Джил Барнет
Лудетина (43)

42

След това доведоха лекари от Лондон. Мерик беше буден. Или поне изглеждаше такъв. Понякога отваряше очи.

Бе в състояние да се движи, ако някой го изправи. Можеше да преглъща течности като супа, вода и вино. Можеше да се облекчава и редовно го правеше.

Обаче не говореше. В очите му нямаше живот.

Клио стоеше край леглото и втренчено гледаше лекарите.

Те искаха да му направят трепанация.

Трепанация. Небрежно й обясниха, че това означава да ти пробият дупки в главата, за да улеснят работата на мозъка.

Клио не вярваше на ушите си.

— Вие да не сте полудели?

— Вие сте жена, господарке, и като такава не сте в състояние да разберете някои истини, известни нам. — Лекарят, изпратен от добронамерения Едуард, беше надут идиот.

— И какво толкова не мога да разбера?

Мъжете прихнаха.

— Думите ми само ще отидат на вятъра.

— Въпреки това обяснете. Това е поискал кралят. Права ли съм?

Той се изчерви. Не хареса, че му напомнят кой го е изпратил. Въздъхна отегчено и на Клио й се дощя да му направи трепанация.

— Графът е увредил мозъка си. — Един от асистентите, един от петимата асистенти, извади рабоша и посочи една резка.

— Какво е това?

— Измерих косата му, милейди.

— Всеизвестно е, че косата никне направо от мозъка — обясни друг асистент, все едно тя самата нямаше мозък.

Първият мъж й протегна рабоша, за да се увери лично.

— Вижте къде съм измерил по-рано, вижте къде е сега. Явно е, че косата почти не е пораснала. Ето го доказателството за мозъчно увреждане.

Клио кръстоса ръце пред гърдите си.

— Аз го подстригах. Прецених, че така е по-хигиенично.

Мъжете се скупчиха и взеха да си шепнат.

— Трепанацията е излишна. Повярвайте ми, щом ви казвам, че косата на графа расте съвсем нормално.

В най-добрия случай израженията на лечителя и асистентите му бяха снизходителни. Те не й вярваха, мислеха я за лъжкиня, както и за глупачка, която не може да мисли, камо ли да разбере тяхното доказателство за проблемите на Мерик.

В един бегъл миг на несигурност Клио се запита дали не са прави. Бог да й е на помощ, ами ако тези глупави мъже са прави?

После се взря сурово в тези многознайковци, които виреха носове и искаха да пробиват дупки в главата на съпруга й. Разумът й подсказа, че правата е тя.

— Вън. — Клио им посочи вратата.

— Но, милейди, лично кралят ни изпрати. Кралят е сюзерен и приятел на сър Мерик и желае той да получи най-добрите медицински грижи.

— Според мен Едуард не желае да пробивате главата на приятеля му. А сега, както казах, вън.

 

 

След седмица пристигна друг мъж, друг лечител. Той й се стори по-разбран до следващата сутрин, когато влезе в спалнята и завари Мерик, покрит с пиявици.

Клио се втурна към леглото като разярен бик и помете гнусните плужеци от ръцете на съпруга си.

— Предупредих ви да не го пипате! — Тя размаха пиявиците една по една пред лицето му. — Няма да пробивате главата му, нито ще слагате паразити по кожата му. Разбрахте ли? — Тя замахна към доктора, но той чевръсто се наведе.

Клио стисна ръце и писна:

— Къш! Къш далеч от очите ми!

 

 

Времето придоби любопитно свойство: сякаш зимата го бе вледенила и то не помръдваше. Клио извършвате обичайните неща, рутината. Къпеше Мерик всяка сутрин, преди да го нахрани и облече. Седеше при него и караше Роджър и сър Изамбард да го извеждат на слънчева светлина, когато навън беше достатъчно топло. Веднъж даже ги накара да го качат на бойния му кон. Щеше да стори всичко по силите си, за да го върне при себе си. Имаше чувството, че е близо. Много близо.

А когато всичко това й дойдеше в повече, мислеше за домакински работи. Гоблените трябваше да се отупат от прахта.

Гладните хрътки трябваше да се нахранят. Оцапаните завивки трябваше да се изперат.

Трябваше да се заколят животни, а месото им да се обработи и осоли за зимнина. Клио се съсредоточи върху ежедневното. Ако не се налагаше да мисли, не се налагаше и да чувства. Бореше се с мъката, както си знае. А борбата беше ежедневна, ежечасна, защото ако се предадеше, щеше просто да се свие на кълбо и да остави пустотата да я погълне.

 

 

Нощем започна да спи при него. Искаше да бъдат близо. Опираше глава на гърдите му, за да чува сърцето му. Неговото туптене й даряваше надежда; сламка, за която да се хване, когато всичко се изплъзваше измежду пръстите й.

Понякога си спомняше времената, когато не познаваше Мерик, когато той бе само рицарят, забравил я през всички тези години.

Изпитваше срам и смирение. Как само се притесняваше за съпружеството им! Изобщо не й минаваше през ума, че ще се случи подобно нещо.

Че той ще е тук телом, ала не и духом. Нощ подир нощ лежеше до него и въздишаше името му: „Сърцето ти още бие, любов моя. Знам го. Чувствам го.“

Чакаше звука на неговия глас, ала не го дочакваше. Полагаше глава на гърдите му и шептеше: „Той е тук. Той е тук. Но о, мили боже, защо не го знае?“

 

 

Чувам те. Мога да те чувам. Един ден помирисах розата, която прокара по устните и носа ми. Спомням си, че направих същото нещо с теб в нощта на нашата сватба.

Понякога усещам допира ти, както сега, когато си склонила глава на гърдите ми. Мога да усещам сълзите ти. Винаги мога да чувствам болката ти. Нося я тук, в сърцето си.

Не искам да те оставям. Искам да остана. Искам отново да те обичам. Искам, обаче това място е недостижимо. Опитвам се, ала то е страшно далеч.

Моля ти се, Клио. Не се предавай.

 

 

Наваля първият сняг, но нищо в рутината на замъка не се промени. Камроуз продължи привичния си ход, защото войниците на Мерик си го познаваха добре. Знаеха как щеше да ги командва, но понеже не можеше, те свикнаха сами да се командват по същия начин.

Даже Тобин беше пораснал. Отнасяше се с уважение към Туп и Бух. Изискваше от другите оръженосци същото отношение. Търпеливо обучаваше двете момчета, както би правил Мерик.

Тази есен Тобин де Клеър беше пораснал, ала не на ръст и ширина, а на дух, на човечност. Беше загубил юношеската си арогантност и се бе превърнал в мъж.

Оръженосецът прекарваше доста време с Мерик. Отначало плачеше, а после седеше и му говореше като Клио. Лека-полека Тобин и останалите войници и станаха симпатични. Те всички идваха да видят господаря си. Твърдяха, че това е най-малкото, което могат да сторят, при положение че съпругата му, една мъничка женица, не се предава. Що за страхливци щяха да бъдат, ако не повярват в чудото божие?

Клио стана по-търпелива към брат Дисмас и неговите илачи, свещено миро, молитви и богослужения за здравето на Мерик. Тя приказваше с мъжа си всеки ден, всяка нощ. Разказваше му за сънищата си или своето детство. Сподели му всичките бели, които караха баща й да се съмнява за спасението на дъщеря си. Опита се да си спомни майка си и да му разкаже за нея. Измисляше си истории за това как трябва да е преминало неговото детство.

Обаче в състоянието на Мерик нищо не се променяше. Дните отминаваха, зимата свърши и дойде пролетта. В съществуването на Клио нищо не се промени, освен времето навън.

Беше светъл пролетен ден, слънцето грееше, а птичките бяха накацали по перваза и пееха. Циклопчо се беше свил на кравай до Мерик и светът изглеждаше чудесен.

Но Клио беше станала с дупето нагоре. Държеше се троснато със слугите и с всеки, който се изпречеше на пътя й. По-късно през деня тя притихна унило. Най-накрая се заключи в спалнята с Мерик. Седна на леглото и така взе да разресва възлите в косата си, все едно се наказваше. Гребенът от слонова кост се заплете и тя се ядоса. Изправи се, изруга и го захвърли в другия край на стаята.

Той се удари в стената и се счупи на две.

Клио стоеше и го гледаше. Спомни си как Мерик разресваше косата й в онази нощ толкова отдавна. Изтича да вдигне парчетата слонова кост, притисна ги до гърдите си и заплака. Седеше на пода, люлееше се и хълцаше.

В далечината проблесна светлина точно след залязването на слънцето. Клио отиде на прозореца, отвори стъклото и зарея поглед към източните хълмове. Там горяха огньове. Огромни огньове. Беше Великден. Тя затвори очи. Великден.

Тяхното бебе трябваше да се роди по Великден. Дъщерята, която никога нямаше да има. Втренчи се в счупения гребен.

Той сякаш символизираше всичко в живота й, което бе прекършено и безвъзвратно отминало. Родителите й. Бебето й. Мъжът й. Животът й се разпадаше пред очите й.

Отиде при леглото. Там лежеше Мерик с отворени очи, ала невиждащ поглед.

— Събуди се!

Той не помръдна.

— Проклет да си, събуди се! — Хвана го за раменете и здравата го разтърси. — Събуди се! С това няма да се справя сама! Нашето бебе! Загубихме нашето бебе. Ти няма да си останеш така. Не разрешавам. Събуди се. Ти си моят мъж. Искам да родя деца от теб. Дължиш ми бебе. Бебе с черна коса и сини очи, и буен нрав. Мерик! Стига вече така!

Тя ридаеше за бебето си, за мъжа си, за майка си, баща си и всички, които беше загубила. Пищя, докато не прегракна.

Започна да хвърля разни неща. Изтръгна гоблените от стените и строши всичко, до което се добра. За няколко минути преобърна стаята с главата надолу. Чупеше урни и мебели. Просто унищожаваше.

Най-накрая застана в средата на стаята — запъхтяна, с треперещи ръце, с гърди, от които се откъсваха ридания, които тя не можеше да спре. Втренчи се в празните си ръце, метна се на леглото и прегърна Мерик. Гушна се в него.

— Мерик, мили Мерик… Нужен си ми.

Каза това и потъна в дълбок сън.

 

 

— Какво прави проклетата котка на леглото?

Тя се ослуша в просъница. Гърдите на Мерик излъчваха топлина, както винаги. Клио въздъхна и прокара ръка нагоре, за да провери сърдечния му ритъм.

— Жено! Престани да ме разсейваш. Зададох ти въпрос. Божичко, причуваха й се разни неща. Граф Мърморко. Разнесе се ужасен котешки крясък и глухо тупване. Клио подскочи.

— Циклопчо, какви ги вършиш?

Котаракът стоеше на пода с извадени нокти и вдигната опашка. Съскаше на нещо зад рамото й.

— Казах ти да не го пускаш в моето легло.

— Мерик? — Тя се обърна и заби поглед в съпруга си. Намръщи се. — Мерик? — Приближи се до очите му. Те гледаха всякак, но не и празно.

— Да? — попита той недоволно.

— Сърдиш се.

Той кръстоса ръце пред гърдите си.

— Казах ти да не пускаш котарака на леглото. Гадината ме ухапа. — Мерик навъсено погледна рамото си. После погледна нагоре, физиономията му омекна. Докосна я по бузата с пръст. — Ти плачеш.

Тя кимна. Не можеше да обели думица.

— Ела тук. — Той разтвори обятия и тя потъна в тях. — Спри да плачеш — затупа я по гърба.

— Ти се върна. О, господи, ти се върна.

Мерик наклони глава и я погледна в очите.

— Никога не съм заминавал. Не бих могъл да те оставя, жено. Ти сама го каза. Нужен съм ти.

Тогава я целуна.