Джил Барнет
Лудетина (8)

7

Пивоварната на замъка беше станала на няма нищо. По мръсния под притичваха плъхове. Старите казани, пълни с вкиснала бира и плесен, бяха ръждясали, а железните тръби, които захранваха цистерната в ъгъла с вода, не бяха свързани с кладенеца, а с мръсния ров.

Клио, Туп, Бух и Старата Гладис доста се потрудиха, докато разчистят всичко. Но на третия ден, ако някой минеше покрай отворените капаци на прозорците, щеше да усети аромата на дъхави треви и билки.

Вътре лейди Клио беше стъпила на разнебитена табуретка пред дъбовата маса, килната на една страна. Ястребът Паричко беше уловил в човката си кранчето на дългата й руса плитка. Крилете му бяха разперени, все едно се канеше да полети, а при всяка залюляване на табуретката той почваше да се клати напред-назад, напред-назад, а Циклопчо го гледаше с едното си око и замахваше с лапа.

Вчера рано сутринта Клио и нейните помагачи бяха задигнали каменни плочи от зидарите, които работеха за графа, за да настелят изметения пръстен под. През изминалата седмица по пътя към Камроуз се бе проточила върволица от зидари, ковачи, дървосекачи, каменари и всякакви други строители.

Бяха докарани толкова много камъни за настилане, че купчините бяха по-високи от самия граф Поплювко. Клио реши, че никой няма да забележи няколкото липсващи плочи.

Стените на пивоварната бяха напукани и се нуждаеха от измазване, но можеше да се работи в нея. Изсушените билки и торбичките с подправки, които Клио носеше от манастира, сега бяха струпани безредно в нишата под прозореца.

Вързопчета киселец и седефче, лулички и исоп бяха нахвърляни върху платнени торбички с кора от върба и листа от самодивско дърво, жълъди и орехи.

Имаше хаванчета и чукчета от пъстър камък, грънци с лъскава глазура, панички, гаванки и буркани във всевъзможни размери — от такива, които да хванеш в шепа, до такива, които можеш да вдигнеш само ако ги притиснеш към тялото си. Имаше даже три рога с чер пипер и две медни сандъчета с ключалки, които съдържаха безценна бяла захар и ситна сол.

Клио хвърли поглед на пергамента, където сестра Амиция бе надраскала нужните билки.

— Хмммм… кое е следващото? — измърмори тя и прокара пръст по списъка. — Гелчарка? Не… това вече го сложих. Прах от копър. Не, и това не е. Аха! Ето го. Трябват ми три щипки кора от върба.

Тя натроши кората и листата на върбата в едно хаванче и яростно ги стри на прах.

През последния час Старата Гладис тихо бе шетала наоколо, подреждайки билките, маслата и тинктурите така, че да съответстват на положението на луната и звездите по време на пролетното равноденствие.

Брат Дисмас беше дошъл само веднъж, криейки се зад разпятие, увито в изсушена зеленика. Явно Господ го беше посъветвал да направи така, защото Всевишният знаеше, че вещиците се боят от бодливата зеленика и старата друидка няма да може да го урочаса.

А Старата Гладис изглеждаше напълно способна да урочаса когото и да е.

Колкото до граф Дебелоглав, Клио въобще не я интересуваше дали той е дошъл да я потърси, или не. С всеки удар на чукалото тя си представяше как годеникът й си пилее времето да я търси, както тя си беше пропиляла времето да го чака. Клио взе да се хили злобничко. Баща й вечно й натякваше, че не се е научила да побеждава благородно. Но сега беше измислила страхотен начин да си го върне тъпкано на графа. Нека той научи какво е да чакаш.

Тя се засмя на висок глас и Старата Гладис я погледна косо.

— Няма нищо — махна с ръка Клио.

Циклопчо избра точно този момент да удари Паричко е лапа, после започна да обикаля табуретката и да се отърква в крака на господарката си. Клио виждаше котарака си оживен за пръв път от няколко дена насам.

Той не спираше да й се умилква и тя се наведе да го почеше зад ушите.

Тлъстият дявол се опита да я ухапе.

Тя рязко отдръпна ръка и му се намръщи.

— Какво те прихваща?

— Неспокоен котарак. — Старата Гладис кимна многозначително. — Сигурен знак, че се задава буря.

Клио се взря навън през прозорчето. Небето беше синьо и безоблачно, а слънцето заливаше пода с кехлибарена светлина.

Никаква буря не се задаваше.

Тя поклати глава и наново се залови за работа. След няколко мига бе потънала дълбоко в рецептата.

Туп беше отишъл при бъчваря за няколко нови бурета, но Бух се занимаваше с цистерната в ъгъла.

— Бух? — разсеяно извика тя, като се наведе над огромния черен казан за ейл. — Трябва да ми помогнеш.

— Да, господарке?

— Искам да ми донесеш нещо — рече тя и го погледна.

В същия момент Бух направи крачка и стъпи точно върху острието на една паднала лопата. Дръжката го цапардоса право в челото и в стаята отекна звук на кухо.

Момчето залитна и недоволно разтри главата си.

Клио скочи от табуретката и се втурна да провери как е Бух. Погледна го в очите. Не бяха по-оцъклени от обикновено.

Ястребът Паричко още се полюшваше от края на плитката й.

Двете братчета бяха доведени в манастира на шестгодишна възраст. Един пътуващ менестрел ги открил в дебрите на Кралския лес, където двамата живеели като диви животинчета.

Добрите монахини ги приютили, окъпали ги, нахранили ги и им помогнали да разберат как да живеят сред себеподобните си. Кръстили ги на светците Петър и Павел, но момчетата отговаряха на имената, които сами си бяха измислили в гората — Туп и Бух.

Туп с такова нетърпение гледаше да ти угоди, че изприпкваше към теб като дребно животинче — само дето стъпалата му бяха толкова грамадни, че „припкането“ не се получаваше. Резултатът неизбежно беше едно „туп“.

С Бух нещата стояха точно наопаки, той никога не припкаше. Беше бавен и методичен, и можеше да се съсредоточава само върху едно нещо наведнъж. Това беше проблемът му. Толкова всеотдайно се съсредоточаваше, че забравяше да се огледа къде върви и бух! — удряше се в нещо.

Бух също се стараеше да ти угоди, но много лесно се объркваше. Ако го помолеха да свърши две работи едновременно или ако се разсееше, можеше часове наред да си стои като в небрано лозе.

Един път сестра Маргарет, която се занимаваше със свещарство, го помолила за кофа вода, за да охлади лоените свещи. На път към кладенеца той срещнал сестра Ана, която го помолила да й потърси молитвеника. На следващия ден откриха молитвеника в кофата, а когато абатисата отворила долапа със свещите, хубаво се намокрила.

Клио ги беше научила да пишат прякорите си. След това те започнаха да я следват навсякъде като мънички ангели-хранители и с радост изпълняваха всичките й поръчки. Туп и Бух бяха добри момчета, сърдечни и предани. Просто не мислеха и не се държаха като останалите хора.

Клио отметна един жилав кичур от зачервеното и подуто чело на Бух.

— Искаш ли да ми помогнеш с новата рецепта за варене на ейл?

— Да. — Той енергично кимна.

— Добре. Първо ми донеси медените пити от другата маса.

— А на коя маса работиш, господарке? — Бух се залюля на пръсти и се почеса по главата. В помещението имаше само две маси.

— На тази.

— Да.

— Купата с медените пити е на онази маса. — Клио се качи на табуретката и се зае да брои клончета канела. Не вдигна поглед, само посочи към другата маса.

Настъпи гробовно мълчание.

— Какво има?

— Обърках се. Нали каза „другата“ маса. Коя маса е другата?

— Онази е другата маса. Колко маси има в стаята.

Момчето посочи масата пред нея, повдигна палец към устните си и оформи с устни думичката „едно“. Погледна другата маса, вдигна показалец и безмълвно оформи думичката „две“. Взря се напрегнато в ръката си и накрая погледна Клио.

— Две.

— Така. Така че… щом аз работя на тази маса — Клио потупа по дървения плот — и ми трябват медените пити, къде са те?

Бух дълго мисли и накрая физиономията му се проясни.

— В пчелните кошери ли?

— Исках да кажа, че ми трябва медена пита, която е в купа. Сега опитай пак.

Бух повдигна показалец и нацупено предположи:

— В готварницата ли?

Старата Гладис проточи длъгнестата си шия и прошепна нещо на момчето. То сви рамене, сякаш направо не можеше да повярва. Погледът му се местеше ту на едната, ту на другата маса.

— На онази маса ли?

— Да. На онази маса. — Клио се усмихна и пак почна да разпределя билките и подправките.

Доста по-късно усети как Бух я потупа по рамото.

— Господарке?

— Да?

— Защо ми каза да погледна на „другата“ маса, вместо на „онази“ маса?

Клио въздъхна.

— Недей да си блъскаш главата, Бух. Аз съм виновна. Обърках се.

— Да — съгласи се той. — Страшно се обърка, господарке, страшно. — Той се затътри към другата маса със скоростта на отминаващо хилядолетие и няколко минути тършува из бурканите, купите и съдинките. Накрая намери каквото търсеше и невероятно бавно се върна при Клио Подаде й купата с лепкавите медени пити.

— Как мислиш, дали някой не е откраднал „другата“ маса?

Клио поклати глава.

Бух си отиде, мърморейки:

— Може би сър Мерик е заменил „другата“ маса с „онази“ маса.

Не след дълго той щеше да забрави за масите. Но Клио имаше работа за вършене. Смеси прах от върбова кора и мащерка, добави щипка пирен в огромния черен казан, окачен на кука над огнището край източната стена. Пушекът излизаше на кълбета през един от грубите отвори в сламения покрив.

По-късно ейлът взе да клокочи, от казана се заиздига пара. Помещението стана влажно и топло. Въздухът се изпълни с ухание на билки и малц.

Клио загреба от ейла с дървена купа. Остави го леко да се охлади и бръкна с палец да провери температурата. Обърна палеца си нагоре и прецени плътността на пивото по оставената пяна.

Ейлът беше готов.

Клио отпи от купата, изхълца и се изкикоти. Изненадано се облиза и осъзна, че просто е щастлива, защото току-що е сварила първото си пиво.

Естествено, че такова нещо щеше да я развесели. Тя гордо отпи втора глътка и пак се изкикоти.

„Великолепно е“ — помисли си тя, надигна купата и пресуши каквото беше останало.

Чу злобното хилене на Старата Гладис и отмести купата от устните си.

— Казах ти, че се задава буря — съобщи старицата и изхвърча през вратата, развяла бялата си коса и черните си вълнени поли.

Клио затисна устата си, за да спре напиращия смях, и се обърна.

Смехът й бързо угасна.

На прага стоеше Мерик с изражение по-черно от който и да е буреносен облак.