Ана Годбърсън
Лукс (41)

Трийсет и девета глава

„Ако отида, ще му напомня за чувствата на Елизабет и макар годежът им да не е по любов, има възможност тя да се почувства наранена. Май трябва да му напомня, че двамата с него никога няма да бъдем заедно и тъкмо това прави срещите ни толкова очарователни. Така е най-разумно, но не съм сигурна, че вярвам в подобно обяснение.“

Из дневника на Даяна Холанд, вторник, 3 октомври 1899 г.

— Значи наистина е било за девет вечерта! — възкликна Даяна, когато Хенри я поведе от страничната врата по посипаната с чакъл алея към оранжерията с куполообразния стъклен покрив. Щом вратата се затвори, той се обърна към нея и се ухили. Тя го погледна и веднага забрави всичко, което възнамеряваше да каже.

— Опасявах се, че няма да разбереш — рече Хенри и погледна игриво назад. — Не че се притеснявах кой знае колко.

Тя го следваше към оранжерията и стискаше бележката, която й бе оставил между страниците на книгата, сега пъхната в джоба на пелерината й. На идване я прочете няколко пъти, само и само да се увери, че Хенри Скунмейкър я е поканил в час, който изобщо не е подходящ за млади дами.

Вътре миришеше на пръст и парникови цветя. Бе също толкова вълшебно, колкото и онази вечер преди седмица и половина. Двамата се разхождаха под гигантски листа, покрай лехи с редки цветове, а в далечния край на сградата Хенри я преведе през тясна врата в малка стая. И тук таванът беше стъклен, макар нисък, от матирано стъкло и имаше легло, покрито с ръчно изработена кувертюра.

— Стаята беше на градинаря — обясни Хенри. — Избяга с една от шивачките на Изабел, вече са женени и живее в къщата. Понякога ми позволява да използвам стаичката.

Даяна се зачуди какво ли имаше предвид с това понякога и използвам, но атмосферата в стаята я заплени и завладя сетивата й. Въздухът бе свеж от зеленината, обикновени жълти лампи осветяваха наоколо. Нямаше нито свещи, нито специални аромати, нито шампанско, както в книгите.

— Тук е прекрасно — обърна се девойката към него. Струваше й се колкото цивилизовано, толкова и усамотено.

— Честно да ти призная, мислех, че няма да дойдеш. Наясно съм, че единственото, което одобряваш в мен, е оранжерията ми — пошегува се Хенри и Даяна си каза, че сега той е съвсем различен от случая, когато изрече онези думи. — Мислех, че ще ти се идва, но…

— Но си се съмнявал да намеря начин. Аз съм едно лудо момиче, Хенри. — Намигна му, а той й се усмихна. Нито един от двамата не спираше да се усмихва. Тя свали качулката и зачака домакинът да поеме наметката. След малко Хенри протегна ръка, разкопча първо копчето на врата и премина на копчетата надолу, докато тя не остана по семплата синя рокля на точки, която бе избрала, за да е сигурна, че ако я хванат, няма да си помислят, че е отивала някъде.

— Радвам се, че е така. — Впи в нея възхитен поглед и го задържа, докато тя не се изчерви. Докосна с пръсти деколтето на роклята, където започваха белите копченца. Тя усети как цялата й кръв се устремява към това място.

— Не исках да съм хубаво облечена, в случай че…

Хенри я накара да замълчи с дълга целувка по устните. Прегърна я, привлече я към себе си и я притисна. Тя усещаше дланта му отпусната на гърба й. Целувката бе влажна и имаше свой безкраен ритъм. Страхуваше се, че вълнението ще се окаже повече, отколкото можеше да понесе неопитното й сърчице. Девойката се отдръпна и забеляза, че той се е ухилил, но устните му издаваха неподозирана нежност.

Хенри стисна копчето между пръстите си и го завъртя. Даяна усети как гърдите й се надигат, а сетне той освободи копчето от гайката. Разкопча и следващото, и следващото, чак до кръста. Корсажът се смъкна на талията й и отдолу се показа камизолата с дантели и волани. Тя стисна зъби с надеждата да успокои дишането си. Хенри не откъсваше поглед от нея, докато смъкваше роклята. Тя се плъзна около глезените й и Даяна остана насред оранжерията по бельо.

Девойката отпусна глава назад и в тъмните й очи заблестяха искри.

— Значи ме примами тук да ме опозориш? — Гласът й за секунди бе станал дрезгав.

Хенри я целуна по врата, от другата страна на вчерашната целувка, и се отдръпна от нея.

— Не, обещавам ти да не го правя — отвърна домакинът. Даяна се постара да не показва разочарованието си, когато той се просна по гръб на леглото и скръсти ръце под главата си, за да му е по-удобно. Беше облечен в бледожълта риза и изглеждаше висок, строен, както се беше отпуснал. — Примамих те тук, за да ми зададеш въпросите, с които се опита да ме залееш първия път, когато се запознахме. Можеш да питаш за абсолютно всичко. Кълна се, ще получиш честен отговор.

Хенри й намигна и тя усети в гърдите й да се разлива топлина, изпита и облекчение, макар и малко, че няма да върши онези неща, за които мислеше непрекъснато. Все още не.

— Абсолютно всичко ли? — попита и се разположи на леглото до него.

— Каквото пожелаеш. — Той посегна към нощното шкафче, извади цигара от златна табакера и я запали.

Тя взе цигарата, дръпна си и отново му я върна. Очите й се насочиха към тавана, докато издишваше и заблестяха, когато го погледна отново.

— Добре… след като може абсолютно всичко… кажи ми какво мислиш за мен.

Хенри се разсмя и дръпна от цигарата.

— Мисля, че си най-естественото и прекрасно момиче, което някога съм виждал. Когато ме погледнеш по онзи хитър начин, ми се иска да разбера какви мисли ти минават през главата и да измисля нещо щуро, което да направим само двамата. Харесва ми походката ти и усещането, което създаваш, че стаята е прекалено тясна за теб. — Девойката си пое дълбоко въздух, за да се успокои. — Ще го кажа по друг начин, госпожице Даяна — той пое ръката й и я целуна, — ти си най-живият човек от всички, които познавам.

Гостенката прехапа долната си устна и усети кръвта да залива бузите й.

— Тази игра ми харесва — прошепна тя.

— Мога да продължа да изреждам комплименти цяла нощ, но знам, че много скоро ще се отегчиш. Питай друго.

— Наистина ли си разбил чак толкова много сърца, колкото разправят? — Даяна усети презрамката на камизолата да се смъква по бялото й рамо, но не я вдигна.

— Разбил съм няколко сърца, но съвсем не са чак толкова много, колкото се твърди.

— Бил ли си влюбен някога?

— Да — отвърна убедено, но унило Хенри. — Веднъж.

— Коя беше тя?

— Сега обаче искам да ми обещаеш да не повтаряш пред никого онова, което ще ти кажа.

Даяна, развълнувана, си пое дъх, завъртя се към Хенри и подпря глава на юмрука си.

— Обещавам.

— И тя беше от висшето общество на Ню Йорк, също като теб, моминското й име беше Полет Ригс, но когато се запознах с нея, вече бе лейди Диърфийлд.

— Полет Ригс ли? Че тя е почти на трийсет — възкликна възмутено Даяна. — И е омъжена за лорд.

— Знам — засмя се тъжно Хенри. Вдигна ръка и умело я плъзна под долната риза към бедрото на Даяна. — Само че тогава бях на осемнайсет, а тя бе най-изисканата жена, която някога бях виждал. Прекара сезона в Нюпорт, защото баща й беше болен, а пък лорд Диърфийлд прекалено често ходеше на лов и реших, че госпожата се чувства самотна.

— Как приключи?

— Зле. — Хенри въздъхна и притисна крака й с пръсти. — Просто й омръзнах, да не говорим, че продължих да й пиша писма и да се опитвам да й определя среща като някой пълен глупак.

— Липсва ли ти? — Даяна се уплаши, когато разбра, че жената, която помнеше — с млечнобяла кожа, алени устни, вирнала глава като кралица — е била любовница на Хенри. Независимо от това, искаше да разбере всичко за нея.

— Вече не. Сега ми се струва, че се е случило твърде отдавна. Само като ме погледнеше с тъжните си очи… като твоите бяха. Но отговорът е не. Преди известно време престана да ми липсва.

— Значи тя е единствената, в която някога си бил влюбен.

Хенри кимна и прокара ръка нагоре и надолу по бедрото на Даяна.

— Колко жени си… любил? — Даяна го стрелна с поглед, макар да бе смутена.

Той се усмихна на бедния й речник. Помълча все едно броеше или може би вече премисляше и не му се искаше да отговаря на въпросите й.

— Пет — отвърна най-сетне.

— Всички ли са били омъжени за английски лордове?

— Не! Нито пък са били възпитани момичета като теб, но с всяка една съм прекарвал чудесно.

— И кое беше последното момиче, с което се е любил Хенри Скунмейкър?

Мъжът се размърда, надигна се на лакти и се отдръпна от бедрото й. Погледна я в очите и понечи да заговори, но замълча.

— Нали ме увери, че мога да питам за абсолютно всичко! — възкликна тя и се зачуди чие ли име го кара да се колебае.

Той извърна поглед, докато произнасяше името на жената, която тя отлично познаваше.

— Пенелопи Хейс.

— Не може да бъде… — Даяна не беше сигурна дали да му се скара, или да се разсмее. — Сигурно много се е ядосала… — Млъкна, щом осъзна, че все още не е готова да спомене името на сестра си. Хенри извъртя очи и въздъхна с досада. — Нищо чудно, че напоследък се държи толкова странно. Ами ти… ти… тя.

Хенри отново стисна бедрото й, този път по-силно. Беше съвсем близо до него и усещаше дори най-незначителните му движения.

— Тя се оказа дори… оказа се по-дива, отколкото мислех в началото.

— Виж ти. — Даяна усети, че разговорът се задълбочава, но нямаше нищо против. Искаше й се да намери начин да му подскаже, че й е приятно да са заедно, дори когато е сериозен. — Струва ми се, че научих всичко за теб.

— Вече не искам да съм такъв. — Хенри замълча и се заигра с копчетата на ризата си. Гласът му притихна, тя долови болка. — Не искам да съм безотговорен към чувствата на хората. Не искам да мислиш, че това е някаква игра. Веднъж ми каза да не се отнасям към теб като с играчка. Не мисли, че си играя с теб.

— Затова ли ме покани тук? — Гостенката пак се надигна на лакът, без да откъсва блесналите си очи от него. — За да изясним този въпрос ли?

— Да. И това, но… Когато се оженя за сестра ти, не мога да продължавам… — Хенри сведе поглед и плъзна ръка към кръста й.

Даяна кимна.

— Трябва да се ожениш за нея, нали?

— Да… Просто…

— Разбирам. — Даяна мислеше за причините, накарали сестра й да се омъжи, и подозираше, че и за Хенри има скрити такива. — И не искам да знам каква е причината. — Притисна я тъга, но усети нуждата да е с мъжа, който изричаше онова, което и двамата мислеха. — Това ще бъде единственият път, когато ще сме заедно.

Той вдигна очи към нейните и кимна. Протегна другата си ръка и я пъхна под главата й, за да привлече лицето й към своето. Тя наблюдаваше красивите му черти и се опитваше да ги запомни завинаги. Порив на вятъра блъсна клоните в покрива — изглежда приближаваше буря — въпреки това момичето не трепна. Мъжът я целуна с жадна настойчивост, а на нея й се доплака.

— Ако ти обещая да те опазя невинна, каквато си сега, ще останеш ли тази нощ с мен?

Даяна кимна и му се усмихна дръзко, а той отвърна по същия начин.

— Чудесно, но има един-два въпроса, които искам да ти задам.

След тези думи, тя забрави за разума и се отдаде на погледа на Хенри и неподозирания му чар.