Джил Барнет
Лудетина (14)

13

Същата вечер Клио седеше между Мерик и сър Роджър на масата в голямата зала и се бореше с подтика да заспи над чинията си.

Заекът с подправки и дивите трюфели бяха поднесени с димящ пъдпъдък, нанизан на мечове. Но мъжете от двете й страни не забелязаха. Вместо това обсъждаха колко каменохвъргачки са нужни, за да пробият дупка в крепостна стена, дебела шест педи.

Над блюдата задушени зеленчуци и запържен до златисто праз лук тези двамата обсъждаха идеалния размер на новите амбразури за стрелците. Крехките прозорци от стъкло нямали практическа стойност за укрепването на Камроуз. Те се присмяха на глупавото й предложение да сложат такива. Та нали и баба знаеше, че стъклото е много чупливо.

Клио подпря брадичка на юмрука си и си представи как би изглеждал Мерик със запържен праз, стичащ се по главата му.

Когато оръженосецът на сър Роджър стана да посвири на лютня, слугите тържествено донесоха от кухнята ашуре и бадемов крем с пресни круши, топнати в ябълково вино, подправено с канела. Но двамата мъже край Клио не забелязаха. Те до втръсване обсъждаха най-новите техники за залагане на мини.

Клио се вторачи в бучката пудинг, която трептеше върху сребърната лъжичка с дръжка, оформена като сокол. Ако стиснеше в юмрук дръжката и дръпнеше вдлъбнатата част, пудингът щеше да се изстреля във въздуха и да уцели…

— Може би лейди Клио ще ни попее — ненадейно предложи сър Роджър, насочвайки поглед към нея.

Клио изпусна лъжичката в скута си.

— Аз? Да пея? — Тя вдигна лъжичката и се опита да изтръска пудинга от роклята си. В същия миг зърна брат Дисмас да си тръгва от залата с измъчена физиономия. Неочаквано отчето се беше сетило, че има да пали свещи и да въздига към бога молитви. Туп припряно се оттегли, „за да нахрани свинете“, а Бух показа, че може да се движи по-бързо от подозираното. Старите слуги взеха да се изнизват тихомълком.

Те я познаваха добре. Прекалено добре. Пеенето на Клио беше умряла работа. Всъщност баща й й забрани да пее, даже да си тананика в негово присъствие.

— Не зная никакви военни балади. — Тя насочи поглед право към Мерик.

— За наше удоволствие, господарке — усмихна й се Роджър, — удостойте ни с песен. С която и да е песен.

Мерик напрегнато се взираше в нея, сякаш не я беше игнорирал по време на яденето. Клио понечи да откаже, но няколкото безкрайни часа на тази вечеря проблеснаха като светкавица в ума й.

Така им се падаше на тези двамата. Бавно обходи с поглед залата и видя побойниците-оръженосци да я гледат с очакване. Всъщност всички мъже я гледаха надменно и снизходително, сякаш казваха: „Нека сега жената да ни позабавлява.“

В тялото й се разля задоволство. Много тържествено Клио се изправи и стори лек реверанс.

— За мен ще е удоволствие да попея на храбрите ви рицари.

Тя отиде до едно кресло край грамадната камина, където свирачът на лютня беше подхванал тиха мелодия. Наведе се и му прошепна песента, сетне запя:

„Дошли от Кент орачи трима

да сеят ръж и жито…“

Мъжете се вкамениха и се опулиха като селски идиоти. Силният глас на Клио скърцаше и дращеше като трион върху метал. Всяка думичка отекваше под високите сводове, подпрени с яки греди. Свирачът на лютня потрепери, когато тя гръмко изтръгна от гърлото си кулминацията:

„Заклели се: под туй небе

Джон Ечемика ще умре!

С волове те земята разорали,

и сетне Ечемика закопали,

та да го не видят нивга веч…“

Сър Роджър май искаше да си запуши ушите, но вместо това се усмихна болнаво, когато Клио мина покрай него и нарочно взе висок тон.

Навън птиците се разлетяха на ята по-далеч от Камроуз. Свинете заровиха зурли в копаните със сено и взеха да грухтят и да нервничат. Кравите замучаха, конете заудряха с копита вратите на оборите си, мъчейки се да избягат от шума.

Вътре Клио застана зад годеника си и пронизително изви глас.

Удивително, ала той не трепна. Изглежда нямаше да му пробие дебелата глава само с кошмарно пеене. Но Клио не бе човек, който лесно се отказва.

Започна петия куплет.

В крайна сметка това бе най-дългата песен, която знаеше.

При десетия куплет един-двама рицари тихичко взеха да пъшкат, а един млад смелчага обори чело на масата. Клио застана в центъра и запя колкото й глас държи:

„Ечемикът е най-доброто семе:

със него жътвата спори!

Не бързайте, настана време

със ечемик да се поим!“

Това беше финалът. Лютнята бе престанала да й акомпанира още преди два куплета.

Клио невинно се усмихна и стори дълбок реверанс.

— След като ви позабавлявах хубавичко, ви оставям, благородни господа.

Вдигнала високо глава, тя бавно и надменно излезе.

В голямата зала се възцари изумено мълчание. Единственият звук беше от потропването на пантофките на лейди Клио върху каменните стъпала, пукането на дебелите пънове в огнището и глухото бучене в ушите. Върху всички лица се бе изписало объркване… и болка.

Внезапно в преддверието се разнесе топуркане, вратата се отвори с трясък — приятен звук за измъчените мъже. Трима часовои влетяха вътре. Най-едрият спря пред графа.

— Имаме проблем, господарю. — Човекът беше останал без дъх.

— Какво?

— Крепостните стени, господарю.

Роджър се наведе към Мерик, шепнейки — вероятно защото не си чуваше гласа:

— Може би гласът на твоята изгора ги е съборил.

— Няма да се изненадам — отвърна Мерик също с немощен гласец. — Тя май ми спука тъпанчетата. — Той погледна часовоя. — Какъв е проблемът?

— Вълци, господарю.

— Вълци ли?

— Да. — Часовоят бе посивял от ужас. — Пред крепостните стени се струпаха вълци.

За миг и Роджър, и Мерик се умълчаха, после Роджър гръмогласно се засмя, а устните на Мерик се извиха в наченките на усмивка.

— Това са цели глутници, господарю.

Роджър се смееше и удряше по масата с юмрук. Часовоят абсолютно сериозно погледна Мерик и добави:

— Вият по нас, все едно сме луната.

Само ден след това граф Войнолюбец превърна билковия разсадник на Клио в склад за стрели и арбалети. От прозореца на стаята си Клио се цупеше на шатрата, опъната в далечината. Учудваше я, че през нейния плат не стърчат заострени колове като израз колко добре се е укрепил графът.

Той се съвещаваше със зидаря и архитекта и изпрати един слуга да я доведе. Тези двамата вероятно планираха как да забождат уелски глави с щипките й за пране.

Клио се опря на перваза и зарея поглед в небето. Нямаше и следа от дъждовно облаче.

Циклопчо дълбоко спеше в ъгъла. Паричко беше кацнал на главата му.

Клио горестно въздъхна и погледна шатрата, фантазирайки си как я заливат порои. Бе срамота, че слънцето е предпочело да грее тъй ярко този ден. Дъждът щеше да я зарадва повече.

Тя се просна на сламеника и известно време прехвърля зърната на броеницата. Щом се отегчи, заряза броеницата и почна да обикаля стаята, рецитирайки гръцките букви: алфа, бета, гама, делта…

И след като тъй и тъй бе в настроение за чужди езици, изпя френската азбука. Заподскача, докато спрягаше френски глаголи, после запамети няколко стиха на латински от евангелието на Йоан.

Два часа и нещо, след като прислужникът я бе повикал, Клио излезе от стаята си.