Ана Годбърсън
Лукс (3)

Първа глава

„Семейство Хейс очаква с нетърпение присъствието Ви на маскения бал в чест на архитект Уебстър Йънгам в събота вечер, шестнайсети септември, в новия си дом на Пето Авеню №670 в Ню Йорк.

Костюмите са задължителни!“

— Всички питат за теб — обърна се Луиза Холанд към Елизабет тихо, но остро.

Цели осемнайсет години Елизабет бе свикнала да се отнасят към нея като към най-ценното притежание на майка й и освен всичко останало умееше да тълкува изключително точно нюансите в гласа й. Сега разбра, че незабавно трябва да се върне в балната зала и да танцува с партньора, който майка й беше избрала, най-вероятно млад мъж със завидно потекло. Вместо извинение, Елизабет се усмихна мило на момичетата, с които седеше — Анмари Д’Аленбер и Ева Барбе, с които се беше запознала през пролетта във Франция, сега облечени като куртизанки от епохата на Луи XIV. Елизабет тъкмо им разказваше колко далечен й се струва Париж, макар да бе слязла от парахода същата сутрин. Старата й приятелка Агнес Джоунс се беше настанила на лежанка с дамаска на райе от слонова кост и златисто, а по-малката сестра на Елизабет, Даяна, я нямаше. Сигурно подозираше, че всички следят държанието й, което беше самата истина. Елизабет се подразни за пореден път от детинското поведение на по-малката си сестра, но бързо пропъди натрапчивото чувство.

Все пак Даяна не беше изпитала радостта от дебют в обществото и удоволствието да танцува котилион, както Елизабет преди две години, непосредствено след шестнайсетия й рожден ден. По-голямата от сестрите Холанд бе прекарала цяла година с гувернантка, която да я превърне в изискана дама — и двете с Пенелопи Хейс бяха разчитали на нея, както и на много други частни учители — като я научи на обноски, танци и съвременни езици. Даяна навърши шестнайсет миналия април, докато Елизабет беше в чужбина, но за нея нямаше фанфари. Семейството бе все още в траур за баща им и не бе редно да представят младото момиче с обичайната пищна показност. Докато беше с леля Едит в Саратога, просто започна да ходи по балове, та имаше извинение, задето не се държи достатъчно изискано.

— Знам, че не ти се иска да оставиш приятелките си — продължи госпожа Холанд, след като двете излязоха от тихата гостна и се отправиха към балната зала. Елизабет като пастирка в костюм от бял брокат изглеждаше великолепно, много висока до майка си, която продължаваше да се облича в черно, както подобаваше на вдовица. Едуард Холанд почина в началото на годината и майка й щеше да е в траур поне година. — Но тази вечер всички искат да танцуват валс с теб.

Елизабет имаше сърцевидно лице с нежни черти и кожа като слонова кост. Както й бе казало навремето момче, което тази вечер нямаше да влезе в балната зала на Ричмънд Хейс, устните й бяха с размера и формата на слива. Сега тя се насили да се усмихне доволно, макар да се разтревожи от тона на майка си. Зад небезизвестното желязно самообладание на госпожа Холанд тази вечер долови нещо ново, необичайно безпокойство, което забеляза още щом слезе от огромния кораб. Замина преди девет месеца, след погребението на баща си, и през пролетта и лятото се учи на остроумие и съобразителност в гостните на аристократи, а времето, прекарано на „Рю дьо ла Пе“, оформи вкуса й към модата и й помогна да забрави мъката си.

— Вече танцувах толкова пъти — отвърна Елизабет.

— Може — съгласи се тя. — Нали знаеш колко много ще ме зарадваш, ако поне един от кавалерите ти предложи брак.

Елизабет се насили да се разсмее, за да прикрие отчаянието, което забележката предизвика у нея.

— Имаш късмет, че съм все още млада и имаме години, преди да започна да избирам.

— А, не. — Погледът на госпожа Холанд се плъзна из залата. Тук беше великолепно, с купол от матово стъкло, стените, покрити с фрески и огледала в златни рамки; вратите водеха към множество по-малки, но също толкова оживени декадентски стаи. Огромни палми в саксии, подредени в кръг, близо до стените, скриваха дамите, разположили се настрани от танцуващите по мозаичния мраморен под. Изглежда за всеки гост бяха предвидени по четирима сервитьори, което се стори прекалено дори на момиче, прекарало последните два сезона в Града на светлината, където единствената й цел бе да се превърне в истинска дама. — Нямаме абсолютно никакво време — отсече госпожа Холанд.

Елизабет усети как по гърба й пробягва нервна тръпка, но преди да успее да разбере какво точно иска майка й, се озоваха отстрани на дансинга, където танцуваха приятелите и познатите им, кимаха ведро на натруфените двойки, които се плъзгаха в ритъма на танца. Всички присъстващи бяха с тяхното обществено положение, само седемдесетина семейства, само около четиристотин човека, които танцуваха в такъв захлас, сякаш беше за последен път. Истината бе, че сигурно щяха да проспят следващия ден, сгушени под копринен балдахин; щяха да надигнат глави единствено когато прислужницата внесеше кана леденостудена вода, след което щяха да я отпратят, за да заспят отново. В църквата щеше да има служба, както обикновено, но след подобна бляскава, неповторима вечер малцина щяха да отидат. Призванието на това общество бе да забавлява и да бъде забавлявано, единствено от време на време се заемаха да инвестират огромното си богатство в нови и по-доходоносни начинания.

— Последният, който те покани, беше Пърсивал Кодингтън — уточни госпожа Холанд, след като накара дъщеря си да спре до гигантска колона от розов мрамор. В залата имаше няколко колони като тази и Елизабет подозираше, че целта им не е толкова да служат за подпора, колкото да впечатляват гостите. Изглежда семейство Хейс се бяха постарали да подчертаят величието си с всеки архитектурен елемент от новата къща. — Както много добре знаеш — продължи майка й, — миналото лято господин Кодингтън наследи всички имоти на родителите си.

Елизабет въздъхна. Приятните мисли за единственото момче, което нямаше да присъства на маскения бал в дома на семейство Хейс, нямаше да превърнат компанията на Пърсивал Кодингтън в по-поносима. С Пърсивал се познаваха от деца, когато той избягваше компанията на останалите, за да измъчва на спокойствие дребни животинчета. Беше се превърнал в мъж с мазна кожа, подсмърчаше непрекъснато и бе известен колекционер на антропологически артефакти, макар че никога не би се качил на изследователски кораб, понеже по време на плаване му прилошаваше.

— Престани — скара се майка й. Елизабет примигна. Нямаше представа, че е издала по някакъв начин неприязънта си. — Нямаше да се оплакваш, ако баща ти беше жив.

Щом спомена господин Холанд, очите на Елизабет се наляха със сълзи и тя усети как омеква.

— Извинявай — отвърна тихо. Почувства позната след сълзи сухота в гърлото си и се постара да се овладее. — Просто се питах дали изисканият господин Кодингтън ме помни, след като съм отсъствала толкова дълго.

Госпожа Холанд изсумтя, когато двете госпожици Уетмор, съответно една и три години по-големи от Елизабет, минаха покрай тях.

— Разбира се, че те помни. Особено след като другата му възможност са момичета като тези. Изглеждат така, сякаш са взели дрехите си от цирк — отбеляза студено госпожа Холанд.

Елизабет се опитваше да измисли нещо мило, което да каже за Пърсивал Кодингтън, и не чу следващите думи на майка си. Някой бил вулгарен. В мига, в който майка й произнесе думата, Елизабет забеляза приятелката си Пенелопи Хейс на мецанина на втория етаж. Пенелопи беше облечена в набрана рокля в маково червено, с ниско изрязан корсаж, и Елизабет изпита гордост, че приятелката й изглежда толкова зашеметяващо.

— Дори не бих удостоила този бал с присъствието си — продължи госпожа Холанд. Едно време нямаше даже да погледне парвенюта като семейство Хейс, но съпругът й на два пъти бе приел поканите на Джаксън Пелам Хейс и обществото се съобрази с мнението й, и постепенно започнаха да ги допускат в средите си. — Във вестниците ще пишат, че одобрявам подобни вулгарни прояви, а ти много добре знаеш какви главоболия ми докарват такива коментари.

— И ти знаеш, че щеше да избухне скандал, ако не бяхме дошли. — Елизабет протегна дългия си източен врат и се усмихна заговорнически на приятелката си. Как само й се искаше да е с нея в момента, за да се посмеят над нещастието на горкото момиче, на което се бе паднала съмнителната чест да танцува с Пърсивал Кодингтън. Гримираната в тъмни цветове Пенелопи намигна от втория етаж — характерното предизвикателно намигване — и Елизабет си каза, че е разбрала. — Освен това — добави тя и отново насочи вниманието към майка си, — не четеш вестници.

— Така е — съгласи се майка й. — Не ги чета. — После се усмихна и на бузата й трепна трапчинка — единствената черта, която дъщеря й бе наследила от нея — а Елизабет използва момента, за да свие едва забележимо рамене към най-добрата си приятелка, застанала на мецанина.

Сприятелиха се в началото на тийнейджърските си години, когато Елизабет живо се интересуваше какво означава да си модерна светска дама, Пенелопи също, но нямаше никаква представа какви правила трябва да се спазват в обществото, в което копнееше да бъде приета. Елизабет тъкмо започваше да обръща внимание на същите правила и бързо я спечели като приятелка. Скоро откри, че й е приятно да прекарва времето си с Пенелопи — всичко й се струваше по-привлекателно и живо, докато беше в компанията на младата госпожица Хейс.

А пък Пенелопи доста скоро усвои до съвършенство подмолните игри в обществото; Елизабет не можеше да си представи по-подходящ човек до себе си, когато ходеха на бал или соаре.

— Погледни! — възкликна остро госпожа Холанд и Елизабет отново насочи вниманието си към балната зала. — Ето го и господин Кодингтън!

Елизабет се усмихна и се обърна към неизбежното зло, наречено Пърсивал Кодингтън. Той се опита да се поклони, докато очите му опипваха ниско изрязаното й деколте. Стана й неприятно, когато си спомни, че е облечена като пастирка, а той — в зелен брич за езда, груби ботуши и шарени тиранти. Какво съвпадение. Косата му беше зализана назад, покриваше врата, той дишаше тежко през устата, докато Елизабет го чакаше да я покани на танц.

Майка й изтърпя известно време в мълчание, преди да заговори с напевен глас.

— Е, господин Кодингтън, доведох ви я.

— Благодаря. — Той се закашля. Елизабет усети как очите му продължават да опипват тялото й, въпреки всичко остана с високо вдигната глава, усмихната. Бе възпитана да се държи като дама. — Госпожице Холанд, ще танцувате ли с мен?

— Разбира се, господин Кодингтън. — Вдигна ръка, за да може той да я поеме. Докато влажната му длан я теглеше през множеството танцуващи, тя се обърна, за да се усмихне окуражително на майка си. Ако не друго, поне тя да е доволна.

Вместо това забеляза как майка й поздравява двама мъже. Дъщерята позна първо стройната фигура на Станли Бренан, счетоводителят на баща й, а сетне и внушителната фигура на Уилям Сакхаус Скунмейкър, патриархът на клана Скунмейкър, удвоили впечатляващото си богатство в железниците. Единственият му син, Хенри, бе напуснал „Харвард“ през пролетта и оттогава дъщерите на елитните семейства в Ню Йорк говореха единствено за него. Поне присъстваше неизменно в писмата, които Агнес й пишеше, докато беше в Париж, а сега всички момичета бяха луди по него. Той имаше по-малка сестра, Пруди, година, може би две по-млада от Даяна. Момичето се обличаше единствено в черно и рядко излизаше, защото ненавиждаше тълпите. Елизабет все още нямаше много впечатления от Хенри Скунмейкър, макар да го бе виждала, а и името му се споменаваше непрекъснато, обикновено във връзка с някоя лудория. Изглежда партньорът й усети, че мислите й блуждаят, защото побърза да натякне.

— Да не би да предпочитахте да останете да си говорите с дамите? — подхвърли той, без да крие горчивината в гласа си.

Елизабет се стараеше да не настъпи неумелия си кавалер.

— О, не, господин Кодингтън, просто съм леко уморена — обясни тя, а и не бе лъжа. Корабът й закъсня с цели три дни и се бе прибрала у дома преди по-малко от двайсет и четири часа. Все още имаше чувството, че е на клатушкащата се палуба дори докато танцуваше. В едно от писмата си майка й настоя да се откаже от услугите на френската си камериерка и по време на пътуването й се налагаше сама да си оправя косата и да се грижи за дрехите си. Днес следобед се отби Пенелопи, за да я научи на стъпките на новия танц и да признае, че на нейно място е щяла да побеснее, ако корабът бил закъснял и най-добрата й приятелка не се беше появила в една от най-важните вечери в живота й. След това призна, че си имала нов, таен обожател, чиято самоличност щяла да разкрие по-късно, щом останели сами. Точно преди началото на бала наоколо шетали прекалено много слуги, затова не можела да си позволи да го назове. Тази вечер Пенелопи бе отделила още повече внимание от обикновено за външния си вид и облеклото — сигурно колкото заради момчето, толкова и защото бе първият прием в новия дом на семейството, предположи Елизабет. Ново напрежение внесе и необичайното поведение на майка й.

Освен това танцува кадрили, а по време на вечерята се наложи да разговаря любезно с лелите и чичовците си и да разкаже няколко пъти за трудностите по време на пътуването. Тъкмо когато Елизабет седна с приятелките си, за да изпие на спокойствие чаша шампанско и да обсъдят великолепието на къщата, майка й отново я върна в балната зала. И то за да танцува не с друг, ами с Пърсивал Кодингтън. Все пак усмивката не слизаше от лицето й. Беше й станало навик да е винаги усмихната.

— За какво мислите тогава? — намръщи се Пърсивал и притисна талията й. Елизабет не си представяше друг, дори подпийнал като него, който би се справил по-зле на дансинга.

— Ами… — започна Елизабет и едва сега си даде сметка за мислите си, че дори докато е с приятелките си, не бе успяла да си почине. Наистина почувства облекчение, когато остави Агнес, макар да й беше вярна, защото роклята с набори, обточена с кожа, не й стоеше добре и изглеждаше прекалено впита. Елизабет едва сдържаше съжалението си, докато разговаряха. Сред новите й парижки приятелки Агнес приличаше на срамен спомен от детството.

Отново насочи вниманието си към грейналото грозно лице на Пърсивал и се постара да отмерва наум крачките — едно, две, три. Замисли се за бала досега — часове, прекарани в безсмислени приказки, предпазливо изречени комплименти, всички до един роби на външния си вид. Припомни си премерения лукс в Париж. Какво бе правила през всичкото време? Ами той — момчето, което се опитваше да забрави, което си въобразяваше, че е забравила — какво беше правил той, докато нея я нямаше? Зачуди се дали не е престанал да се интересува от нея? Още отсега усещаше, че цял живот ще съжалява, задето го беше оставила да си тръгне, но също така бе наясно, че не може да издаде тайната си, ако иска да има бъдеще в познатото й общество.

Звуците неочаквано заглъхнаха, светлините станаха ослепителни. Тя затвори очи и усети горещия дъх на Пърсивал Кодингтън до ухото си, когато я попита дали е добре. Имаше чувството, че корсетът, който камериерката Лина заши преди часове, е още по-стегнат. Животът й, осъзна тя, притежаваше очарованието на железен капан.

И в следващия миг, също толкова неочаквано, колкото бе нахлула, паниката изчезна. Елизабет отвори очи. Звуците на радост и забавление се върнаха в миг. Тя вдигна поглед към куполообразния покрив, за да се увери, че не е паднал.

— Да, господин Кодингтън, добре съм. Благодаря ви, че попитахте — отвърна най-сетне Елизабет. — Нямам представа какво ми стана.