Ана Годбърсън
Лукс (30)

Двайсет и осма глава

„Скъпа Елизабет,

Изглежда няма да тръгнеш с мен. Опитвам се да не се оставям на разбитото си сърце и заминавам с надеждата, че скоро ще ме последваш. Заминавам за Калифорния и единствено се моля един ден да се видим там. Ако вече си размислила, ще те чакам на гара «Гранд Сентрал». Последният влак тръгва в единайсет часа.

Искрено твой, Уил Келър“

Лина откри бележката в най-горното чекмедже на скрина на Уил, пъхната в джоба на късото му палто. Запали маслената лампа на скрина, като прегъна фитила и го докосна със запалена клечка кибрит. Писмото бе написано на парче плътна кремава хартия, същата, която Елизабет използваше за кореспонденцията си.

Тя прокара пръсти по златистите ръбчета и си помисли, че на Уил определено му е било безкрайно трудно да устои на Елизабет. Сигурно му е приличала на екзотично цвете, на собственичка на вълшебни предмети, защото едно време и личната й камериерка я възприемаше по същия начин. Сега обаче Лина знаеше, че се е появила нова Елизабет. Девойка, която трябваше да е безупречно нагласена — и косата, и лицето, — която се докарваше сама в богато обзаведената си стая. Тя бе просто мираж.

Лина завъртя бележката в ръка и лицето й пламна от гняв заради онова, което някогашната й приятелка си позволи да й наговори. Думите й бяха брутални, а високомерието — отвратително. Щом се сетеше за Елизабет, гневът й пламваше, но скоро споменът за господарката избледня и почувства липсата на Уил. Лина се отпусна на дюшека, протегна дългите си ръце над главата и се опита да си го представи отново тук. Така тъгата й стана още по-натрапчива. Единственото момче, което някога бе обичала, замина. А дори не го беше целунала.

Притисна очи с длани, за да не заплаче, овладя се и изпъна гръб. Най-лошото бе, че той замина, без дори да помисли за Лина, но може би все още не беше късно. Пристъпи към скрина и дръпна палтото. Моряците се обличаха в такива и бе виждала Уил да го носи през изминалите зими, докато ринеше сняг или пренасяше одеяла да завие конете. Сигурно го беше оставил на Елизабет, в случай че решеше да го последва късно през нощта — такъв си беше — но Елизабет дори не му беше обърнала внимание. Лина облече палтото и пъхна бележката в джоба. Събра ситните перли от пода — по-рано същата вечер ги беше вплела в косата на Елизабет — и излезе на улицата през страничната вратичка.

Нощта бе приятна и Лексингтън Авеню бе все още пълно с народ. Сигурно през целия ден бяха празнували завръщането на героя от войната и сега продължаваха да се веселят, обикаляха улиците, понесли знамена, облягаха се един на друг вече уморени, но много щастливи. Никой не забеляза Лина, докато крачеше бързо, загърнала се в палтото на Уил. Палто не й трябваше, но то миришеше на него — на сено и сапун — затова го притискаше до себе си.

Извървя повече от двайсет пресечки до „Гранд Сентрал“, без да обръща внимание на набитите си крака. Нежните женички като Елизабет не биха я разбрали — щяха да се уплашат до смърт, ако се наложеше да тръгнат така посред нощ или пък щяха да се стреснат да не би репутацията им да бъде опетнена. Само че Лина се чувстваше изпълнена с достойнство и много добра. Съзря огромната сграда с внушителната класическа фасада, кули и овални прозорци и затича.

Терминалът бе почти празен. Наоколо се мяркаха неколцина човека, завити с леки одеяла, задрямали на дългите дървени седалки. Лина не се беше сетила да погледне часовника от доста време, но тук й се стори значително по-късно, отколкото на улицата. Забърза през чакалнята, а ниските й токчета чаткаха по мрамора чак до гишето за билети. Продавачът спеше и тя почука на стъклото, за да го събуди. Той най-сетне я чу, вдигна черната шапка от очите си и се приведе напред. Лина го погледна с нескрита надежда. Беше млад, най-вероятно колкото нея. Изглеждаше така, сякаш бе готов да прояви съчувствие към мисията й.

— Слушам госпожо — рече продавачът и насочи сънения си поглед към нея.

— Интересува ме… — започна Лина, но замълча. За пръв път й хрумна, че може и да прилича на луда, задето не носи багаж и изобщо не е облечена като за пътуване. — Бихте ли ми казали — започна отново, като се опитваше да говори самоуверено, — дали тази вечер е идвал един младеж? Сигурно е заминал на запад. Може да е тръгнал за Калифорния.

— Младеж ли? — повтори бавно продавачът и по лицето му плъзна усмивка. — Какъв младеж?

— Приблизително на вашата възраст. — Лина усети, че не й достига дъх и не можа да си обясни, защо на продавача му е толкова забавно. — Сигурно е бил сам.

— Младеж, който пътува сам, значи? И защо се опитвате да разберете накъде е тръгнал посред нощ?

— Не е ваша работа. — Лина се загърна в палтото и се опита да си придаде важност. Искаше й се да постъпи както Елизабет, ако попаднеше в същото положение, затова вирна брадичка. — Кажете — продължи, — ще ми помогнете ли, или просто ще си седите безучастно?

— Много бих искал да ви помогна — отвърна провлачено продавачът и очите му заблестяха. Тя така и не си обясни защо, но изглежда той я опипваше с поглед, изпълнен с интерес. — Само че аз работя за железницата, която обслужва Ню Йорк, Ню Хейвън и Хартфорд. След като вашият човек пътува за Калифорния, най-вероятно е взел „Ню Йорк Сентрал“.

— Така ли? — отвърна Лина с изтънял глас. Сигурно му се беше сторила тъжна и объркана, защото все пак й посочи към другия край на просторната чакалня.

— Тяхното гише е в съседната зала, трябва да минете през онази врата ето там.

Лина кимна за благодарност, обърна се и затича в показаната посока.

— Ако не го откриеш, се върни да ми правиш компания… — провикна се младежът след нея. Лина спря, обърна се и забеляза продавачът да й намига. Не бе сигурна, защото никой досега не бе флиртувал с нея, но реши, че онзи прави точно това. Добър знак, реши тя. Насили се да се усмихне и пак забърза по мраморния под.

На гишето за билети на „Ню Йорк Сентрал“ попадна на по-възрастен мъж, който беше буден и напълно безразличен към чара й. Беше с рошави бакенбарди, които не успяваха да скрият едрото му лъскаво лице.

— Висок, казвате? — повтори мъжът от „Ню Йорк Сентрал“.

— Да, висок, с много светлосини очи и красиво лице. Едва ли е носел много багаж и е пътувал сам.

— Мнозина отговарят на това описание. — Мъжът замълча, за да подреди документи, а Лина го наблюдаваше нетърпеливо. — Но пък не са чак толкова много в петък вечер. Знам обаче за кого говорите и той замина с влака в единайсет за Чикаго. Щом казвате, че е тръгнал за Калифорния, там ще се прехвърли на друг влак, който ще го откара в Оукланд.

— Колко е часът? — попита Лина и усети как лицето й се свива. От начина, по който той говореше, разбра, че единайсет часът е минал.

— Два без десет.

— Кога е следващият влак за Чикаго? — попита и стисна с мазолестите си пръсти мраморния плот.

— Чак утре сутринта, млада госпожице. Следващият влак за Чикаго тръгва в седем.

Лина се замисли дали да не се върне в дома на семейство Холанд, но си представи, че отново ще й се наложи да слугува на Елизабет.

— Искам един билет до Чикаго.

Продавачът я погледна скептично.

— Добре. Колко пари имаш?

Лина сведе поглед към пода. Бръкна в джобовете с надеждата Уил да е оставил пари за Елизабет. Само че те, както трябваше да очаква, бяха празни. Не би оставил пари, след като Елизабет имаше толкова много.

— Нямам никакви — отвърна жално тя.

— Тогава — заяви на висок глас продавачът — се върни, когато имаш.

Лина се оттласна от гишето и тръгна между пейките, подредени също като в църква. Сториха й се безкрайно дълги и за момент се замисли дали да не се отпусне на някоя. Може би щяха да я намерят пазителите на морала и да я изпратят в дом за леки жени. Това щеше да е напълно подходящ завършек на вечерта, но истината бе, че всичко й се струваше по-добре, отколкото да се изправи отново пред Елизабет.

Всички локомотиви спираха под стъкления купол, а зад тях, на изток, бе западналият бедняшки квартал Дъч Хил, където живееха ирландците, наскоро пристигнали в страната. Момиче като нея можеше да потъне в този квартал и никога повече да не излезе. А пък Уил — великолепният, съвършен Уил — се беше погрижил да събере пари, за да избяга от семейство Холанд, докато Лина можеше да върви дотам, докъдето я държаха краката. Забърза и излезе от гарата, без да поглежда никого.

Озова се на улицата, където шумът и светлините й се сториха почти нетърпими. Чуваха се викове всеки път, когато в небето се пръснеше цветно зарево. Вселената над нея изглеждаше безкрайна, нажежена до бяло, и все едно се присмиваше на Лина, напомняше й, че макар да е безкрайна, блестяща, нейният свят е малък, не познава прошката и не пуска никого да се измъкне просто така. Ненавиждаше работата си, ненавиждаше и себе си, но най-силно ненавиждаше Елизабет. Та нали тя съсипа всичко и дори не даде на Лина шанс с Уил.

Тази вечер бе твърде изморена и твърде бедна, за да замине, но докато оглеждаше небето над Ню Йорк, бездънно, осеяно с цветни петна, бе завладяна от увереност, че има начин да постигне желаното.