Ана Годбърсън
Лукс (29)

Двайсет и седма глава

„Една дама винаги трябва да запазва самообладание. Дори по време на буря е задължително да изглежда весела и суха. Изгуби ли самообладание, скоро след това ще изгуби уважението на приятелите и персонала.“

„Наръчник на Ван Камп за домакинството на дами от висшето общество“, издание 1899 г.

Елизабет бе изгубила търпението си някъде по размирните улици на Манхатън. Времето, което щеше да й отнеме да си измие лицето и да свали пластовете дрехи — щеше да я побърка напълно. Щом усети, че майка й си е легнала, пое по познатия път през задната част на къщата, облечена в прекрасната розова рокля.

Хенри така и не пристигна на бала, затова Елизабет все още усещаше устните на Уил по ръката си, тъй като измисленият й годеник не бе успял да заличи възхитителния допир. Прибраха се с каретата на семейство Скунмейкър — бащата на Хенри, потен и много ядосан, задето синът му не се беше появил, бе настоял да ги откарат — но дори това не промени посоката на мислите й. Вглеждаше се през прозореца към експлозиите в небето и броеше пресечките до дома.

Цяла вечер не спря да мисли за Уил. Дори когато танцуваше и пристъпваше грациозно през безкрайните часове или се усмихваше на Броуди Паркър Фиш и Теди Кътинг, броеше часовете до новата им среща. Двамата бяха влюбени, щяха да намерят начин. Елизабет усети замайване, а при мисълта за предстоящите възможности се почувства по-лека. Вече бе готова да изрече думите, докато минаваше през празната кухня и бързо слизаше по дървените стълби в тъмния навес за карети.

— Уил? — прошепна в мрака. Изрита пантофките и забърза към мястото, където бе подпряна стълбата. Старото дървено дюшеме й се стори меко, а сеното остро, гъделичкаше я. Изтегли се нагоре по стълбата и се прехвърли в таванското помещение. — Уил? — повика го отново. — Уил, тук ли си?

Отпусна се на колене на леглото и опипа дюшека. Беше празен — нямаше нито одеяла, нито чаршафи. Изправи се и слезе долу. Затича към далечния край на навеса, между боксовете, където държаха конете.

— Уил? — провикна се. — Уил, къде си? Уил?

Спомни си предишния път, когато бе дошла при Уил и не можа да го намери. Беше малко преди баща й да почине, когато нищо не й се струваше съществено. Пристъпваше на пръсти между боксовете, кискаше си и шептеше името му, докато най-сетне го откри, застанал до една от дървените подпори, които разделяха боксовете. Беше притворил очи, замечтан за живота на друг бряг. Бе почти заспал, макар и прав, също както заспиваха конете. Тя го събуди, като прошепна името му, и той й каза, че Джъмпър, любимата й расова кобила е болна. Уил бе останал да спи до нея. Същата нощ двамата будуваха до зори и не спряха да й говорят.

Тази вечер обаче от кочияша нямаше и следа, очевидно не бе заспал сред поверените му коне. Тя обиколи отново, не спираше да шепти името му, но забелязваше единствено черните очи на конете, които я наблюдаваха над вратите на боксовете. Усещаше сладкия тревист мирис на пръснатото по пода сено. Завъртя се веднъж, втори път, озадачена, че го няма. Цяла вечер тръпнеше от нетърпение да се види с него. Не бе допускала нито за миг, че няма да го завари тук, готов да откликне на чувствата й.

Елизабет си пое въздух и отново се качи на тавана. Страхуваше се от маслената лампа заради сеното, а и никога не успяваше да я запали, но очите й започваха да се приспособяват и без нея. Голият дюшек я наблюдаваше жално. Дървените ясли, които той използваше като библиотека, бяха празни и тя разбра, без дори да поглежда в скрина, очукан, останал от детските години на баща й, че дрехите му вече не са прибрани вътре. Пак отиде до края на таванското помещение и седна на мястото, на което обикновено Уил я чакаше.

Прическата й се беше развалила и тя подръпна кичурите, а перлите, които я бяха украсявали, започнаха да падат и да се търкалят по износения дървен под зад нея. Споменът за Уил, застанал пред хотела, бе толкова пресен, сякаш всичко се беше случило преди броени секунди. Бе я наблюдавал изключително напрегнато и тя бе сигурна, че това е доказателство за любовта му. Беше поел ръката й, за да я целуне, а тя прие жеста му за най-обикновена романтична проява. Връщаше спомена отново и отново и сърцето й натежа, когато осъзна какво е правел Уил. Опитвал се е да се сбогува с нея.

Приглади косата си назад и усети в гърлото й да се събира буца. Сълзите опариха очите й и цялото й тяло бе разтърсено от ридания. Наведе се, остави ги да попиват в полата и шептеше името на Уил. Не знаеше колко време е останала така, докато един глас не я стресна.

— Защо плачеш?

Елизабет застина неподвижно.

— Моля? — Бе твърде уплашена, за да вдигне поглед и да разбере кой е разкрил тайния й живот.

— Роклята ти изглежда съсипана. Затова ли са сълзите?

Елизабет бавно вдигна очи. Пред нея беше застанала Лина, скръстила ръце на гърдите, подпряна на входа, който Елизабет винаги използваше, когато идваше при Уил. Лина бе облечена в същата грозна черна рокля, която стигаше до над глезените й, и потропваше с левия си крак.

— Не — отвърна Елизабет. Изправи се и заговори спокойно. — Не е заради роклята.

— А какво тогава? Да не би да е заради Уил? — Лина поклати глава с отвращение и добави, без да крие иронията си: — Твоят Уил ли?

— Какво? — Кожата около очите на Елизабет се опъна, докато се взираше в прислужницата си. Спомни си как едно време, когато Лина беше още дете, плачеше, ако Уил и Елизабет не я допускаха в игрите си. И сега в очите й бе стаена същата болка, въпреки че този път й се стори по-ясна и по-страшна. Елизабет заслиза по стълбата. Полата й се закачи в щръкнала тресчица. Погледна надолу едва когато чу, че платът се раздра и забеляза късчето розова коприна, защипано от стълбата, но продължи надолу. В момента не я интересуваше абсолютно нищо.

Стъпи решително на земята и се обърна към Лина точно когато прислужницата заяви:

— Ти не го заслужаваше.

Елизабет не знаеше дали да спори с Лина, или да търси начин да я убеди да не разкрива пред никого отношенията й с Уил. Двете се наблюдаваха дълго. Сърцето й се поуспокои и едва тогава забеляза болката, изписала се по лицето на Лина. Опитваше се да се държи жестоко с Елизабет, но очевидно и тя бе съкрушена от изчезването на Уил.

— Нищо не знаеш — заяви Елизабет твърдо. Усети самообладанието й да се връща. — А ти не си там, където ти е мястото.

Лина продължи да се подсмихва.

— И кое е това място, госпожице? Може би във вашата стая, където трябва да ви помагам да си свалите роклята ли? Много трудна задача, след като господарката я няма.

— Точно там трябва да бъдеш. И не забравяй, работата ти е да ми служиш. Ти си прислужница в моето семейство. — Елизабет си пое въздух и подпря ръка на ханша. Впи очи в Лина с потъмнелия от лунички нос и грозните широки рамене. Изви вежда и продължи властно.

— Колко ли се срамува от теб горката ти сестра. Единствено заради нея няма да те уволня.

Елизабет отпусна ръка. Вдигна скъсаната пола с едната ръка и профуча покрай Лина към кухнята. Спря на първото стъпало и се обърна.

— Затова няма да те уволня… поне засега.

Лина я погледна с присвити от омраза очи, но премълча. Елизабет вирна глава и продължи. Мисълта, че Уил бе заминал, сам, някъде сред необятната страна, не й даваше мира. Въпреки това си наложи да не плаче, докато бавно, с гордо вдигната глава се отдалечаваше от прислужницата и изкачваше износените стъпала за последен път.