Ана Годбърсън
Лукс (8)

Шеста глава

Париж, август 1899 г.

„Лятото почти свърши и сега вече разбирам ролята си по-ясно — какво е да си млада дама в семейство Холанд и какво означава това за мен. Не бива да съм толкова послушна и безгрижна, макар да не изпитвам съжаление за стореното.“

Из дневника на Елизабет Холанд

Облечена в бялото копринено кимоно, което баща й донесе от Япония и й подари за шестнайсетия рожден ден, Елизабет бързо мина през кухнята и излезе през задната врата. Бе изпълнена с решителност, но цялата тръпнеше. Бе навела глава, докато слизаше по старите стъпала, за да влезе в навеса за карети.

Усети лятната топлина и мириса на сено. Заслуша се в шумоленето на конете, затворени в боксовете, и за пръв път тази вечер се почувства жива. Звуците, които издаваха животните в тихата нощ, сладкият мирис на сено бяха все неща, за които си бе налагала да не мисли, докато пътуваше. Пристъпи напред със сатенените пантофки, като се стараеше по кимоното да не полепнат издайнически стръкчета слама.

— Ти дойде — рече Уил и думите му прозвучаха като въпрос. Краката му висяха от таванското помещение, където спеше, а косата му бе мазна от влагата и работата. Беше свикнал, когато е нервен или ядосан, да я прибира зад ушите. За разлика от момчетата, по които въздишаха приятелките й, Уил беше с крив нос, счупен в някаква свада, и плътни, изразителни устни. Очите му бяха яркосини и той седеше, както обикновено, в очакване. — Вече се бях отчаял — добави младежът и се опита да прикрие страха си.

Елизабет наблюдаваше Уил и се почувства колкото щастлива, толкова и уморена, и едва сега осъзна колко дълга бе нощта. Балът — смеховете, натруфените рокли — сега й приличаше на ярък, но нереален сън, отминал с края на нощта. Беше танцувала с достатъчно ергени, за да остане доволна майка й, някои от тях не бяха чак толкова изгодни партии, но поне по-приятни от Пърсивал Кодингтън. Намери време да побъбри и с Пенелопи, двете преплетоха пръсти и всяка похвали костюма на другата. Забрави да разпита Пенелопи за тайния й обожател — ето че беше лоша приятелка, каза си, но следващия път, когато се видеха, щеше да я помоли да й каже кой е. Бяха единодушни, че пастетът е чудесен, макар да бяха прекалено развълнувани и така и не го опитаха, затова пък пиха повече шампанско, отколкото бяха възнамерявали. И по отношение на шампанското бяха единодушни, че е неустоимо. Нощта наистина беше дълга, но сега си каза, че най-прекрасният й завършек можеше да е единствено тук.

— Извинявай… нали знаеш, не бива да ме чакаш всеки ден — отвърна най-сетне Елизабет, но можеше да му каже, че не е минал и ден, без да мисли за него, и раздялата им й се бе сторила особено мъчителна. Искаше й се да му разкаже за далечните места, които бе видяла, как широките парижки булеварди правеха завои и разкриваха великолепни гледки, нещо, което бе напълно немислимо за правите улици на Ню Йорк. Искаше й се да му разкаже много неща, вместо това измрънка: — Не исках да разчиташ, че ще дойда, ами ако нещо ме беше възпряло… — Тя замълча, когато той се обърна настрани. — Моля те, Уил — продължи отчаяно Елизабет и сърцето й се сви, когато видя сведения поглед на приятеля си. — Много те моля…

Бе невероятно колко бързо се приспособи към разликата в обстановката от просторната удобна стая горе към навеса за карети, колко бързо реши, че правилата, по които се ръководеше ежедневието й, се превърнаха в ненужни и глупави. Отдавна си бе казала, че на всяка цена трябва да промени нещата. В Париж бе убедена, че ще успее, че е надживяла чувствата си към Уил, че най-сетне се е превърнала в дамата, която щяха да приемат във висшето общество. Само че в мига, в който сутринта слезе от кораба и го видя да я чака със семейната карета, забеляза колко и той е пораснал. Стори й се още по-красив отпреди, а по начина, по който се държеше, беше ясно, че пред нея вече не е момчето, готово да се сбие и заради най-незначителната дреболия. Всеки негов жест бе преценен. Ето, бе застанала пред него и заекваше, едва ли не готова да му се моли да я обожава отново, както би направило всяко влюбено момиче. А тя наистина бе влюбена.

За беда, тези мисли не можаха да спрат натрапчивия спомен за думите, които майка й изрече, преди да отиде с Пърсивал Кодингтън на дансинга. Нямаме абсолютно никакво време. Думите й бяха надвиснали като меч над главата на Елизабет дори сега, в навеса.

— Дълго те нямаше — рече тихо Уил и поклати примирено глава. Елизабет вдигна поглед към него и се опита да прогони надвисналите като буреносни облаци думи. — А после, тази вечер, стоях на улицата и чаках балът да свърши, не знаех какво правиш там, кой те докосва, кой е… — Тогава чак я погледна и думите станаха напълно излишни. Един от конете удари с копито и изцвили тихо.

— Уил, не можех да не отида на бала. — Тя се ококори безпомощно и се запита защо трябва да се разправят за нещо, което не можеше да промени, особено през първата вечер след завръщането си. Все пак рискуваше всичко, целия си живот, като се промъкваше през къщата вечер. Не можеше ли той просто да я обича, когато имат време и възможност? — Сега съм тук, Уил. Погледни ме, тук съм — продължи тихо тя и пристъпи напред. — Обичам те. — Едва не се изсмя, защото говореше искрено.

— Представях си те вътре, как танцуваш с други мъже. — Уил стисна здраво дървения ръб на тавана и продължи: — Разни типове като Хенри Скунмейкър с костюми за по сто долара и вили дори по-големи от домовете им в града…

Елизабет пристъпи към стълбата и се качи две стъпала. Дървото й се стори грапаво по нежните длани, но сега не бе моментът да мисли по въпроса. Не откъсваше поглед от очите на Уил и по устните й плъзна крива усмивка.

— Хенри Скунмейкър ли? Този простак? Шегуваш ли се? — Не се сдържа и се разсмя, а гласът й зазвънтя.

Нямаше представа откъде дойде желанието да успокои и прегърне Уил, но бе силно като съдбата. Дори нямаше представа кога детското й обожание се е превърнало в зряла, осъзната любов, но привличането към Уил съществуваше открай време. Никога досега не бе срещала по-прям и добър човек. Понякога дори прекаляваше с добродетелите, но Елизабет знаеше как да го укроти. Вдигна поглед към него, без да крие чувствата си, и усети, че гневът му е преминал.

Уил сведе поглед и отново прибра косата зад ушите си. Сетне вдигна леко глава, за да огледа Елизабет.

— Присмиваш ли ми се, Лизи?

— Никога не бих го направила — отвърна сериозно тя и се качи още едно стъпало.

Тогава той сви крака, изправи се и дървеният под потрепери. Пристъпи към стълбата, наведе се и изтегли Елизабет, за да я прегърне. Миришеше на коне, пот и обикновен сапун — тя познаваше добре миризмата, обожаваше я.

— Да знаеш само колко се радвам, че се върна — прошепна той до врата й.

Елизабет затвори очи, не каза и дума. Толкова рядко можеха да се докосват, а бе толкова хубаво. Досега не си беше давала сметка колко много й бе липсвал.

— Разкажи ми как мина балът — помоли той тихо, говореше на ухото й, докато я настаняваше на дървения под. — Елегантно или бурно?

Тя притисна лице към гърдите му и се опита да си припомни бала, но в спомените й звучаха единствено злокобните думи на майка й и странните погледи, които отправяше към дъщеря си. Елизабет се замисли, но най-сетне отговори.

— Отегчително. — После погледна едрото красиво лице и й се прииска да забрави вечерта, коя е и какви са задълженията й. Дойде в навеса за карети, защото искаше — противоречеше на възпитанието й — да е близо до него за няколко часа. — През цялото време мислих за теб. Може ли да не говорим повече за маскени балове?

Той се усмихна и нежно я положи на дюшека в края на таванското помещение, точно под скосените дървени греди, на които закачваше дрехите си да съхнат. Елизабет развърза коприненото кимоно. Той се надвеси над нея, обрамчи лицето й с едрите си длани и го обсипа с нежни целувки. По лицето й се разля доволна усмивка.

— Струва ми се, че ме обичате, госпожице Холанд — прошепна той.

Утринната светлина се процеждаше през прозорче. Отпуснатото тяло на Елизабет бе завладяно от задоволство, което не биваше да изпитва. Бе настъпило второто утро след завръщането й, а тя все още не беше спала в собственото си легло.

— За какво мислиш? — прошепна Уил и се подпря на лакът.

— Мразя въпроса — отвърна, присетила се отново за предупреждението на майка й, мигове, след като се събуди сгушена до Уил. Изправи се и погледна през прозореца към зеленчуковата градина отзад. — Трябва да тръгвам. — Сама долови колко неубедително прозвучаха думите й.

— Защо? — Уил плъзна ръка под кимоното и я задържа над сърцето й. Докосването я накара да обърне внимание колко бързо бие то, защото всеки миг, прекаран тук, я изпълваше с безпокойство заради онова, което щеше да завари в къщата. Лина, макар снощи да не се появи, щеше скоро да й донесе горещ шоколад и вода с лед и щеше да види, че леглото й е празно. Елизабет се насили да целуне бързо Уил по меките устни, сетне се отдръпна.

— Знаеш защо. — Стана и се загърна в кимоното. Погледна към конете, които шумоляха в боксовете, и се опита да си придаде вид на жена, която не е съгрешила. — Ако мама разбере, че съм идвала тук — ако някой разбере — това ще бъде краят.

— Ако обаче заминем за Монтана… или за Калифорния… никой няма да се интересува какво правим. Можем цяла сутрин да си лежим — предложи той и гласът му стана топъл и много убедителен. — После, когато станем, ще яздим, ще правим каквото ни се прииска и…

Елизабет бе чувала това и преди, но сега разбра, че докато я е нямало, той внимателно бе обмислил възможността. Ставаше й приятно, когато говореше по този начин. Уил бе единственото момче, което познаваше, готов да надникне в бъдещето и да си го представи, да види нещо по-красиво от настоящето. Той бе най-страшният, най-красивият и вълнуващ човек в живота й. Ако се махнеха от Ню Йорк, можеха да се превърнат във всяко момче или момиче, а това й се струваше истинско вълшебство. Нямаше да има повече болезнени недоразумения, защото нямаше да й се налага да се промъква и да го посещава единствено когато останалите бяха твърде изтощени, за да забележат.

Тя се обърна, донякъде готова да се отдаде на фантазията, но замълча, когато видя Уил по избелели долни гащи, гърдите му още слаби, но силни, с няколко косъма. Беше се надигнал до дюшека на едно коляно. Елизабет бе виждала позата и преди и знаеше какво означава.

— Не трябва ли да помислиш над въпросния нов живот… — промълви младежът и посегна към ръката й. Елизабет се отдръпна бързо и сърцето й отново запрепуска. Сведе очи към дланта си и й се прииска чувството за приличие да я бе възпряло, да не й бе позволило да върши подобни неща.

— Ще дойда пак, когато мога — едва се удържа да не вдигне поглед към Уил, защото знаеше, че лицето му ще бъде разкривено от недоумение. Погледнеше ли го, сигурно щеше да осъзнае колко се страхува да не го изгуби. Тогава щеше отново да пренебрегне задължителното за момичетата от нейната класа приличие.

Качи се по познатите дървени стъпала и влезе в кухнята, готова да изтича по задното стълбище на прислугата до стаята си, където щеше да проспи останалата част от сезона на баловете като другите момичета, доволни, че могат по цял следобед да се търкалят в леглата и да мечтаят за роклите, които ще облекат, и момчетата, с които ще танцуват през идващите месеци.

— Добро утро, госпожице Холанд.

Елизабет се обърна към Лина, седнала в семплата си черна рокля до тежката груба маса в кухнята, където обикновено си почиваше готвачката. Докато Елизабет беше в Париж, прислужницата й бе станала по-висока и слаба, а луничките, пръснати по носа и бузите й, бяха още повече. Щом я видя — просто, леко нацупено момиче — Елизабет ахна. Усети как по гърба й избиват капчици пот и се загърна по-стегнато в кимоното, за да скрие руменината, избила по врата й. Елизабет започваше да се поддава на паниката, затова остана изненадана от спокойствието в гласа си.

— Търсих те навсякъде. Готова съм да си изпия шоколада. Донеси ми и вода. Цяла нощ ми се пие.

Елизабет се обърна към стълбите.

— Всъщност, къде беше снощи? — попита бързо и излезе от кухнята. Опита се да се убеди, че се е измъкнала — Лина бе винаги нацупена за нещо и едва ли щеше да й обърне внимание, а и едва ли бе седяла дълго в кухнята.