Джил Барнет
Лудетина (4)

3

Манастирът на Света Богородица край речните извори в Съмърсет, Англия

Клио лазеше на четири крака в градината на манастира, а светлорусите й плитки се гънеха като змии в пръстта, докато тя миришеше билките. Движеше се бавно, редица по редица, и душеше уханните листа, цветята, тумбестите черни плодчета, търсейки растението, което й трябваше.

Дебел оранжев котарак само с едно око лениво прекоси калдъръмения двор и се стовари с шумен подскок върху чифт дебели налъми. Прозя се, протегна лапички, разпери дългите си, закривени нокти, прибра една лапичка, близна я веднъж и се сгуши на кълбо. След минутка протяжно извърна кривото си око от забуленото в мъгла слънце и се вторачи в сиво-кафявия ястреб-кокошар, кацнал на извитата дръжка на кошницата.

Нито котката, нито птицата помръдваха.

— Ето! — Клио рязко отчупи една зелена вейка, приседна на колени и повдигна билката към слънцето. — Тази е.

Росната пръст се забиваше между босите пръсти на Клио и оставяше влажни кръгове по грубо изтъканата й рокля. Младата жена присви очи и измина един дълъг момент, преди да промърмори:

— А може и да не е.

Изправи се на пети и се начумери. Трябваше да слуша по-внимателно, когато сестра Амиция обясняваше откритията си. Листата на това растение не бяха съвсем сърцевидни, а вътрешността на стеблото не бе яркозелена, а бледа като слама. Дъвчейки замислено устната си, въртейки билката в пръстите си, Клио обходи с поглед билковата градина и се почувства доста конфузно. Нито едно растение не притежаваше сърцевидните листа, необходими за последната й рецепта. След няколко мига мълчание тя пак разгледа вейката, хвърли я във върбовата кошница, започна да върти пръстена си и се замисли. Надзирателката на Клио в манастира, сестра Амиция, беше убедена, че щом гръцкият мореплавател Питай е писал за пиренов ейл 250 години преди Христа, значи е съществувал, защото бе доказано, че Питай не лъже. Само дето добрата монахиня почина, преди да усъвършенства рецептата.

Но Клио бе твърдо решена да приготви този ейл. Щастливецът, открил състава, щеше да забогатее за нула време. Да открие рецептата за пиреновия ейл, беше последната „великолепна идея“ на Клио.

Също така и нейният шанс да си извоюва независимост. Жената можеше да вари и продава пиво, без да загуби почтеното си име. Всъщност най-добрите пивовари бяха жени, повечето монахини. Ключът към нейната независимост, към кормилото на живота й, се криеше в недовършените бележки на сестра Амиция върху изгубената рецепта.

Затова Клио лазеше между лехите с билки, късайки по малко от всяко растение, докато кошницата не се напълни. Обърна се тъкмо когато ястребът крачеше със залитане по дръжката.

Птицата я изгледа. Клио й подхвърли последната билка. Ястребът се залюля като махало, улови я в човката си и кацна обратно на дръжката.

Клио прихна и поклати глава.

— Паричко, какво ще я правиш тази билка?

Той изграка в отговор, изпляска с криле и подскочи на земята, стискайки хищно билката в човката си. Изпъчи се и закрачи така важно пред котарака, че приличаше повече на надута патица, отколкото на свиреп ястреб-ловец.

Паричко беше повече патица, отколкото ястреб. Той не ловуваше. Доколкото Клио знаеше, никога не бе летял. Просто пляскаше с криле, подскачаше и горделиво се клатушкаше, стараейки се да дразни Циклопчо, едноокия котарак.

Ястребът беше пристигнал в манастира върху рамото на един пътуващ акробат, който разправяше, че му пробутали глупавата птица на Нотингамския панаир. Клио случайно го чу, докато пазареше ястреба за мижави грошове със селския готвач.

— Направи го на кайма! Пукната паричка не струва! — горещеше се акробатът. Оттам ястребът се сдоби с името си.

— Лейди Клио! Лейди Клио! — Момче с яркочервена коса, която стърчеше на главата му като туфи блатна трева, търчеше по двора и си дереше гърлото, сякаш самият Господ ей сега щеше да дойде.

Момчето прескочи рибарника и се спъна в големите си крака. Цамбурна в една чешма, оформена като чаша за причастие. Водата шурна навън, плисна се в земята и потече в градината. Момчето се измъкна и се запря чак в коленете на Клио.

Тя беше окаляна цялата. Избърса очи, изправи се и му се намръщи. Казваше се Туп. Изобщо не я попитаха защо го е кръстила така. Две минути след запознанството с него им стана ясно.

Туп вдигна глава към нея. Очите му светеха като два кръгли месеца през калта. Сякаш някой го беше топнал в нея. Изплю от устата си струйка тиня и кихна няколко пъти.

— Да не се удари? — наведе се над него Клио.

Той енергично поклати глава. От косата му се разлетяха буци пръст. Клио се дръпна и се обърса, после отиде при котарака и го ръгна с крак.

— Ставай, Циклопчо.

Котаракът с нищо не показваше, че има намерение да става.

— Махай ми се от обувките.

Той бавно отвори окото си и я погледна високомерно. Клио пъхна крак под дебелата му задница и успя да нахлузи дървения налъм. Циклопчо се изправи с ленива грация, опашката му се вирна нагоре, зад главата. Врътна се, погледна я с раздразнение и бавно се запъти към кошницата.

Туп свърши да се чисти от калта и зашава неловко, пристъпяйки от крак на крак.

— Стой мирно. — Клио го прикова с поглед.

Туп застина.

— Какво толкова се вълнуваш?

— Пристигна писмо. — Туп отново взе да шава. — Манастирът ще си има гости.

Клио нахлузи другия си налъм и хвърли на момчето поглед през рамо.

— Освен ако не е самият крал, едва ли е нужно да бързаш презглава.

— Че той най-сетне идва! Някакъв рицар донесе вестта. Ей сега. Яздеше кон с лъскави златни звънчета по сбруята.

Клио застана нащрек, защото знаеше, че само пратениците на краля и най-богатите благородници яздеха със златни звънчета.

— Кралят ли идва?

Туп се намръщи.

— И кралят ли? Бре! Никой не ми е казвал, че и той ще идва.

— Говорех за рицаря със златните звънчета. Пратеникът.

— Аха. — Туп почна да се дръгне. — Значи и на краля бил пратеник? Не знаех.

Клио се зачуди колко още ще трябва да чака, докато научи кой идва.

Бух, братът на Туп, също се довлече. Където туп, там и бух. Но ако Туп вечно бързаше, Бух вечно се влачеше.

— Кралски пратеник е бил тук ли? Къде? — Той се огледа.

Туп сви рамене.

— Не зная. Лейди Клио каза, че кралят идвал.

— И аз съм го изпуснал, значи? — Бух нададе лека въздишка. — Двама пратеници за един ден.

Клио гледаше ту единия, ту другия.

— Толкова съм объркана.

— Да. Аз също — изключително сериозно отговори Туп. — Не бяхме уведомени за визитата на краля.

Клио преброи до десет, после до двайсет. Когато стигна до петдесет, нареди:

— Кажи ми за пратеника.

— Не съм виждал кралски пратеник — заобяснява Туп, извивайки се назад към брат си, докато яростно чоплеше полепналата по гърба му пръст.

Клио се позабави и пробва отново:

— Кой ще идва?

— Кралят. Нали ти ми каза. — Момчето се зазяпа в калните си ръце, повдигна плешки и се обърса в туниката си.

— Туп…

Той килна глава и я погледна.

— Господарке, нещо ми изглеждаш объркана.

— Чувствам се объркана.

— Прекалено много пратеници — измърмори той.

Тя дълбоко си пое въздух и прегърна костеливите му рамене. Наведе се и с голямо търпение го попита:

— Какво дойде да ми кажеш?

— За пратеника.

— Какво за него?

— Че конят му е със златни звънчета.

— Това вече го каза. Друго?

— Носеше знака на Червения лъв.

— Червения лъв? — Клио спря да диша.

— Тъй, тъй. Мерик дьо Бокур, Червения лъв.

Нейният годеник. След толкова време кажи-речи бе забравила, че той съществува. Сигурна беше, че и той я е забравил. Нали трябваше да отсъства само четири години.

Но четирите години се бяха удължили на шест, като той изпращаше само едно писмо годишно, а най-обидното бе, че е адресирано до абатисата, а не до нея, собствената му годеница. Клио дълбоко си пое въздух и попита:

— Какво беше съобщението?

— Да се приготвим за пристигането му. Той и хората му били на няколко дни път.

Клио не продума. Не можеше. Една емоция се сменяше с друга: раздразнение и страх, гняв и вълнение.

Туп и Бух се спогледаха първо с изненада, после с объркване. Бух я дръпна за роклята и я изгледа с физиономия твърде сериозна, за да е на десетгодишно момче.

— Смятахме, че ще се радваш. Нищо ли няма да кажеш, господарке?

— Да. — Тя се обърна на изток. Тишината я обгърна като дълъг воал, докато тя си припомняше как копнежите й скръбно отмираха ден подир ден, докато годините се изтърколиха. — Ще кажа нещо.

Изправи се вдървено като човек, който очаква да го ударят. Втренчи се в източната стена с присвити очи, а погледът й не вещаеше нищо добро нито за нейния годеник, нито за венчавката й.

— Време е.

 

 

Китният манастир с тебеширенобели стени се гушеше сред хълмистия английски пейзаж. Основан преди едно столетие и посветен на Богородица, на крайъгълния му камък бяха издълбани думите Benedictus locus — „благословеното място“.

Днес манастирът се нуждаеше от небесни благословии повече, отколкото всеки друг път.

— Госпожо. — Мерик дьо Бокур се опря с две ръце на писалището на абатисата, приведе се и я прикова с мрачен поглед, който никак не скриваше гнева му. — Сигурно има някаква грешка. Не може лейди Клио да я няма.

Абатисата обаче не се даваше лесно.

— Замина си един ден след пристигането на вашето съобщение.

Мерик заби намръщен поглед в пода и закрачи напред-назад.

— Тръгнала си е — повтори той и пак спря пред абатисата. — Да си тръгне? Да си тръгне просто ей така? Тя е жена. Една жена не може да си тръгне просто защото й е скимнало.

— Не познавате лейди Клио.

— Не, не я познавам. Обаче имах уверение, че тя се намира тук под закрилата на краля до моето завръщане.

— Тя бе под негова закрила. Вярно е. Но, милорд, той бе зает с френския крал, а оттук до Лондон има много път.

— Гръм и мълнии! — Мерик тресна с юмрук по писалището.

— Тук не се ругае, сър Мерик.

Той се изправи в пълния си ръст.

— Тя е просто една жена!

С крайчеца на окото си видя как Роджър се сви като при удар.

Абатисата се изправи вдървено като Светия кръст и навири нос. Изражението й бе надменно като на кралица Елеонора.

— Просто една жена ли? Като мен? — Тонът й стана по-хладен от неговия. — Като Богородица, като кралицата и, бих добавила, като вашата майка?

Мерик зарови пръсти в черната си коса. Забави се миг, търсейки откъде да почерни търпение, и вдиша дълбоко.

— Да се върнем обратно към темата, мадам. Темата за лейди Клио, която бе настанена тук под ваша закрила и която се е запиляла един бог знае къде.

— Никога не съм твърдяла, че не знам къде е тя. Казах само, че я няма.

Докато гледаше величествената й осанка, Мерик си помисли, че тази жена е трябвало да стане кралица. Смели рицари трепереха пред погледа му. Враговете му го молеха за снизходителност. А тя се държеше с него, все едно е някакъв пикльо. Много бавно и много тихо той попита:

— Къде е тя?

— Ще я набиете ли?

— Никога не съм посягал на жена. — Той млъкна и се намръщи. — Както и да е, понякога едва се удържам.

Роджър изпъшка и се плесна с ръка по челото.

— Макар че съм просто жена, милорд, аз съм божия невеста и като такава разполагам с известна власт. Водя битките си с молитва, собственичка съм на манастира и неговите земи.

— Както току-що казах, никога не съм посягал на жена и за в бъдеще не възнамерявам да посегна нито на вас, нито на лейди Клио. — Той отново се подпря на писалището. — А сега ще ми кажете ли къде е тя?

— Значи няма да я биете? — повтори абатисата. Въздъхна и почука с пръст по присвитите си устни. — И да я набиете, все тая, акълът няма да й дойде в главата.

Мерик и Роджър си размениха объркани погледи.

— Лейди Клио си замина за Камроуз.

— Най-сетне — измърмори Мерик и се завъртя на пети.

— Чакайте! — Абатисата се изправи.

С ръка върху бравата, той се извърна.

— Постарах се да я разубедя.

— Но очевидно не сте се престарали.

Абатисата се усмихна накриво и се изсмя.

— Лейди Клио постъпва както намери за добре, милорд.

— Вече не — грубо отсече Мерик и си тръгна.