Ана Годбърсън
Лукс (28)

Двайсет и шеста глава

„Скъпа П,

Току-що оставих нашия веселяк у дома, както се бяхме разбрали. Той не спря да се налива цял следобед и сега сърба заслуженото кафе.

Твой покорен слуга, АФБ“

Пенелопи го беше правила десетки пъти досега. Наметна черната вълнена пелерина и спусна качулката ниско над очите. След това заобиколи къщата на семейство Скунмейкър и влезе през един от входовете за прислугата. Движеше се по познатите задни коридори на дома, вдигнала пола, пристъпваше тихо и предпазливо към стаята, в която знаеше, че ще открие Хенри. Полунощ отдавна мина, тя цяла вечер бе танцувала и се превърна в една от най-обсъжданите госпожици на бала.

Не бе никак уморена.

Беше обзета от решителност. Чувстваше се жива, красива и донякъде изпълнена с омраза. Елизабет се държа както обикновено цялата вечер и се усмихваше, макар да бе подложена на нечувано унижение. Хенри, разбира се, така и не се появи. Беше напълно зашеметен от газираното вино, което Бък бе наливал в чашата му през целия ден. Всичко останало бе преминало точно както го бе планирала Пенелопи: Хенри бе прекарал деня пиян, а на яхтата се беше напил още повече. Беше му хубаво, след това се беше развилнял и накрая напълно бе забравил за досадното задължение към годеницата си. Всичко се получи точно както се беше надявала, освен че Елизабет се държа с достойнство и усмивката й не трепна, независимо от всичко.

На Пенелопи много й се искаше да оскубе русата коса на Елизабет. Щеше да й достави огромно удоволствие да накъса скъпата й розова рокля на парчета. Само дето Пенелопи не се интересуваше от бърза победа. Освен това нямаше как да спечели, ако нападнеше открито любимката на стария аристократичен Ню Йорк. Затова сега пристъпваше безшумно по коридора на третия етаж. Обърна се само веднъж, за да се увери, че не я е видял никой, и влезе в кабинета до стаята на Хенри.

— Хенри — прошепна тя, когато резбованата дъбова врата се хлопна зад нея. Хенри се беше проснал на кафявото кожено канапе в средата на стаята. Отвори очи с огромно усилие и запали цигара. — Хенри — повтори настоятелно тя, този път малко по-високо.

Той бавно протегна ръка, извади цигарата от устата си и й я подаде.

— Ох — въздъхна той и изви тъмните си вежди. Беше изгорял от слънцето и пиян като истински моряк, но все така красив.

— Приличаш на истински плебей, Хенри.

Той се погледна — бялата официална риза с разкопчани ръкави, светлосиният панталон, мачкан целия ден по реката — но не обърна никакво внимание на забележката, а направо попита.

— Как мина забавката?

— Питаш за бала, на който не се появи ли? — Пенелопи отметна качулката, а усмивката й бе толкова тънка, че Хенри едва ли я забеляза.

— Точно така. — Хенри отново поднесе цигарата към устните си.

Пенелопи свали дългата си бяла ръкавица и започна да я размахва небрежно.

— Я кажи, не трябваше ли да се появиш на този бал подръка с Елизабет.

Хенри изпусна дима.

— Ще ми се да не трябваше, Пенелопи.

— Не мислиш ли, че беше важно, Хенри? Много удобно да забравиш, че тази вечер за пръв път трябваше да се появите като двойка! Отсега да знаеш, че майка й беше бясна.

— Ами? — попита тихо той.

— Държа да ти напомня — рече Пенелопи и се настани на кожения стол в краката на Хенри, — че едно време това щеше да ти се стори адски смешно.

Хенри не отговори. Дръпна от цигарата и погледна над рамото на Пенелопи. Тя посегна към табакерата на корема му, взе си цигара и запали.

— Хенри. — Замълча, докато дръпне замислено няколко пъти и сви колене така, че полата й се разстла по канапето. Гласът й затихна, когато се приближи до него. — Защо не ми каза, Хенри? Трябваше ли да ми поднесеш противната изненада?

— Виж, Пени… — Хенри отново отпусна глава на коженото канапе и загледа фреската на тавана, на която се разиграваше щастливо градинско парти. — Опитах се да ти кажа. Ако не беше свикнала да ми гориш писмата, щеше да знаеш.

На Пенелопи й стана неприятно, че Хенри е в състояние да разкрие нещо важно в бележка. Усети парещо унижение, когато си спомни какво бяха правили, докато пликът гореше. Имаше чувството, че напълно е изпуснала положението от контрол.

— Нямах представа, че съм… едно нищо за теб.

— Не е вярно. — Хенри дръпна за последно от цигарата и я загаси в кристалния пепелник на пода. — Не исках да се почувстваш чак толкова зле. Повярвай ми, налагаше се да го направя.

Пенелопи се изправи рязко и лъскавият й червеникавооранжев шлейф се смъкна на пода. В думите му имаше нещо, което никак не й се понрави. Тръгна към библиотеката, пълна с непрочетени книги, и се изплю.

— Същото ми каза и Елизабет.

— Сериозно? — Хенри се надигна на лакти и проследи Пенелопи с огромно любопитство.

— Да. Може ли най-сетне да ми кажеш какво става? Не я обичаш, знаеш много добре, че не я обичаш. Тя е благовъзпитана досадница, а ако все още не си го разбрал, ще го разбереш в най-скоро време. — Пенелопи бързо прекоси стаята. Отпусна се до Хенри, покри ръката му със своята и сви крака под себе си. — Хенри, ти си влюбен в мен. Нима не разбираш, че аз съм единствената, която е в състояние да издържи на темпото ти? Коя друга…

Хенри зарея разсеяно поглед. Пенелопи го наблюдаваше с отворена уста и се чудеше какво друго да каже. Беше му представила всичко повече от ясно. Логиката й бе непоклатима.

Неочаквано той се отдръпна и стана. Косата му, обикновено зализана, сега стърчеше. На темето бе щръкнал самотен кичур.

Пенелопи се напрегна.

— Къде отиваш?

— Скъпа Пени — отвърна Хенри. Очевидно трябваше да се съсредоточи, за да запази равновесие. Когато най-сетне застана стабилно, бръкна под ризата, за да се почеше. След няколко секунди отново се превърна в красавеца, с когото тя се гордееше да танцува, въпреки че не се беше преобличал от вчера. — Много те моля да ме извиниш. Имам да свърша нещо спешно.

— Нещо спешно ли? По това време на нощта ли? — Пенелопи се надигна и нацупи. — Точно сега ли, след като си направих толкова труд да дойда?

Хенри пристъпи към бюрото, където бе поставен сложен самовар. Наля си кафе в малка сребърна чаша и отпи глътка. След това се обърна към Пенелопи, сви рамене, отпусна ги и задържа поглед на нея. Очите му затанцуваха.

— Ще ти призная, че вече не се чувствам пиян. Одеве направо се бях отрязал.

— Знам — отвърна с горчивина Пенелопи. Цял ден бе пила единствено вода „Виши“, за да е сигурна, че ще влезе в роклята, и изведнъж се почувства прегладняла. — Аз уредих да стане така.

— Наистина ли? — Хенри отпи за последно от кафето и остави чашата. — Не съм изненадан. Какво толкова?

— Какво толкова ли? Хенри, аз съм при теб. Точно пред очите ти. — Тя изви вежди и му отправи флиртаджийския поглед, който той добре познаваше. — Какво друго искаш?

Хенри пристъпи към канапето, пред което Пенелопи бе все още свита, и я целуна лекичко по двете бузи.

— Ти май не разбираш.

Пенелопи го погледна и изразителните й сини очи се присвиха гневно.

Хенри направи същата физиономия.

— Нали знаеш откъде се излиза? Извинявай, че няма да те изпратя, но в момента трябва да оправя положението със семейство Холанд.

Пенелопи остана да седи на пода в езерце коприна, неспособна да повярва на чутото, а Хенри дръпна сламена шапка от стола. Излезе с бърза крачка и дори не се обърна. Докато го наблюдаваше как излиза, слаб, със смачкани дрехи, Пенелопи за пръв път усети как унижението се смесва с непозната самота.