томас Орача, който държеше най-много земя под аренда и всяка година садеше ечемик, жито и сено. Томас разказваше на своя господар за земята, водата, почвата и най-добрите земеделски култури. Клио чакаше ли, чакаше. Запристъпва от крак на крак и вирна високо брадичка, за да не би някой да заподозре, че е смутена.

Лорд Мерик щеше да обърне повече внимание на някоя муха.

Клио помъчи да се разсее с нещо, каквото и да е. Започна да смята наум, както се беше научила в манастира, само че задачите бяха с малко по-различни условия: ако имаше два боздугана, четири бойни секири и един чук, колко удара по главата щяха да стигнат, за да привлече внимание на граф Глиган?

Ако имаше стъкленица с прегладнели бълхи и гърненце лепкав мед, кое щеше да е по-забавно да пъхне в бронята му?

Ако имаше три жаби или вила за сено…

— Лейди Клио, господарю. — Томас Орача каза името й и всички погледи се насочиха към нея.

Клио видя как Мерик настръхна, но той с нищо не се издаде да е забелязал присъствието й. Може би беше така. Може би беше оглушал от многото битки. Може би бе станал дебелоглав от многото удари по шлема си. Може би…

— Защото са й притрябвали на моята лейди Клио вашите реколти?

— Не всички, господарю. — Томас гледаше ту графа, ту нея.

О, боже! Мерик щеше да разбере за пивоварната. Тя поклати глава, само че Томас вече не я гледаше.

— Лейди Клио иска само ечемика — продължи Томас. — Тя уреди да закупи дяловете на виланите, за да вари своя бира, господарю.

— Своя бира? — Сега Мерик се обърна и я погледна направо. Дотук с предположението, че не я е забелязал.

— Да, господарю. Лейди Клио ни разказа как в манастира се е научила на пивоварство и колко специален ще бъде нейният ейл. Как в Камроуз ще потекат реки от бира, с която да разнообразим сайдера и медовината.

Не беше проста задача да стои спокойна и овладяна под пронизващия му син поглед.

— Нашата господарка има големи планове за пивоварната на замъка — гордо заключи Томас.

— Нали? — кимна Мерик, наблюдавайки я с непроницаемо изражение.

— Да.

На Клио й се щеше Томас Орача да млъкне.

— Елате, милейди. — Мерик вдигна ръка към нея. Тонът му недвусмислено подсказваше, че не й предлага избор.

Краката й сами се понесоха към него, докато наум тя се хокаше: „Къде ти е гордостта? Остани там и се прави, че не го виждаш, както той преди малко!“ После Клио се озова пред него, а от гордостта й не бе останало нищичко. Тя мислено се наричаше страхливка, а разумът я съветваше: „Не го ядосвай пред целия този народ.“

Клио положи длан в неговата, защото така трябваше. Усети мазолите му, получени от дръжката на меча, от юздите на коня, от копия, боздугани и други оръжия.

Това бе обикновен жест, израз на учтивост. Много пъти други мъже й бяха предлагали ръката си — баща й, краля, разни кавалери.

Но ръката на този мъж излъчваше някаква смущаваща интимност. Сякаш бе прочел мислите й, той я обърна с лице към тълпата, за да видят всички сплетените им ръце. Докато стояха заедно по този начин, тя изпита чувството, че са едно цяло. Този чужд мъж и тя.

Пръстите му здраво стисна пръстите й — като стяга, с която в тъмниците приковават затворниците за стената. С чувство за обреченост, което вещаеше повече зло от коя да е поличба на Старата Гладис, Клио разбра, че всичко безвъзвратно ще се промени.