Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Живот на върха (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Luxe, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране
in82qh (2013)
Разпознаване и корекция
МаяК (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Ана Годбърсън. Лукс

Американска. Първо издание

ИК „Ентусиаст“, София, 2010

Редактор: Велислава Вълканова

Коректор: Александра Худякова

ISBN: 978-954-865-717-4

История

  1. — Добавяне

Двайсет и четвърта глава

„Елизабет, моля те да ме извиниш за яхтения парад, тъй като отне повече време, отколкото предполагах. За съжаление, няма да мога да те придружа до мястото, където ще се проведе приемът, но ще те чакам във фоайето в осем и трийсет и ще влезем заедно.

С уважение, Х. Скунмейкър“

— Значи голямото събитие е тази вечер?

Елизабет погледна отражението си в овалното огледало на тоалетката и се замисли над въпроса. Лицето й бе побеляло от пудрата, освен на скулите, където вече бе поставила руж, и яркочервените устни. Косата й бе направена на гъсти къдрици, захванати с речни перли. Лина не бе казала почти нищо през деня, а май дори и през цялата седмица. Тя стисна устни и се замисли над отговора.

— В какъв смисъл?

— За вас с младия господин Скунмейкър, разбира се — отвърна нетипично фамилиарно камериерката й. — Днес ще бъде първата ви вечер като двойка — добави и пристегна корсета на Елизабет.

— С Хенри ли? — попита, докато Лина стягаше връзките на талията. Сама се изненада, когато спомена Хенри, защото от дни наред мислеше единствено за Уил. За нея балът нямаше почти нищо общо с Хенри. Тази вечер Уил заминаваше. — Колко стана часът, Лина? — попита и отново се замисли за разписанието на влаковете и дали Уил вече се е качил на някой.

— Осем, госпожице Холанд — отвърна бързо Лина. Усети как сърцето й се свива. Уил ясно й бе казал какво възнамерява да направи, а сега вече бе тръгнал. Разбира се, тръгнал е. Часът беше осем и последният влак от гара „Сентрал“ беше заминал.

Лина дръпна връзките на корсета още веднъж и Елизабет усети, че не й достига въздух.

— Господин Скунмейкър ще ви придружи ли тази вечер? — попита Лина, докато нанизваше връзките в последните дупчици.

— Ще се срещнем в хотела, понеже се е забавил на „Илижън“ — отвърна автоматично Елизабет. Донесоха небрежно нахвърляната бележка преди час. На слугата му се наложило да гребе до брега през хаоса от плавателни съдове по Ийст Ривър. По изражението на майка си разбра, че би трябвало да е разстроена от подобно предложение, но на нея й беше напълно безразлично. — Така се казва яхтата на семейство Скунмейкър — добави със същото безразличие. — Участвали са в морския парад в чест на адмирал Дюи.

— Така ли? — Лина затегна за последен път връзките и Елизабет усети рязка болка в ребрата. Докато стоеше пред огледалото и чакаше Лина да започне да й облича роклята, на улицата се чуха възгласи. Дори по обикновено тихите улици около парка се чуваше шумът от празничното настроение, обхванало града. В далечината избухваха фойерверки, веселяците на близкия Бродуей се провикваха, чуваше се тропот на конски копита и стъпките на големи групи войници. За Елизабет всеки шум приличаше на отпътуване на влак.

— Това са най-обикновени войници, госпожице — успокои я Лина, когато се върна с роклята. Нещо в любезния й тон подразни Елизабет.

— Ти пък откога стана толкова приказлива? — измърмори тя.

— Извинете, аз просто…

— Не, аз се извинявам, Лина — побърза да отвърне Елизабет. Насили се да се усмихне на прислужницата и си припомни, че навремето и Лина е била близка с Уил. Сигурно все още го обичаше. Елизабет помнеше неумелото обожание, с което Лина винаги пристъпваше около Уил, докато все още бяха приятели, три деца в дните, преди всичко да стане твърде сложно, преди Елизабет да осъзнае колко са силни чувствата й към Уил. Хрумна й, че Лина сигурно знае дали той е заминал и положително и на нея й е тъжно. — Беше жестоко от моя страна и не го казах, за да те нараня. Изглежда съм нервна заради предстоящата вечер с Хенри.

Лина кимна едва забележимо, млъкна нацупена и продължи да облича Елизабет. Роклята й стоеше безупречно, обсипаното с перли деколте привличаше погледа към тънката й талия. Докато Лина я закопчаваше, Елизабет си помисли, че ако беше по-смела, ако бе направила онова, за което я молеше Уил, никога повече нямаше да облече подобна рокля. За момент намрази коприната, перлите и златните конци, изпита омраза дори към себе си, задето се бе оставила да я купят толкова лесно. Причините да приеме предложението на Хенри бяха много, но в момент на самоненавист й се струваше, че е допуснала да бъде купена на цената на една рокля, шита по поръчка. Бе готова да избухне в сълзи, ала не смееше да го стори пред Лина, която й нахлузваше пантофките на висок ток.

— Готова ли си? — Даяна застана на прага. Беше в значително по-семпла рокля от тази на Елизабет, с къси ръкави, дълбоко изрязано деколте и бухнала лавандулова пола. Широк черен колан подчертаваше тънката й талия и не изглеждаше небрежна както обикновено. Елизабет знаеше, че роклята е преправена — семейство Холанд едва си бяха позволили една рокля — въпреки това тя изглеждаше изключително красива и на Елизабет й стана много приятно. Поне едната от тях трябваше да намери щастието.

— Почти. — Елизабет успя да стане, като едва овладяваше обхваналото я съжаление. Огледа бретона си в огледалото, опита да се усмихне, стисна ръката на сестра си и двете тръгнаха надолу. Щеше да благодари на Лина или поне да каже нещо мило, но не спираше да мисли за заминаването на Уил.

Майка им ги чакаше във фоайето. Беше облечена в типичното за вдовица черно и изглежда остана облекчена, че дъщерите й изглеждат толкова добре. Дори по лицето на Даяна се бе изписало нетърпение и Елизабет се запита защо е толкова нещастна, след като правеше всичко за семейството си. Кимна и се опита да не показва, че нещо не е наред, когато госпожа Фейбър се появи с наметките им.

Облякоха се и бавно поеха към дъбовата входна врата. Елизабет усети как се е стегнало гърлото й и погледна към оживлението на улицата. Забеляза каретата на семейство Холанд с впрегнатите четири черни коня. Мерна и фигурата на капрата и примигна. Та това беше Уил. Не изглеждаше никак щастлив — как иначе? — но не беше и тъжен или раздразнен. Стори й се спокоен, а ясните сини очи се спряха на Елизабет с изключително равнодушие и тя усети да се изчервява. Беше готова да полети от радост.

Последва дълъг момент, в който забрави задълженията си за вечерта. На майка й и сестра й май не им направи впечатление, че Елизабет стои като закована. Продължиха напред, заслизаха по седемте стъпала и зачакаха Уил да им помогне да се качат в каретата. Тя също пристъпи и й се прииска да го докосне, за да се увери, че не си въобразява, че е пред нея.

Той беше облякъл късо вълнено сако с вдигната яка и черен панталон с обичайните износени кафяви ботуши и жокейска шапка, която нахлупваше единствено вечер. Не я поглеждаше, докато й помагаше да се качи, но девойката усети пръстите му на кръста си и я обзе спокойствие. После седна и конете потеглиха към „Уолдорф“.

— Ето това е усмивка — отбеляза майка й.

— А! — Елизабет инстинктивно вдигна ръце към бузите си. — Просто съм облекчена. Радвам се, че тръгнахме.

— Да, наистина. Жалко! Хенри ще те чака там. Не дойде вкъщи…

Елизабет продължаваше да се усмихва, без да слуша какви ги говори майка й. Чувстваше се лека, въздушна, беше полетяла към света малко нетърпеливо.

— Нищо. Важното е, че ще влезете заедно в балната зала.

— Да — отвърна ведро Елизабет. Бе готова да отговори на всеки въпрос, който майка й зададеше в момента. Уил не я беше изоставил. Щеше да разбере, че се е съгласила на брака заради семейството си. Двамата никога нямаше да са заедно, истински заедно, но пък и никога нямаше да се разделят. Тя щеше да намери начин да се виждат, винаги когато е възможно, може би щеше да свикне да я обича и след като станеше госпожа Скунмейкър.

Тази вечер движението бе особено натоварено, но пристигнаха бързо на ъгъла на Пето Авеню и Трийсет и четвърта. Елизабет продължаваше да се усмихва, докато чакаше Уил да отвори вратата. Имаше чувството, че всички жители на Ню Йорк са излезли на улиците и са се скупчили около „Уолдорф-Астория“. Хотелът бе висок поне петнайсет етажа и грейналите му прозорци намигаха в мрака. Навън се бяха подредили карети.

Майка й и сестра й слязоха и Елизабет на свой ред пое ръката на Уил, за да й помогне да слезе. Стъпи на земята и отпусна ръката му, но той продължи да я стиска. Стисна я силно и когато се обърна, видя, че се навежда да я целуне. Вдигна очи към нея. Тя забеляза решителността, красивия му, леко крив нос и пълните устни, които бе целувала толкова пъти. Казваше й нещо, осъзна го: Уил признаваше сред тълпата пред „Уолдорф-Астория“, че я обича.

— Уил — излая ужасената госпожа Холанд и вирна глава. След това чу с облекчение нарежданията й — Уил трябвало да върне конете незабавно, защото щели да се приберат със семейство Скунмейкър — и разбра, че никой не е забелязал издайническия жест. Окуражи се и му се усмихна, за да му каже, че е облекчена, задето е останал. Обърна се и последва семейството си в хотела.

— Времето е чудесно. — Елизабет заговори едра жена в рокля от тежък златен брокат. Не я позна и реши, че е от милионерите, забогатели от мините на Запад, които всеки ден прииждаха в Ню Йорк.

— Чудесно временце и още как — ухили се жената и бузите й поруменяха като ябълки.

— Да, наистина. — За пръв път тази седмица Елизабет имаше чувството, че всичко ще се оправи. — Пожелавам ви приятна вечер! — провикна се тя към жената, когато Даяна я хвана за ръката и я затегли към огромното фоайе, обляно в светлина.

Вървяха с бърза крачка по дълъг коридор: стените, облицовани с кехлибареножълт мрамор, огледала и мозаечен под. Някои от гостите се бяха настанили на плюшените столове покрай стените, смееха се, подвикваха и разглеждаха околните. Хотелът кипеше от живот и Елизабет едва сега разбра защо в пресата наричаха коридора „Алеята на пауните“.

— Няма го — заяви възмутено госпожа Холанд.

— Кого? — попита Елизабет. Забеляза, че майка й е раздразнена, но все още не можеше да спре да се усмихва. Беше се отдала на радостни мисли за Уил.

— Хенри, разбира се. Всички твърдят, че все още бил на яхтата. — Елизабет наблюдаваше как майка й кръстосва ръце. Сумтеше шумно, възмутена, че не може да представи пред всички дъщеря си и годеникът й.

Пенелопи пристъпи до нея, прекрасна в лилавата си рокля с дълбоко изрязано деколте. Дрехата подчертаваше ханша й, на гърба бе набрана, а кожата на момичето блестеше.

— Да, някои от гостите от „Илижън“ вече са слезли на брега — докладва тя. — Изглежда Хенри се е забавил.

— Добре — примири се весело Елизабет. — Сигурно ще дойде скоро. Това не ни пречи да се насладим на приема. — Стисна ръката на Пенелопи и я целуна топло по двете бузи. Колко хубаво, че приятелката й бе отново до нея, защото никога не падаше духом, щом можеше да се повесели.

Госпожа Холанд се обърна рязко и се отправи към огромната банкетна зала на „Уолдорф-Астория“. Елизабет видя грейналите лица на приятелката си и сестра си и сви рамене.

— Може ли някой да каже на мама, че тя няма да се омъжва за Хенри Скунмейкър?

Пенелопи се разсмя, Даяна се изкиска и трите момичета, хванати за ръце, влязоха във великолепната зала, по-щастливи отвсякога, че са заедно.