Джил Барнет
Лудетина (38)

37

Още беше тъмно, когато Клио сепнато се изправи, защото я беше събудила нечия силна кашлица. Замига, докато пред очите й се избистри.

Втренчи се в мъжа си.

Той се беше прегърбил на един стол точно срещу леглото, под немощната светлина на гаснеща факла. Дългите му крака бяха изпружени, кръстосани на глезените. Пръстите му почукваха по изопнатите устни; студените очи не я приветстваха с ласкав поглед.

Само веднъж го беше виждала такъв преди — на поляната, когато уелсците я бяха нападнали.

— Мерик? — Тя отметна одеялото и стана от леглото.

Той не проговори. Не помръдна. Беше мръсен, изподран, сякаш се е добрал дотук с битки.

— Ранен ли си? Какво се е случило? — Тя застана до стола и го погледна. Той все така се взираше в празното легло.

— Уелсците ни нападнаха край Гаф. — Мерик отпусна ръце и бавно завъртя глава. Погледна я. Само я погледна. Едно такова студено.

Тя положи длан на ръката му.

— Какво има? — Мълчанието и напрежението му добиха осезаема форма; те изпълниха стаята, както само страхът може да го прави; това беше омразното чувство на немощ и безсмислие. Клио обви ръце около себе си, защото бе очевидно, че той няма да я прегърне.

— Какво имаше в ейла, който си приготвила?

Тя се намръщи.

— Само ечемик, вода, мая, както и различни билки и подправки. Нищо, което да навреди някому.

— Нищо ли? — Грубият му, циничен смях я уязви. — Да, милейди. Не навредихте никому. — Той се надигна от стола и чрез ръста си я накара да се почувства нищожна. — Вместо това всички стражи, войници и прислужници спят толкова дълго и непробудно, че се прибрах в един тъмен и неохраняван замък.

По вида му личеше, че иска да удари нещо. Клио се отдръпна.

— Сърдиш ми се.

— Страх ме е да те докосна, жено, понеже се боя, че така хубаво ще те раздрусам, че зъбите ти ще изпадат. — Той я прикова с гневен поглед. — Имаш ли представа какво можеше да стане? Отначало си помислих, че уелсците са отровили целия замък. Всеки е можел да се изкачи по стените и да превземе крепостта. Могли са да изтребят всички ви до крак. Проумяваш ли какво ти говоря?

— Съжалявам. — Даже в нейните уши думата прозвучаха плоско, кухо. А Клио я изрече с неподправена искреност. Ала в действителност думите бяха дим. Изговорени звуци, които не можеха да променят станало.

На двора се разнесоха викове. Ярка светлина озари всичко. Клио рязко се извърна към прозорците.

— Заповядах да изгорят пивоварната.

— Какво?

— Повече няма да вариш бира.

— Мерик, моля ти се…

Той повдигна ръка.

— Нито дума повече. Не мога да остана тук. — Гласът му беше невероятно суров, все едно не му бе останала капчица топлина за нея. — Водя ранени войници. Сър Изамбард е най-зле. Изгуби толкова кръв, че е пред прага на смъртта.

По бузите й рукнаха сълзи.

— Нека им помогна — извика тя. — Моля ти се, нека ти помогна! — Клио протегна към него ръка. Той й обърна гръб и се запъти към вратата.

— Мисля, че ни помогна достатъчно. — И си излезе. Клио нямаше сили да помръдне, а само да плаче. Цялото й тяло се тресеше от ридания. Дъхът й секна; тя погледна плоския си корем. Постави отгоре му длан.

Миг по-късно лежеше на леглото, заровила глава във възглавниците. Даже не успя да му каже за тяхното бебе.

Следващите няколко дена Клио прекара в грижи за ранените. Не беше виждала Мерик, откакто той излезе от спалнята им.

Разнесе се слух, че бойните отряди на уелсците са ударили Рудин, близо до река Клайд, и граф Честър готви мъжете си за битки.

Няколко часа Мерик се беше занимавал с въоръжаването на войници, неучаствали в последния поход. После ги раздели на отделни патрули. Някои трябваше да бранят южните граници, а други — да установят местоположението на уелския лагер.

Клио беше приседнала на кожата, докато сменяше превръзката на сър Изамбард. Отметна кичур влажна коса, който и пречеше. Рицарят беше изнемощял и бледен от кръвозагубата, но най-лошото бе отминало снощи, когато стана ясно, че той ще оживее.

Старата Гладис й беше помогнала да изцери пострадалите войници със специални билки и настойки, които даваха сила и заздравяваха кръвта. Някои даже се върнаха към привичните си задължения. Единствено сър Изамбард беше прекалено слаб, за да се движи.

Старият рицар я наблюдаваше със зорки, ала добри очи.

— Нежни ръце имате, госпожо.

Тя тъжно му се усмихна, защото само такава усмивка й беше останала.

— Никога не бих наранила някого. — Клио млъкна, мислейки за злополучния ейл и гнева на Мерик. — Не и нарочно.

— Той се е разсърдил заради ейла ви.

Тя кимна.

— Познавам господаря години наред, откакто бе млад рицар и пътуваше от турнир на турнир във Франция. Той има избухлив нрав, но е справедлив. Сръднята скоро ще му мине, особено щом става дума за вас, госпожо. Разгневил се е така, понеже се е притеснявал за вас. Направо ни подлуди, докато натоварим всичко в Кардиф, за да се върне час по-скоро при вас.

— Де да беше истина.

— Истина е. Той не припираше да се върне заради Камроуз. Дайте му време. Гневът ще заглъхне.

Клио се позамисли и попита:

— Но дали някога ще си възвърна доверието му?

— Според мен не сте го губили.

Тя само поклати глава.

— Дано да е вярно. А сега изпийте това. — Тя поднесе към устата му чаша топла отвара от пореч.

Сър Изамбард я изпи, стиснал здраво старите си очи. Като малко момче, а не като рицар с габаритите на римска колона.

— Тази гадост има вкус на пръст! Да му се не види и раната, и лекарството!

— Да, но ви помогна да се закрепите и ще продължава да ви действа благотворно. А сега си почивайте. — Клио се изправи и положи ръка на кръста си, където я болеше. Чувстваше се изцедена и слаба.

Бавно прекоси голямата зала и излезе навън. Слънцето грееше високо на небето, тръбата на караула отекна. Сърцето й заби по-силно, обзето от надежда, че Мерик се е върнал. Тя запретна поли и тръгна през вътрешния двор. Пазачът вдигаше решетката. Клио проточи врат, за да види.

Това бяха само каруци със сено за добитъка в крепостта. Клио разочаровано въздъхна и се запита кога Мерик ще се завърне.

Дни ли щяха да минат? Седмици ли? Никой нямаше представа.

Клио бавно пое обратно. В зимника се съхраняваха разни билки, а тя имаше да приготвя нова лапа за следващата превръзка на сър Изамбард.

Един вик я накара рязко да се извърне назад.

Една от каруците сено пламна. Конският впряг се изправи на задните си крака. В двора настана хаос. Каруците се преобръщаха. Мъжете крещяха.

Из въздуха се разхвърча подпалено сено. Клио взе да тупа една прислужница, чиято рокля се беше подпалила. Двете се претърколиха на земята и допълзяха до един ъгъл в конюшнята.

Сеното валеше като дъжд от другите каруци.

Изведнъж в двора нахлуха уелсци с извадени ками и опънати лъкове, които застрелваха и колеха всичко живо. Други уелсци тичаха с факли из двора и палеха пожари.

Въздухът се задими. Клио лежеше на земята, прегърнала разплаканата жена.

Бунтовниците бяха проникнали в Камроуз.

 

 

Той се скри в крехките клони на черешите около крепостта и се вторачи в пламъците и валмата дим в небето. Зачака падането на нощта.

Допреди малко Туп се криеше в гардеробната. Когато бунтовниците започнаха да опустошават замъка, той се беше промъкнал през една дупка в отходната яма. Оттам беше наблюдавал как нашествениците пленяват част от оръженосците и пажовете. Сред тях беше и Бух. Ръцете и краката му бяха оковани, затова се препъваше, докато ходеше, а уелсците го подритваха.

Туп изчака те да отминат, след което залази по по-ниската крепостна стена и оттам скочи във водния ров. Остана във водата, докато не беше безопасно да изтича сред дърветата.

Когато най-сетне стана нощ, той се свлече по ствола на черешата и хукна на северозапад.