Джил Барнет
Лудетина (2)

1

Крепостта Камроуз, 1269 година

Бащата на лейди Клио разправяше, че сребристорусата й коса е най-ценното й предимство… или може би неговото най-ценно предимство, защото на плещите му тежеше отговорността да я омъжи за някой наивен нещастник.

Погледнеха ли лейди Клио, хората си мислеха, че тя е олицетворение на онова, което всеки мъж — рицар или крал, селянин или търговец — търси у една съпруга — жена с покорен дух, край която да се чувства по-храбър и силен. Мека жена, която оставя мъжът да е стопанин на дома. Жена, чиято глава е толкова празна отвътре, колкото е руса отвън — жена, до която мъжът ще е по-умен и следователно — господар.

Според църквата цветът на косата издава истинския характер на жената. Висшите духовници градяха теорията си върху заключението, че косата никне направо от мозъка.

Огнената коса у една жена предупреждаваше мъжа за дяволския й дух. Тъй като дървеса покриваха две трети от английския остров, косата с цвят на дървесен ствол се считаше за обикновена и показваше, че жената е лишена от въображение.

Коса с цвета на полунощ, за който се знае, че е часът на вещиците, увенчаваше главите на прекалено умни и коварни жени. Същите висши духовници даже твърдяха, че Ева имала коса, черна като грях.

Жените със светла коса обаче бяха идеални.

За съжаление тези начетени отци не си бяха имали вземане-даване с лейди Клио. Подобно на поле, обсипано с жълтурчета, сред които се е заровил бодлив таралеж, косата на Клио криеше истинската й природа.

Тя беше твърдоглава и упорита — качества, които бяха на почит у мъжете и за присмех у жените. Баща й се кълнеше, че тя се е родила инат.

Преди Клио да се пръкне на бял свят, майка й загубила пет бебета. И с Клио, както и другите пъти, родилните болки започнали преждевременно. Ето как тя подранила на този свят с два месеца. Когато свещеникът се опитал отслужи литургия над сгърченото й синкаво телце, тя изритала ръката му и според баща си зинала с уста и за малко не срутила стените на замъка с рева си.

За всеобщо удивление Клио оживяла.

От първия си миг Клио се бореше срещу невъзможното. Тя се беше родила борец. Стремеше се сама да гради съдбата си.

Разбира се, в собствените си представи тя не се имаше за инат, а за настоятелна и упорита. Ако се беше предала в самото начало, докъде щеше да го докара?

До гроба, ето докъде.

Клио вярваше, че трябва да упорстваш. Не позволяваше на никой да се й меси, защото единствено тя носеше отговорност за живота си.

Вярваше, че с упорство успехът непременно ще те споходи. Ако някой от великолепните й планове се провалеше, веднага измисляше нов.

Беше дребна на ръст, но имаше сърце на великан. Понякога умът й сечеше прекалено бързо. Набиеше ли си веднъж нещо в главата, рядко се замисляше за последиците, които обикновено биваха… доста.

Ала никой не можеше да се оплаче, че тя не се учи от грешките си. Не беше чак толкова загубена. Рядко допускаше една и съща грешка два пъти.

Винаги допускаше нови грешки.

Което не й пречеше, защото тя определяше своето бъдеще. Нищо, че пътеката бе осеяна с отломки от провалите й. Поне си бяха нейни провали.

Клио не позволяваше на такива дреболии като липсата на опит или умения да възпират устрема й. Неотклонно вярваше, че упражнението прави майстора. Разбира се, не беше изградила убеждението си върху някакво разумно основание. Всъщност историята, логиката и нейната слава говореха за точно обратното.

Но тя обичаше предизвикателствата. Приемаше ги с отворени обятия, радваше им се. Онези, които я познаваха, наричаха упорития й дух мулешко упражнение по инат. Но Клио просто смяташе, че човек не бива да се предава. Тя просто измисляше нов план — ново хрумване.

Клио смяташе, че хрумванията са нещо великолепно. Осведомените за гръмките й неуспехи разпознаваха предупредителните знаци. Нейната тиха, внезапна замисленост. Навъсената бръчица между веждите й. Разсеяното дъвчене на долната устна или въртенето на пръстена с брилянт върху ръката й. Изражението й ставаше като на гугутка. Едно такова кротичко.

Ала щом лейди Клио добиеше това изражение и по-лошо, щом изречеше на глас, че й е хрумнало нещо „великолепно“, околните незабавно губеха душевния си мир.

И имаше защо.

Когато отмина десетият й имен ден, баща й плати голяма епитимия при грегорианските монаси, за да измолят помощ „с молитвите и пеенето си“. След няколко месеца заяви, че си е струвало да яде само евтино жилаво овнешко, защото успяха да измъкнат новия катапулт от водния ров преди празника на великомъченик Тома.

Когато каручката на калайджията бе сполетяна от същата участ преди две години, им отне два пъти повече време и му струваше далеч повече.

На дванайсетгодишна възраст Клио вдяна конец в иглата, за да зашие ловната рана на епископа, който им гостуваше. След това баща й употреби всичкото злато в тежката си кесия, за да закупи опрощения за нея от един пътуващ пилигрим.

Изглежда, че без негово знание похотливият епископ задирял Клио през цялата седмица и имал неблагоразумието да я приклещи на стълбището, където си откраднал целувка и опипал малките й гърди. Затова, когато дошъл ред да го зашие, Клио се усмихнала сладко и закърпила раната във формата на три шесторки, знака на дявола.

На петнайсет Клио бе прогонена от двора на кралицата едва след два злополучни дена и баща й изпрати на папата потир със златен обков в надеждата да изпроси от самия свят отец молитви за своята щерка и единствено чедо.

Имаше смисъл, защото след седмица пристигнаха годежари от страна на Мерик дьо Бокур, рицар, който тогава се подвизаваше в Светите земи, а английският крал и църквата богатееха, докато той ловко надвиваше неверниците.

Клио помоли баща си да й каже какъв е сър Мерик. Отговориха й, че бил велик воин.

Клио не искаше точно такъв отговор.

Интересуваше я дали е висок и мил, дали има хубави очи. Дали може да свири на лютня и да пее любовни песни. Дали ще й поднесе сърцето си на сребърна тепсия.

Баща й се засмя и рече, че сър Мерик ще я брани и че е все едно дали го харесва, или не, защото в случая тя няма думата. Годежът бе уреден от неговия сюзерен, крал Хенри.

Само че Дьо Бокур щеше да отсъства още четири години, а баща й настина през един особено мразовит зимен ден и след няколко дена предаде богу дух.

Лейди Клио стана повереница на крал Хенри III. Кралица Елеонора още не й даваше да припари в двора — веднъж бе съвсем достатъчно, мерси — и предложи на мъжа си да пробута своята нова повереница на някой враг, може би на последния уелски принц, който им създаваше главоболия.

Хенри отказа. Не беше готов да започне война.

Затова, докато Дьо Бокур се завърне от кръстоносния поход, кралят изпрати лейди Клио в затънтен манастир, където животът й продължи досущ като преди смъртта на баща й: едно „великолепно хрумване“ се редеше след друго.