Джил Барнет
Лудетина (7)

6

Мерик поведе годеницата си към замъка. Тя вървеше до него като агне на заколение — мълчалива, стоически настроена, все едно гледаше в лицето на смъртта. Изобщо не приличаше на одухотвореното създание, което бе видял да се върти, да танцува и да прави омагьосващи реверанси в дневната.

Днес сребристозлатната коса не се спускаше до под коленете й. Не носеше наситено зелена роба, която правеше очите й загадъчни като омагьосан лес. В тези смарагдови очи не блестеше палава искра, на устните не грееше омайваща усмивка.

Лицето й беше бледо, кажи-речи сиво. Туниката й имаше цвета на помийна яма. Косата й беше зверски опъната и стегната на два охлюва, заради които главата й приличаше на яйце… с дръжки.

Първоначално взе филето на главата й за трънен венец. По-лошо, то бе поставено върху парче невероятно грозна сивкавосиня коприна. Хрумна му абсурдната мисъл, че тя е вълшебен дух, за каквито се разправя в легендите и приказките; самодива, която се появява единствено на лунна светлина. Погледът му отново се закова на нея.

Слънчевата светлина определено не й се отразяваше добре.

Той изчака още малко тя да му зададе въпрос, да каже нещо. Каквото и да е. Но единствените звуци бяха от стъпките им по земята и от замъка, който се връщаше към живот.

Клио мълчете като риба.

Мерик зарея поглед пред себе си и нареди:

— Разкажи ми за ейла.

Тя рязко изправи глава.

— Няма кой знае какво за разправяне. — Говореше бързо, сякаш думите й напираха едновременно, а очите й се извърнаха встрани. — Манастирът продаваше ейл. Понеже стоях там сума ти време, абатисата ме изпрати да помагам на сестра Амиция в пивоварната. Тя имаше специална рецепта.

— Каква рецепта?

— О, ами за по-силничък ейл. Той беше известен и се харчеше много добре.

— Щом си наясно с процеса, ще ти възложа за задача да наемеш майстор пивовар.

— Не!

Той се закова на място. Чак сега видя вчерашната й жизненост.

— Искам аз да варя бирата. — Тя положи длан върху ръката му и Мерик объркано се втренчи надолу.

— Защо ти е да се занимаваш с тази работа?

— Така искам, господарю. Моля те. Обичам да варя ейл. Със сестра Амиция експериментирахме с нови подправки, когато тя почина.

— Какви подправки?

— Ами разни билки и треви. Нищо чак толкова особено. — Тя не сваляше ръката си от неговата, после прямо го погледна.

— Ще ти възложа много задължения.

— Зная, но обещавам Камроуз да се прочуе с най-хубавата бира в страната. Освен това ви давам думата си, че няма да се измъквам от останалите си задължения.

Усети гордостта в тона й и си помисли, че я разбира. Взря се в ръката й и се чу да казва:

— Можеш да се занимаваш с пивоварната.

Тя застана пред него и покорно сведе глава.

— Благодаря ви, господарю.

— Само да не вземеш да сервираш на хората ми пиренов ейл — реши да се пошегува Мерик.

— Пиренов ейл ли? — Тя отскубна ръката си и го загледа не благодушно и покорно, а стреснато.

— По физиономията ти съдя, че никога не си чувала легендата. Според нея пиктите варели такова страшно пиво, че с негова помощ успели да надвият Юлий Цезар. Разбира се, няма как това да е вярно, обаче глупаците още се опитват да налучкат рецептата и обикновено крайният резултат е натровени клиенти в кръчмата.

Клио навярно имаше слаб стомах, понеже усмивката й изглеждаше разкривена:

— Давам дума, че никога няма да натровя мъжете ви, господарю.

— Шегувах се. Клио, смятам, че е редно да ми говориш на „ти“. Наричай ме Мерик.

Тя си замълча. Те вървяха заедно към замъка, който щеше да бъде техен и на децата им, но в този момент двамата си бяха напълно чужди.

Мерик се зачуди какви ли мисли се въртят в главата на годеницата му.

— Глупаво беше да поверя защитата ти на манастира.

— Той не беше кой знае колко далеч.

— Пътят дотам не ме интересуваше.

— Съществуването ми през последните две години — също. — Думите й се изплъзнаха, без да успее да ги спре.

Мерик дълго мълча и я гледа, сякаш се опитваше да прозре какво се мъти в главата й. Тя също мълчеше, но извърна очи, като ли че не искаше да му даде шанс да прочете мислите й.

— Заяждаш се, понеже не дойдох да се оженим в уреченото време.

Тя не отговори, а продължи да върви до него, все едно не се беше обадил.

— Нещо си много мълчалива. Нямаш ли какво да кажеш?

— Казах каквото имах за казване.

— Според мен не си ми казала и половината, което имаш за казване.

— Сега цялата история е приключила — отсече тя.

— Да. Така е. Няма връщане. Не мога да променя миналото.

— Ясно ми е. — Тя не можа да скрие раздразнението си, а май не се и опита. Звучеше доста серт. Тя не разбираше.

Мерик познаваше достатъчно жените, за да знае какво се иска от него. Нищо, че не го осъзнаваше, тя неволно му даваше да разбере, че е сърдита.

— Клио, аз съм войник.

Тя го погледна в очите, когато той изговори името й.

— Отдавна съм рицар, почти от петнайсет години. Преди това бях отгледан и обучен за воин. Само това знам да правя. Подчинявам се на моя сюзерен, краля. Той е на първо място. Това е въпрос на чест. Ако мен ме нямаше, днес той нямаше да е жив. Ако не беше той, аз щях да изгния в онзи пустинен ад, а ти щеше да си сгодена за купчина побелели кости.

Той внимаваше в тона му да не прозвучи гняв или съжаление. Говореше й делово, както разговаряше с войниците и прислугата, и просто констатираше фактите.

Наглед тя прие думите му, защото кимна, но след няколко секунди помежду им се възцари онова неловко мълчание.

Той се втренчи в грозното й филе със сивкавия плат.

— Имам новини, на които сигурно ще се зарадваш. Едуард ми разреши да укрепя Камроуз.

Клио спря и озадачено се намръщи.

— Това ще рече, че ще обновя замъка. Заедно с разрешението идва и щедра сума, с която да се разплатя за ремонта.

— Тоест кралят ти е дал пари да възстановиш наново Камроуз?

— Да.

Поведението й се промени светкавично. Тя вече не крачеше тежко към дървения мост, сякаш понесла на плещите си всемирното бреме. Походката й стана пъргава, раменете й се изправиха. Но промяната най личеше по лицето й. То грееше от радост, облекчение и още нещо, което Мерик не можеше да назове. Стори му се странно, че отношенията им могат да се променят толкова бързо. Продължи да я наблюдава с изумление. И с подозрителност, защото не вярваше на очите си.

Преди малко смяташе, че годеницата му не е хубава на слънчева светлина, а сега…

Усмивката й беше слънчевата светлина.

Изпита объркване и дълбоко се трогна при мисълта, че я е накарал да се усмихне така — усмивка, към която не беше неподатлив.

Обаче след секунди неговата непостоянна годеница отново се натъжи. Първата мисъл на Мерик, след като видя радостта й да помръква, беше, че иска пак да зърне усмивката й.

Прекосиха дървения мост, после той спря да разгледа дъските.

— Тази трябва да се подмени. Виждаш ли? — Той посочи местата, където дървото се беше нацепило и пропукало. — Мостът трябва да е по-здрав. Ще го сменя с яки каменни блокове, циментирани с варовик, или пък ще построя подвижен дървен мост и ще го укрепя с желязо.

— Да. — Тя кимна, съгласявайки се с него.

Чудо.

— Направо го виждам. — Клио се обърна с лице към входа.

Мерик реши, че подвижният мост ще е най-подходящ за отбрана. Можеха да го вдигнат, за да попречат на евентуалните нападатели.

— Каменните блокове ще са прекрасни.

Мерик разсеяно си помисли, че годеницата му има право. Предимството на каменният мост беше, че не гори.

Клио се наведе над стария дървен парапет и направи смешна физиономия.

— Ровът е мръсен. Трябва да бъде пресушен и напълнен наново.

— Да. Ще го пресушим. — Тя беше практична и Мерик остана доволен, че я е избрал преди шест години.

— Ровът трябва да бъде също така уголемен два или три пъти.

Той си представи размера. Широк и дълбок, ровът щеше да бъде по-труден за запълване или за прокопаване на тунел. Обсадните машини нямаше да преодолеят външната крепост на замъка.

Ако се спреше на този вариант, строежът на каменния мост автоматично се усложняваше. Но затова пък се блазнеше да построи подвижния. Харесваше му, че ще е в състояние да контролира входа.

— Тогава ще можем да си завъдим лебеди — възторжено добави Клио.

Лебеди?

Тя вече беше тръгнала нататък.

Мерик се намръщи, гледайки я да прекосява портата с бодра стъпка. В неговия воден ров нямаше да плават лебеди. Освен ако Клио не намереше лебеди, които плюят отрова или поглъщат враговете им.

Тя беше спряла с ръце на хълбоците и се взираше в мостовата кула.

— Ама че отвратително — изкоментира тя.

Той погледна нагоре.

— Тези дупки са за убийци, нали?

— Да. — Дори той не можеше да повярва. Беше отвратително. В покрива на укреплението имаше само две такива дупки и на всичкото отгоре те бяха толкова мънички, че изглеждаха безполезни. Мерик смаяно поклати глава. — Съгласен съм, че е пълна глупост.

Той щеше да построи по-висока кула с много дупки, от които да хвърля камъни с прашка и да засипва противника с дъжд от стрели. Никой нямаше да се промъкне през неговата порта.

Следващия час двамата се разхождаха из замъка. Тя настояваше да му покаже къде е бил поставен всеки един гоблен или килим и как някога прозорците са имали рамки от полирана кост. Той изтърпя бърборенето й, защото знаеше, че й е мъчно да се върне в родния си замък и да завари всичко в неразбория.

Освен това беше жена. Вероятно си имаше различни приоритети и виждаше нещата с по-други очи.

Затова си премълча, когато й заговори за позициите на стрелците, а тя му отвърна, че искала стъклени прозорци. Щом спомена, че би желал повече комини, а тя се отприщи на тема какви камини била видяла у кралицата, Мерик се примири. Изтърпя интереса й към мебелите, стъклените прозорци, декорираните камини. Беше решил да дострои замъка и да смени покрива с железни керемиди. Клио намери хрумването му за великолепно, докато той не я осведоми, че предназначението на железните керемиди ще е да ги пазят от огнени стрели, а не да им позволи да чуват шума от дъждовните капки.

Когато седнаха на господарската маса в голямата зала, за да утолят жаждата си с вино, търпението му вече бе на изчерпване. Тя отказваше да се храни и непрекъснато избутваше хляба далеч от него, докато му надуваше главата с разни дреболии.

— Мерик, наистина си представям водния ров. Черни лебеди и лилии, може би невени по брега и задължително една лодчица.

— Какво?

— Лодчица.

— Ти да не искаш уелските нападатели да преплават рова, докато лебедите кряскат, а цветята ухаят? Защо просто не им устроим пиршество и не спуснем подвижния мост под фанфарен звън?

Тя се навъси. Изобщо не изглеждаше мека и покорна.

— Недей да ме изкарваш глупачка. Аз мислех за красотата на замъка, не за уелсците.

— Замъкът е създаден за отбрана.

— Просто си сънувах посред бял ден — сопна му се Клио. Той се наведе и грабна комат хляб, преди тя отново да го е бутнала по-далеч от него.

— Ясно ви разбирам, господарю.

— Сънища посред бял ден. Глупава женска занимавка — изсумтя Мерик. Разкъса комата със зъби и го заръфа като невидял.

Тя го гледаше как поглъща хляба и лицето й се озари от блясъка на победата. Повдигна подноса със сладко изражение.

— Още хляб, господарю?

— Не — изръмжа той. Не му се понрави, че изведнъж тя стана толкова мила, нито че му говореше пак официално, а не с малко име. Допреди малко беше за нея „Мерик“.

Тя изчака за миг, сякаш се наслаждаваше на някаква вкусна мръвка, сетне остави подноса.

— Значи твърдите, че мъжете не се унасят в празни блянове?

— Да. Ние си имаме по-сериозни неща, за които да мислим.

— Охо! Ами вие, господарю?

— Какво аз?

— Твърдите, че да мечтаеш, е глупава женска занимавка.

— Да. — Той едва не прихна. — Мъжете не страдат от подобна слабост.

— Ха!

— Какво намекваш с това „ха“?

— Само че не сте жена, но се заплесвахте поне колкото мен.

Той не се удържа и шумно се разсмя.

— Аз? Да се заплесвам? Пълна глупост. Воин, който се заплесва, е практически мъртъв.

Клио опря длани на масата и се приведе към него.

— Навярно разговарям с призрак.

— Обясни какво имаш предвид.

— Защо не спуснем нашия подвижен мост, та да поканим уелсците на пиршество? — повтори тя с неговия нетърпелив тон, което още по-силно го раздразни.

Той се изправи. Не му хареса нито аргумента й, нито нейната дързост. Подобно на нея опря длани на масата и се начумери.

— Навярно сте сънували посред бял ден, милорд.

— Не мисля така, милейди.

— О, нима? Ха!

Мерик вече намрази това възклицание.

— Ние нямаме подвижен мост — съобщи Клио и навири нос.

Миг по-късно тя изчезна, а сърдитите й стъпки отекнаха по каменното стълбище. Мерик се подпираше на масата, онемял. Запита се какво, по дяволите, се случи всъщност. Имаше чувството, че е нагазил до кръста в блато и потъва. Поклати глава и пресуши още една чаша разредено вино.

То не му помогна.

Той разтри схванатия си врат. Само че искаше да стисне нечия друга гуша.

Чак тогава му просветна, че всички надежди за идеалния мирен живот, към който толкова отдавна се стремеше, са разбити на пух и прах.

Пред него се простираше бъдещето — бъдеще с една дребничка жена. Лейди Клио от Камроуз. В този миг Мерик разбра, че тя ще му докара повече ядове на главата от който и да е уелски бунтовник.