Ана Годбърсън
Лукс (35)

Трийсет и трета глава

„Ако един много желан ерген, когото всички познаваме и обичаме, в най-скоро време не се откаже от годежа си и не разкрие новата си възлюблена, ще стане ясно, че някои от нас са заложили на губеща карта.“

Из светските страници на „Ню Йорк Нюс ъв дъ Уърлд Газет“, неделя, 1 октомври 1899 г.

Даяна наблюдаваше как леля й Едит сви по коридора и заслиза по главното стълбище, а белите апликации по полата й се стелеха след нея. Девойката приглади коса и опита да диша, както си беше глътнала корема и изпънала раменете. Беше облечена в роклята на райета, с която беше миналата неделя, когато Хенри дойде на гости, което не беше никак лоша идея, понеже възнамеряваше да остане в стаята си целия ден и на спокойствие да чете романа на Амели Ривс. Нищо не можеше да направи, разбира се. Леля й нямаше да прояви разбиране защо иска да облече по-хубава рокля за пред годеника на сестра си.

Тя влезе в хола, Хенри се изправи бързо и някак неумело.

— Госпожице Даяна — започна той, наведе глава и потисна усмивката си.

Момичето пресече хола и й се прииска леля й да излезе поне за минута — колко много можеше да направи за една минута! — и се настани на стола до Хенри. Така леля й щеше да гледа профила й, но Даяна нямаше да я вижда. Допреди малко Елизабет бе седяла на същото място — веднага усети по влажната странична облегалка с петно от чая. Стисна устни, но те потрепнаха и заплашваха всеки момент да се превърнат в широка усмивка. Бавно вдигна поглед към Хенри. Личеше му, че е нервен и е наясно, че ги наблюдават внимателно.

Тя отпусна ръце в скута си и заговори с глас, достоен за дама.

— Времето е наистина чудесно, господин Скунмейкър, но се страхувам, че скоро ще се промени.

— Права сте, напълно права — отвърна Хенри, като се опита да имитира любезния й глас. — Докато идвах, усетих хладен ветрец, а това е издайнически знак.

— Боже! — намигна Даяна.

Хенри кръстоса крака и заопипва едно от копчетата на жилетката си. Беше в гълъбовосив костюм, който подчертаваше тъмните му очи и коса, и много му отиваше. Домакинята съзерцаваше как гостът полага усилия да не се разсмее.

— Хареса ли ви празненството в петък, господин Скунмейкър? — забеляза как лявото ъгълче на устата му се изви нагоре и се надяваше и за него споменът за онази вечер да е ясен като нейния. — Чух, че сте били доста зает на „Илижън“.

— Да… — отвърна бавно младият господин. — Прекарах прекрасно. Денят започна твърде скучно, но вечерта бе истинско вдъхновение.

Даяна усети да я залива руменина. Отчаяно й се искаше да измисли нещо умно, но ясно помнеше, че бе почти гола, докато Хенри я беше наблюдавал през прозореца. Смути се за миг, а после изтърси първото, което й хрумна:

— Защо дойдохте днес?

Усмивката се стопи от лицето на Хенри и Даяна веднага съжали за нетактичния въпрос. Беше прочела толкова много романи и би трябвало да е в състояние да измисли нещо остроумно. Тъкмо й хрумна, когато леля й се намеси:

— Има конкретна причина за посещението. Кажете й, господин Скунмейкър.

Даяна вдигна поглед и перна къдрицата, увиснала над челото й.

— Каква? — попита с остър, по детски писклив глас.

Хенри я погледна и заговори.

— Защо вие не й съобщите — обърна се към Едит.

Даяна едва сега забеляза, че на лявата му буза има синина. Значи бе паднал тежко от озеленената преграда.

— Не, господин Скунмейкър, това е ваше задължение.

Хенри мълчеше и се наместваше на стола. Огледа стаята, а накрая погледна Даяна. На нея й се стори, че температурата в помещението рязко спадна. Беше се вторачила в Хенри в напрегнато очакване да чуе обяснението, за което леля Едит настоя. Имаше чувството, че ако той не побърза, ще я заболи глава.

— Двамата със сестра ви… ние решихме… двамата с Елизабет ще изтеглим сватбата… ще бъде по-рано.

— Сватбата ли? — Даяна побърза да сведе очи. Значи наистина щеше да има сватба и по-малката сестра едва сега осъзна, че до момента не бе вярвала да е възможно. Хенри и Елизабет бяха просто сгодени и нито един от двамата не беше във възторг, а тя си бе мислила, че ще си е все така. — Но защо? — попита и гласът й заглъхна.

Тъмните очи на Хенри се стрелнаха към Едит, сетне отново погледна Даяна. Наблюдаваше я и мълчеше. Тя разбра: веселбата беше свършила и трябваше да сложи край на смешните си мечти.

— Да, чудесно е — продължи Хенри, сякаш бе обяснил всичко на девойката и тя го беше поздравила за предстоящото събитие. Гласът му ехтеше в стаята. Даяна едва издържаше, но не беше от хората, които са готови да обсъждат чувствата си. Представи си как изглежда в момента. — Всъщност — продължи Хенри, — налага се вече да тръгвам. Чака ме много работа, след като сватбата ще се състои след седмица. Трябва да съобщя на Изабел, че Елизабет е съгласна да се оженим следващата неделя. Мащехата ми ще се заеме с всичко.

Даяна вдигна взор към Хенри. Вече се бе изправил. Свъси вежди и стрелна с поглед леля Един. После пристъпи настрани така, че гърбът му да не й позволява да вижда, неочаквано се наведе и Даяна усети първо дъха му, а сетне и устните му на врата си.

Гостът бе готов да си тръгне и каза на висок глас:

— Приятен следобед, госпожице Даяна.

Беглото докосване на устните му предизвика прекрасни тръпки, които плъзнаха по тялото й. Остана неподвижна, докато Хенри се сбогуваше с леля й. Той излезе бързо, а тя остана сама с леля си в стаята, където виждаш ли се случат най-важните моменти в живота й — както щастливи, така и тъжни.

Девойката се отпусна на стола и погледна мястото, където допреди малко бе седял Хенри. Едва тогава забеляза томчето с произведения на Уитман, което сигурно бе изпаднало от джоба му. Пресегна се, сграбчи го и разтвори страниците, за да открие любимия си пасаж. Беше й много приятно да докосва изданието на Хенри. Така и не прочете нищо, защото в скута й падна бележка. Веднага разпозна почерка на Хенри Скунмейкър. Разбра, че посланието е за нея.

„Исках да ти покажа зюмбюлите в оранжерията в къщи. Ще дойдеш ли да ги видиш? Вторник след девет нямам никакви планове.“

Даяна хвърли поглед към леля Едит, за да се увери, че не я наблюдава, и огледа хола. Антиките и наследствените произведения на изкуството й се сториха малки и скучни. Затова пък пулсирането на кръвта й и бързите удари на сърцето, както и парещото място на врата, където я бе целунал Хенри, й се струваха възхитителни. Девойката имаше чувството, че вече разбира защо е така, нали бе прочела толкова много романи: най-силната любов винаги се оказваше неосъществима.