Джил Барнет
Лудетина (18)

17

Те се мотаеха в стаята на лейди Клио като прокобни черни гарвани, накацали по дърво за бесилка. Ококорените погледи на Туп и Бух не се отлепяха от господарката им, която неподвижно лежеше на сламеника. Тобин и сър Изамбард стояха близо до вратата заедно с три прислужнички: две възрастни жени и младата, закръглена, разплакана селянка на име Дулси.

Брат Дисмас се молеше на латински и кръстеше с миро челото й. Изведнъж смени езиците:

— Господи! Спаси тази клета евина щерка! — Той започна да пръска със светена вода Клио, сламеника, Мерик и всичко в радиус от два метра. — Мили боже, използвай Своята божествена мъдрост и благодат. Нека момата да остане тук, където е потребна на… на…

Монахът се намръщи и обходи с поглед стаята. Страхливо се озърна по посока на Мерик, който стискаше зъби.

— На тези окаяни души, които се нуждаят от Твоята божествена помощ и…

В този момент влезе Старата Гладис. Погледна монаха, прегърби се и издигна костеливите си ръце високо във въздуха като вещица, която се кани да хвърля заклинание. Подхвана някакъв друидски напев и затанцува, а черното й расо плющеше като прилепови криле. Монахът вдигна като щит кръста на броеницата си.

— Вън! — кресна Мерик, който не можеше да ги търпи повече. — Обирайте си крушите! Всички! Бързо!

Миг по-късно всички се блъскаха на вратата, с изключение на брат Дисмас.

— И аз ли? — Помпозният монах изглеждаше зашеметен, обаче вдигна по-високо кръста. — Та нали Господ ме слуша и лейди Клио се нуждае от молитвите ми.

— Нуждае се от спокойствие. — Мерик пристъпи към него.

Брат Дисмас набързо се приготви да си тръгва. Ослуша се, очевидно чакайки Старата Гладис да свърши с пеенето.

— Господ казва, че трябва да преместите леглото на лейди Клио.

— Какво? — начумери се Мерик. — Защо да й местя леглото?

— Нашият отец току-що ми го съобщи, милорд. Трябва да преместите леглото до онази стена. — Той посочи с ръка. Там.

Мерик объркано се втренчи във въпросната стена.

— За да спасим господарката, главата й трябва да сочи Голгота. Това е мястото на разпятието Христо…

— Чудесно знам къде е Голгота, идиот такъв! Бил съм там! А сега се махай, или ще ти покажа какво е разпятие!

Монахът изтича през вратата и стъпките му неистово отекнаха по стълбището.

— Ти също, бабо. — Мерик прекъсна налудничавия танц на Старата Гладис.

Тя го погледна и щом установи, че са сами, придоби съвършено нормален вид. Подаде му гърненце от торбичката, пришита към робата й.

— Намажи раната с този мехлем.

И си излезе, права като елша.

Мерик поклати глава и измъкна тапата на гърненцето. Вътре имаше зеленикав мехлем със силна миризма, който май щеше да й помогне на Клио повече от това да й насочат главата към Йерусалим.

Спусна резето, като преди това нареди на един страж да не пуска никого, и се подпря на вратата.

Клио беше припаднала. Личеше си, че е по-слаба, отколкото твърди. Кожата й бе посивяла и този път цветът нямаше нищо общо с избора на дрехи.

Беше виждал същото изражение и преди, на ранени войници. Навярно е смятала, че е добре, но всъщност не беше. Той натопи една кърпа в легена с хладка вода и отново проми раната. Тя беше дълбока и кървеше.

Мерик разряза роклята й от врата до кръста. Не смееше да гледа твърде дълго раната заради дълбочината й. Щом се допреше до меката плът под ключицата, напипваше острието на стрелата под кожата.

Преди също беше изваждал стрели. От мъже, не от жени.

И не от годеницата си. Съществуваха два начина за изваждане на стрела: да я измъкнеш по пътя, от който е влязла, но ако острието беше покрито със зъбци, плътта щеше да се отдели от костта и кръвта на жертвата можеше да изтече.

Мерик използва втория метод и с камата си направи кръстосан разрез в рамото и. Клио пъшкаше и се гърчеше, затова се наложи да я държи здраво. От прясната рана бликна кръв с цвета на алени макове.

Той внимателно потърси признаци, че Клио се е свестила. Такива нямаше, и слава богу. Колкото се може по-бързо Мерик измъкна острието с едни тънки клещи, като едновременно придържаше рамото й.

Клио се мъчеше да се отскубне и стенеше още по-жалостно. После тихо заплака.

— Да можех да облекча болката ти — прошепна Мерик и шумно си пое дъх. След един момент, който му се стори цяла вечност, тя утихна.

Мерик погледна стрелата. По острието имаше зъбци.

Той натопи една кърпа в купа от буково дърво с топла вода и оцет, после силно притисна кърпата към аленеещата рана.

Трябваше да я заболи. Въпреки това Клио само изпъшка.

Независимо от усилията на Мерик раната не спираше да кърви. Гневът и объркването му бяха толкова огромни, че му идеше да удари нещо. Повечето уелсци, които й бяха причинили това, прескъпо платиха за греха си.

Усети, че тя го гледа. Беше будна, ала очите й гледаха празно и безжизнено. Сякаш не бе реална.

Очите й полекичка се склопиха, сякаш й бе прекалено трудно да ги държи отворени, ала ръката й намери неговата.

Мерик започна да търка с палец пръстите й. Те бяха оцапани с кръв, защото е затискала раната си, докато е тичала.

Той взе мокра кърпа и я избърса колкото се може по-внимателно. Когато приключи, изстиска кърпата и водата в купата придоби по-наситен цвят като червеникавата пръст на Кипър, където бяха погребали твърде много мъже. Мерик се беше нагледал на кръв и смяташе, че нищо не може да го уплаши.

Явно е грешал.

Призляваше му от гледката на мъничката й ръка, оцапана с кръв. От първото си проливане на кръв в битка в гърлото му не беше се надигала горчилка. Беше забравил това усещане.

А Клио кървеше ли, кървеше и Мерик разбра, че трябва да предприеме нещо драстично. Знаеше какво трябва да направи, но това не улесняваше задачата му, а напротив, усложняваше я.

Недей да мислиш. Недей да мислиш. Така няма да чувстваш.

Той заби поглед в грубата дъбова маса до леглото. Камата му, чиято дръжка имаше формата на кръст, бе поставена до лоената свещ, чийто ярък пламък пращеше.

Мерик бавно вдигна камата и поднесе острието към пламъка, гледайки тъпо как металът се нагорещява. Раната още кървеше и му се струваше, че животът изтича от Клио на яркочервен поток.

Пое си дълбоко въздух и доближи камата до рамото й. Ала ръката му се вцепени. Не можеше да стори това. Не можеше. Чакаше, молеше се, затвори очи. Отново сложи острието над пламъка и този път го нагорещява по-дълго.

Пак си пое въздух и бързо притисна ножа към рамото й.

Очите й сепнато се отвориха и Клио изпищя пронизително. Този нисък като ли че продължи вечно. Сетне тя припадна.

Мерик седеше и я гледаше втренчено. Нейният писък още звучеше в ума, главата, ушите му В сърцето му. Пусна ножа, все едно се беше опарил на нажеженото острие. Камата издрънча на пода. Мерик си поемаше въздух на бавни глътки, но това не помагаше.

Той рухна на колене, когато болката стана всепоглъщаща. Нададе заглушен, болезнен стон, който сякаш излезе от някой друг — от диво животно или ранен звяр; после зарови глава в ръцете си. И заплака.